Беше глуха нощ. През целия ден палещото пладне прежуряше в изпръхналия чернозем. Сухият въздухът трептеше в слепи очертания, а пожълтели треви се увиваха като фитили в есенни стърнища. „Звезди като пламъци” – помисли си Теус, и в миг полята лумнаха в огньове и задимяха в оранжеви краски. Палещи картини рисуваха в съзнанието му жарки нюанси. За миг си представи, че облаците са от восък и пламъците ги обгърнаха в предсмъртната си прегръдка. Затрещяха и запукаха мълнии. Но не електричество, а жар се сипеше от небето. Дъждовни капки от разтопен восък пареха. Палеха...
Теус яздеше. Разсичаше въздуха, а бурята възпламеняваше очертания след силуета му. Беше само на една левга разстояние от целта.
Крепостта на вещиците представляваше древна колиба с високи стени, издигнати в северната част и наблюдателна кула в източната. Теус бе убеден, че Таная бе насочила Габриеле именно при вещиците, защото те единствени можеха да осуетят плана му. Видя пресните следи от копита, отбиващи по тайната пътечка, и в мигом се насочи натам. Конят му изпръхтя, а ноздрите му помръднаха в тиха агония. Бурята стихна внезапно. В гората, в която бяха попаднали, студен полъх отблъсна като ледена преграда палещите талази. Заваля порой. Гаснещите огньове просъскаха в стволовете на дърветата.
Очертанията на колибата изпъкнаха пред очите на Теус, и той се насочи натам, като оглеждаше местността. Западно се простираха няколко акра борови гори, които плашеха с неприкосновеността си. На изток, два стари акведукта преграждаха пътя с напуканите си здания, а шуртенето на планинската вода заглушаваше тишината. Поточетата питейна вода извираха чак от Пирен – Риела планина и в подножието си, акведуктът минаваше както през кралството, така и на петдесет левги – югозападно, в посока Мейкърсвил. Акведуктът беше свято съоръжение, изградено от древно племе, населяващо североизточната част на някогашната империя на Анонимиусите.
Костеливите ръце на принца обгърнаха захватката на меча. Рубините се впиха в месестата част на дланта му и разкървиха меката плът. Острието засия в пурпур и малахит. С един отскок Теус се намери на земята и се приближи до вратата на колибата.
- Арлиииииииииийн! – изкрещя принцът и замахна с меча срещу дървената порта, като след миг я натроши на трески. Озова се в обширна каменна зала, която бе разграфена на шахматни полета. Арлийн стоеше в края на залата, заобградена от два каменни дракона, които пръхтяха с каменните си ноздри и издишваха пушек.
Арлийн прошепна нещо, а в този миг Теус замръзна на място. Когато понечи да се втурне в атака, успя да помръдне само един ход напред. Стените бяха омагьосани. Омагьосано бе всичко. И мраморният под, и каменните дракони, дори стените и факлите бяха пропити в някакво зловоние. Арлийн се скри иззад драконите, които в миг започнаха да се приближават към черния принц и да бълват каменен огън.
Със сетни усилия Теус избегна камънаците, които изсвистяха покрай ушите му и замахна с острието си, което последователно отсече мраморните глави на двата дракона. Тонове скална маса се строполиха пред очите му, а шахматното поле се нацепи в пукнатини. В мъглявината на опушената зала мярна сянката на вещицата, която се изкачваше на второто ниво на крепостта...