Така се нарича последната премиера на Театър 199 (премиерен спектакъл на 28.06.2007) с режисьор Стилиян Петров, познат ни от спектаклите „Невинните” и „Става дума за любов... или е опит за убийство”. Впрочем, като усещане, текстът на Пьотр Гладилин, пресилено кръстен „комедия” и режисьорската му реализация напомнят втората пиеса, осъществена като моноспектакъл на Параскева Джукелова в Народния театър.

         Койна Русева и Малин Кръстев са Тя (Наташа) и Той, нейният съпруг, когото тя не познава и с когото са женени от 10 години (и дори имат 4 деца). Той се появява на вратата и й се представя, а тя сякаш не е изненадана – винаги е чувствала, че е омъжена и че всичката й самота, която я довежда до лудост сред четирите бели стени на скромния й дом, всъщност е била измамна. И се започва едно убеждаване, обичане, събличане, обличане, събаряне... което продължава малко над час. За незапознатите с творчеството на младия режисьор, спектакълът може да изглежда като театър на абсурда, казано в най-общ смисъл, но всъщност всеки зрител получава особена роля в иначе строгото разделение между потъналата в тъмнина зала и искрящо бялата стая/сцена. Зрителят има нелеката, но и много благодатна задача да създаде биография на образите, такива, каквито той ги вижда; каквито биха били като част от неговия живот, тъй като това е спестено от автора. Онова, което научаваме за тях, е на ръба на невероятното, версиите се разминават, изчезват, размиват се в откритията, които Тя и Той правят сами за себе си и един за друг.

       Естествено, аз също опитах да открия логиката, която изначално липсва в текста и открих, че моят Той е част от моята Тя, а моята Тя – част от моят Той и че нито един от двамата не съществува сам по себе си. Дори тогава обаче остават неизяснени моменти, които не пасват в развитието на конфликта и звучат като запълване на страници и сценично време, което означава, че вероятно моята биография изхвърля тези елементи като несъответстващи на самата нея, защото на сцената, за щастие, нищо не се случва просто така. Дори в спектаклите на Стилиян Петров.

         Освен за режисьора, който, вярвам, е измъкнал най-доброто от тескта на Гладилин, си струва да се кажат и няколко добри думи за дизайнера на спектакъла – Юлиана Войкова – Найман. Тя е постигнала съвършената сценография, съчетана с прекрасно, ама наистина прекрасно осветление – изчистена, напълно в духа на текста, съпътства го сякаш по подразбиране, без да иска да живее свой живот и да отвлича вниманието от двамата в стаята.

         А те са една прекрасна сценична двойка – Малин Кръстев и Койна Русева (която работи със Стилиян Петров и в „Невинните”). Малин сякаш има претенции за по-близко общуване с публиката, принизяване на „високия текст”, търси оправдание за неговата алогичност, докато Койна „дърпа” спектакъла в противоположната посока. Това е заложено и в текста (който, впрочем, мога да ви предложа на руски, ако някой се интересува) и, с ръка на сърцето, и на двамата им се получава чудесно – на границата на абсурда, но все пак от „правилната” страна. Стоят прекрасно на сцената и почти можеш да им повярваш, ако успееш да сътвориш онази смислена част от битието им, която се изгубва в думите и „увисва” между текста и публиката.

       Като минус на спектакъла мнозина вероятно ще посочат текста и сигурно ще бъдат прави за себе си. Странен, незавършен, започнал отникъде, с едно позвъняване на вратата, с един напълно абсурден разговор, за да доведе до... онзи внезапен край, който те изненадва, тъй като все си бил в очакване на „интересното”, което сякаш така и не се случва.

      Плюсовете обаче не са малко – като започнем от великолепната сценография, и минем през мозъчната атака, на която е подложена публиката, за да достигне сама до онова, което е зад думите като всекидневен смисъл, относително кратката продължителност на представлението (текстът обикновено се играе заедно с още една пиеса на Гладилин и решението да бъде поставена самостоятелно е блестящо с оглед характера на пиесата) и стигнем до прекрасните Койна и Малин. Дори и само заради тях си струва да отделите един час и да видите „Другият човек”. Ако съм права, то вероятно всеки от нас си има по един такъв, без значение от развръзката накрая.