Удивително е как е възможно един „политически проект“, организиран изцяло около едно лице, да е толкова безличен. А може би няма как да бъде иначе, след като такива проекти непременно претендират, че представляват „всички“, докато всъщност не представляват никого, а само едно безлично отношение на безкрайно натрупване.
Освен това, една прогресивна платформа би следвало на всяка цена да разширява демократичното поле, което би означавало повече хора да имат повече възможности за участие в общите дела. Уви, търсене на „демокра-“ в програмата не насочва към нищо подобно – само две изречения с характер на лозунги. Толкова за прогресивното в „Прогресивна България“.
И съвсем не на последно място,
което би означавало повече хора да имат повече възможности за участие в общите дела. Уви, търсене на „демокра-“ в програмата не насочва към нищо подобно – само две изречения с характер на лозунги.
Толкова за прогресивното в „Прогресивна България“.
Тези дни с колежка си говорихме за новия „проект“ на Румен Радев и тя посочи, че има нещо „нечистоплътно“ в него, което не може съвсем да улови. Съгласих се и търся кое е.
Може би самата тази формула – „политически проект на лица“ – е вече толкова износена, протъркана, избледняла и лекьосана, че към днешна дата е без значение кой ще я приложи и с какъв апломб. А може би няма как да бъде иначе, след като такива проекти непременно претендират, че представляват „всички“, докато всъщност не представляват никого, а само едно безлично отношение на безкрайно натрупване.
В други страни нови играчи в последните години, разбъркващи партийната система, каквито очаквания има към Радев – например La Libertad Avanza на Милей в Аржентина, Nieuw Sociaal Contract на Омцихт в Нидерландия, Reform UK на Фараж и Your Party на Корбин и Султана във Великобритания и др. – не се наричат проекти, а са си партии, движения, а понякога и двете. Защото какво означава „проект“? Означава, че работи с ограничени ресурси за ограничено време за решаването на конкретен проблем. Че ресурсите и времето са ограничени, е видимо – „Готови сме!“, и цялата дълбока непрозрачност кога и какво ще се обяви до последния момент, разигравана като PR трик. А какъв е проблемът за решаване? Ако се абстрахираме от собствените заявки за сваляне на олигархията и се позовем на вече солидния обществен опит, то това е спечелването на изборите; след това подобни упражнения спират да се наричат „проект“ и тогава вече отделят време на формалността по регистрация на собствена партия. Може би все още е невъзпитано или поне объркващо в парламента да се разхождат някакви проекти, които се занимават със законопроекти. А може би, дори когато станат формално партии, те продължават да бъдат проекти, защото така и не изграждат органичното представителство от местни структури и реална връзка с електората, което би ги направило пълнокръвни политически субекти.
Другата съществена разлика е, че при изброените чужди примери човек може да се ориентира от самолет какво е тяхното идейно ядро – не какви са политиките им от технократична гледна точка, а на какви идеи и ценности почиват тези политики. Много често „лицата“ на тези нови партии и движения открито разказват своите ориентации като десни, леви, либерални, консервативни и други по-екзотични, както и кого по-скоро представляват. У нас, накратко,
Също както Продължаваме промяната в своята първа версия, и тук намерението е да се постигат леви цели с десни мерки, и отново левите цели са просто социални (което – пояснение за десните ни читатели и за БСП – не е едно и също), и отново десните мерки са стабилност и подкрепа за бизнеса, включително и най-вече да не се пипат данъците.
За по-надълго трябва да се разгледа какво стои зад средно оригиналния финт с определението „прогресивна“; „[прилагателно] България“ е вече добре установена практика. Едва ли е кой знае каква спекулация да се предположи, че едни политтехнолози са седели или обикаляли нервно в някакви кабинети и зали в последните няколко месеца и дори седмици и трескаво са се чудели как да кръстят новия проект, така че хем предполагаемо да говори „на всички“ (широк електорат, който внезапно е закопнял за прогресивни политики), хем да има нещо различно и отличимо, хем да прикотка вече дезориентираните дясно-либерални, проевропейски и антикорупционни избиратели (видимо на прицел, най-малкото защото последните масови протести бяха техен терен), хем да забърше леви избиратели, които вече не искат или никога не са искали БСП. Как да уцелим с един куршум, с една дума, възможно повече зайци? Сцената на инсайт, изразен с щракване на пръст или шляпване по масата при изричането „прогресивна!“ и последвалото въодушевление изскача почти сама.
Ако попитаме авторите на програмата на „Прогресивна България“, сигурно те биха казали, че тя е прогресивна, защото коалицията ще се бори с олигархията и корупцията, ще демонтира разни модели и чужди проекти, но ще прави всичко това, защото поради тези деформации на държавата хората в България са бедни и неравенствата са високи. Добре, но
Когато произвежданото богатство е до такава степен концентрирано в шепа хора, никакви регулации и технологии (включително изкуствения интелект) не могат да спрат взаимното захранване на икономическа и политическа власт. Това е елементарна закономерност, която не може да убегне на каквато и да е прогресивна визия, най-малкото на лява такава, но задължително се пренебрегва от всяка дясна.
Авторите сигурно биха казали също, че тази България е „прогресивна“, защото има някакъв нещо-като-социалдемократически пакет социални мерки. Но е неясно как тези мерки ще бъдат възможни без преразпределение от богатите към бедните, каквото в програмата няма. Има стабилна данъчна и финансова политика с ниски и предвидими данъци, разбира се като част от подкрепата за бизнеса.
замислена поначало за преразпределение от бедните към богатите.
Интересно е, че хора, които до вчера се кълняха в спешната и незаобиколима нужда от прогресивно данъчно облагане, от днес са в листите зад тази програма, а вероятно и зад авторството ѝ. В този смисъл и с тяхна помощ съвсем разбираеми са следните изречения:
Съществува органична връзка между олигархичната концентрация на власт и неравенството. Солидното доказателство за тази теза е българската олигархия, която създава и възпроизвежда най-високото неравенство в ЕС. Намаляването на неравенството е основно изискване за устойчиво разграждане на олигархията и следва да бъде стратегически фокус на политиката на държавното управление. Тя следва да обвързва борбата срещу олигархията с непосредствените интереси на мнозинството българи. Последните не желаят да бъдат повече ограбвани и очакват по-справедливо разпределение на благата и възможностите. (стр. 13)
Как ще бъдат намалени неравенствата? Чрез корективни и компенсаторни мерки като по-ефективни социални трансфери, насърчаване на заетостта, достъп до образование и пр., но не и чрез справедливо преразпределение, т.е. без да се атакува директно концентрацията на богатство, а като се смекчават последиците от него. Познат до гадене сценарий поне от въвеждането на плоския данък през 2008 г. – има-няма 20 години. Това са в най-добрия случай политики срещу крайната бедност, но не и срещу неравенствата и съответно, условията за обедняване; ще помогнем евентуално на най-бедните, без да закачаме богатите. А и помощта за бедните е всъщност дисциплина – ще се въведат далеч по-жестоки мерки по „активация“, където голяма част от социалните плащания спират да бъдат право и минават под условие за труд, образование и пр. консервативни изисквания, за чиято ефективност (да не говорим хуманност) могат да свидетелстват милиони из Европа и Америка – т.нар. workfare, прилаган от Орбан в Унгария, Новия Лейбър във Великобритания, затягащата се рамка на Bürgergeld в Германия и др. По подобен начин и образованието и науката според „Прогресивна България“ са функция на пазара, а не публично благо.
Особено мистичен е въпросът за „равенството между двата пола“, където сигурно „двата пола“ е внимателен избор, да не би някой да заподозре коалицията, че се допуска съществуването на трети, пети, десети и прочие пола, изобретения на антиджендър истерията. Как ще бъде постигнато това странно равенство, освен чрез мерки за въвличане на жени (и млади хора) в технологичния сектор, не е ясно.
Хора с увреждания съществуват само за „целенасочена подкрепа“ (без яснота каква е тя), сексуални, джендър и етнически малцинства не съществуват, а бежанците, бягащи от бомби, в добър синхрон с новите европейски политики, ще бъдат посрещани на границата с пистолети и още повече граничари.
На болезнено актуалните военни фронтове „Прогресивна България“ се обявява за повишаване на разходите за отбрана и по-ефективно взаимодействие на държавата с военната индустрия – още едно отношение, в което коалицията съвестно следва европейските тенденции.
Да не говорим за екологията, където става ясно само че ще се подобри администрацията и санкциите за чиста околна среда (без да е ясно кои са замърсителите – могат да са бедните). Но как ще се управляват води, гори, въздух, отпадъци, и има ли такова нещо като климатична криза и как ще се справяме с нея още в адската жега два-три месеца след изборите – това не става ясно. И съвсем не на последно място,
В новия проект, който и прогресивната, и консервативната, и демократичната, и солидарната, и всички останали българии очакваха с притаен дъх, няма нищо ново. Има отчетливи бесепарски социални прийоми от „Визия за България“ и от платформата за 2024 г; има няма-ляво-няма-дясното антикорупционно позициониране на Продължаваме промяната, на Движение 21, на Изправи се, България и Изправи се! Мутри вън!, че и на Да, България; има ги технологичните въжделения по дигиталната държава на ГЕРБ, Демократична България; и други. Тази неновост може да мине за донякъде добра новина само за крайните песимисти в реалния прогресивен спектър, защото те не без основание очакваха тежко консервативен и авторитарен генералски проект – но те никога не е късно да излязат прави, защото условията са налице.
Лошата новина за всички още сега е, че „Прогресивна България“ е поредното балонче в безбрежното блато на родната политика – голямо, съответно ще мирише повече, когато се пукне, но все пак едно от многото.
ще изпълни пробизнес обещанията, които дублират вече съществуващата икономическа политика от много години и от практически всички партии; всички останали обещания прогресивните хора в тази страна могат само да се надяват да не изпълни.
В продължение на своята президентска роля Радев се опитва да конструира „проект“ на всички жители на страната, но за кой ли пореден път „всички“ ще бъдат икономически активните и добре образовани етнически българи от големите населени места, и най-много този път да се активират повече млади хора – нека това е прогноза, за чиято валидност ще се съди по данните от екзитполовете. И още една прогноза – след година, две или пет тези „всички“ ще се убедят, че новото е добре незабравимо старо.
От гледна точка на технолозите, това им е хубавото на проектите. В много отношения те са експеримент – „ако стане“. Няма ги историческите залози, няма ги големите наративи на традиционните политически организации. Има едно безкрайно търпеливо население, опитно зайче, което все ще оцелее още един експеримент, може би и следващ. По-нататък е вече много далеч и няма какво да се мисли.
Засега от „Прогресивна България“ се справят добре с това да не допускат образът им да бъде неразривно закачен с конкретни бизнес или олигархични интереси. Но в голяма степен това не е нужно, защото съмненията за връзки с ТИМ/„Химимпорт“, с Доган и с редица едри бизнесмени от цялата страна, съчетани с пределно бизнес-ориентираната програма, са достатъчни. Докато през 1990-те „бизнес партиите“ бяха не само модерни, но и честни в това си самоопределение, днес „Прогресивна България“ е поредният политически субект на бизнеса – или на капитала, който се опитва да се представи като нещо друго. Както стана дума по-горе, на „всички“ няма да им отнеме твърде дълго време, за да разберат, че това не е техният политически субект. „Невсички“, които ще бъдат активирани, стимулирани и всячески дисциплинирани, и особено които дори не присъстват в програмата, вече го знаят.
Обратно на това, че от „проекта“ са „готови“ – за какво са готови? Пак, какъв е проблемът за разрешаване? Да имат власт (като спечелят изборите) или да управляват? В устройството на парламентарната демокрация се предполага, че целта на един партиен субект е да управлява, а средството за това е спечелването в изборната надпревара и акумулирането на съответна на резултата му власт. В логиката на капитала обаче цел и средство са едно и също.
От Маркс насам ни е добре известно, че капиталът няма смисъл на съществуването си, различен от самия себе си и своето нарастване. Оплетените в капитала – което сме всички в днешния свят – съзнателно или не, волно или неволно сме принудени да се занимаваме само с неговото нарастване (видимо най-отчетливо в катехизиса на икономическия растеж и ролята на неолибералната държава за бизнеса). Капиталистическият ред не се занимава с дългосрочни последици, дори когато те означават подриването на собствените му условия за възможност, най-вече чрез унищожаването на природните ресурси и заробването и заличването на хора. Това е тъпотата на капитала, и тя е безгранична по необходимост.
В условия на криза – каквато имаме не само политическа у нас и по света, но и всякаква друга – или панкриза, тази тъпота и нейната безграничност се оголва до кокал. Сривът на системите, който наблюдаваме – социална, правова, икономическа, геополитическа, екологична – е просто белег, че кризите, които капиталът сам поражда, той вече не успява да прехвърля, измества и потушава, защото няма накъде, т.е. иначе удивителната му адаптивност се изчерпва в геометрична прогресия. С това изчерпване както абсурдността, сенилността, патологичния нарцисизъм на решенията на елитите (справка САЩ), но и тъпотата, баналността и повторяемостта им (справка ЕС) стават неизбежни и болезнено видими.
Вече много години политическите проекти у нас изобретяват някаква спорно нова технология, за да се маркетират, да съществуват известно и по-скоро кратко време и да залязат, а целите и средствата им са едни и същи и едно и също. Въпрос на време е – и какви кризи ще създаде и засили междувременно – същата съдба да сполети и „Прогресивна България“.
и не се счупи съответно тъждеството между система и управление. Това счупване минава само и единствено през силното политическо представителство на труда, каквото в България не сме виждали от твърде, твърде дълго. Всичко останало са проекти и маркетинг, тук-таме някой генерал, бизнесмен, милиционер и роднина.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви