18.
Ще те спася. И теб. Теб, също. Защото сте смели и победихте. Просто и ясно като този безкраен свят. И красиво. Невероятно и болезнено. Само за мен. Прекалено сте ми скъпи, затова ще направя и невъзможното за вас. Трябва да живеете и да се борите. Всеки ден. За да мога да се усмихвам и да знам, че същестуват странни правилни неща. Ще ви дам всичко от себе си. Абсолютно всичко, защото истината е, че безкрайно ви обичам. Колкото и да се мъча да го скрия. А после... После ще си отида. Защото аз винаги си тръгвам. За да ме забравите и да поемете напред - силни и горди. Победили онзи блатен дракон, и малко от... Себе си. Не искам да липсвам... Аз съм Малкият принц и живея на една звезда. Но тялото ми е тежко... Не мога да го занеса сама. Моля те, ухапи ме... Толкова искам да се върна вкъщи... и да се Родя. Отново.
19.
Остава само копнежът. И стълбите, от които гледаш как се отдалечават Твоите Малко Щастия. Няма значение дали са минали 2 дена, 2 месеца, 2 години. Сърцето тупти все така... А колкото и са сме силни. Помагащи. Отговорни. Сериозни. И пак силни. Изведнъж попадаме в Плаващите пясъци. Затъваме, дърпаме се и пак затъваме. Докато някой не ни намери. И спаси. Аз съм толкова могъща. Мога да победя всеки, но не и себе си. И ми трябва Спасител. Когато се давя в сухия безмилостен пясък, а сърцето тупти като за последно, страхува се за последно... А пясъкът прелива над главата и те дави, бавно... с малки Шепи Ситен Прах. Помощ, аз съм тук! Има ли някой?! Ако има, моля, подай ми ръка. Иначе... политам... в тъмноТо...
20.
Обичам да съм егоист. Нахален и само малко самовЛЮбен. Като стършел. Ще те ужиля, само защото трябва да си изцедя отровата. Ще те ухапя... може би искам да си почистя зъбите. От Предишните. Чиста, натурална злоба. И слон ще превие... За 34 секунди. Червени, кървави очи. Като дупки... От зъбите на гладен вампир. Едно То, което се буди като заспя и вилнее по... Пода. На Банята. Чернилка... мастило от писалка. Се плиска из колбата, наречена "Моите измислени граници". Всички бушони гърмят Накрая. Гледай отдалеч... През Телената ограда, с която съм се оградила. И всъщност... Защо се приближаваш, не виждаш ли, че Хапя?

P.S. Казвала ли съм някога колко мразя да пиша?