тъжната песен.... с тъжния текст.. твоята песен, нали така? за добро или лошо, с теб я свързвам вече... от онзи далечен 17 или 18 юни (нямам вече history, не мога да проверя.... ).
не знам кога ще го прочетеш това... и дали изобщо трябва да го пиша... но пък ти си ми казал,че мога да ти казвам всичко. ето, казвам ти го. този път под тази форма.
с един приятел си говорихме за случайностите... тези неща, в които аз не вярвам.... така е, няма случайни неща. мислела съм си много пъти по каква случайност сме се срещнали... никаква, така е трябвало. нищо,че можех да не запиша в Търново... и още хиляди неща,които доведоха до запознанството ни, е можело да не станат. 
смешно ми е, защото се сещам за разговора ми с Мартин, който ти си дочул и за първи път може би си се удивил от мен (първия от многото, нали ;) ). нещо ни е накарало да заговорим за фентъзи точно тогава, точно там... иска ми се да можеше да се видиш отстрани тогава, беше наистина слисан, хаха. 
спомените ми прелитат през всички часове по фонетика, в които сме се смяли и сме ръсили глупости... и седенето в горното кафене, когато четох 'Вълчи времена'... прибиранията заедно (но никога сами, нали знаеш), черния str8, подстригването ти (тогава беше мой ред да съм смаяна, върна ми го, lol), до момента, в който заминаването ти наближи.. започнах да усещам липсата ти... и най-накрая дойде времето да се разделим... един от най-сложните и объркани моменти, за мен... не мога да ти го обясня - как дойде, каза,че ще тръгваш,аз не знаех как да реагирам (зaщото пак не бяхме сами, както винаги), бърза прегръдка и после гледах след теб докато си тръгваше надолу....  не знам кое ме обърка повече - сълзите в очите ми, внезапната празнина в сърцето ми, някакво странно усещане,че този момент е важен, много важен.
после първия разговор в Q-то, вземането на книжката ти, събирането на подписи.... звучи налудничаво, но не знаеш какво странно усещане имах всеки път,когато вземах подпис за себе си и за теб също... и след това прибрах 2те книжки в шкафа, за лятото.
първият път,когато те потърсих, след като вече беше в Америка ... и ти се изненада... пак. до онзи разговор на 29.06 (тук нямам нужда от history, помня я датата много добре), когато, както ти каза... сякаш в един момент разговорът ни пое в друга посока... и всичко беше различно. всички разговори след това.. със спомените, споделянето - нереални и все пак толкова истински. месеците минаха неусетно.... до следващия голям разговор... на 28.08.... с онзи хубав въпрос накрая, въпрос който тотално обърка всичко, дали ще си го спомниш?
не мога да опиша всички мисли,които ми минаха през главата след това... вече ми се струва толкова далеко, но бях уплашена, ужасена, удивена и странно въодушевена едновременно.
октомври беше най-труден... с непрестанното усещане,че всеки ден ме приближава до прибирането ти.... с всички чувства,които бушуваха в мен.. със страхът,че не знам как ще реагирам като те видя, защото всичко се беше променило толкова много от последната ни среща.... с разговорите през седмица... в които разбирах само колко си объркан и ти.... и ме болеше.
желанието ми беше едно - да си дойдеш, и ти го знаеш. не знам дали съм била права - че тук ще ти е по-добре от там, но все пак... щастлива съм,че се осъществи.
не мога да ти опиша и онзи момент,когато дойде да ни видиш, преди изпита по странознание. не знам какво си изпитал ти, но аз не мога да намеря думи да изразя какво значи да видиш след 6 месеца раздяла човек, на когото толкова много държиш.... да не вярваш,че той е там, пред теб (и пак не бяхме сами, това е проклятие, ей!).... не знам как правих изпит след това... всичко ми беше на сън, имам 4, не знам и аз как, при положение,че през целия изпит виждах само едни зелени очи.....
и всичко тепърва започна...
сълзите, объркването, безсънните нощи, очакването... преглъщах ги,само защото ти вече беше тук... това беше важното. няма да ти описвам колко нереално се чувствах в онзи първи час по теория на превода... да седиш пак до мен, сякаш тези месеци не бяха минавали, а е отново миналата година и ние пак сме в час, шегуваме се, уж внимаваме и т.н, самото ти присъствие е това,което ми беше липсвало... усещането,че си до мен.
тук вече може би трябва да спра. другото ти е ясно. нали ти казвам всичко, хех.
и пак се връщам към целта на написаното.. която не ми е ясна. но все пак пиша... всичко свързано с теб правя по някакво вътрешно чувство.. без да знам защо реално.
не съм искала да обърквам теб... но може би това е,за да видиш колко аз съм била объркана.. и още съм, но по-малко.
пак не можах да кажа всичко,което исках.... много мисли, много нещо, много многоточия, хаха.
оставям всичко малко незавършено... с доста неизказани неща.... докато го прочетеш.
избрах да пиша във 2ро лице... защото си е само за теб, нищо,че и други ще го видят.
за завършек ти казвам - you're not alone... не искаш да го приемеш, но е така.

*може би вдъхновено от превода на Bring Me To Life, за който и влязох тук, страхотна работа!