ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

Живял някога човек на име Ваньо в една далечна страна, в една далечна Галактика...

Много му се искало там да има Империя, за да може той да я удари и тя да отвърне на удара му, но Галактиката нямала единна империя, само множество малко империи, които се боричкали помежду си, защото били безпринципни. Те все се карали и биели помежду си, причинявайки кризи на хората, които ги обитавали, карайки ги да си задават въпроси за бъдещето на себе си и децата си. Така Ваньо се чувствал едновременно всесилен и безсилен – всесилен, защото смятал, че с думи прости може да разтърси една Империя и безсилен – защото думите могат да свалят една, две, три, но не и безброй Империи...

Чувствайки, че нито съветите в книгите, нито правилата могат да му дадат верните отговори, Ваньо започнал да мисли, докато не му просветнало – преклонението пред лъжите и маскарадът на лицемерието били породени от липсата на рационално мислене. Императорите на безбройните малки империи отвличали вниманието на поданиците си от проблемите, а ако това не помогнело, заплашвали гражданите с легионите си и отмъщението на всевластието над безвластието. Ваньо чувствал, че каквото и да каже на гражданите на тези империи, той самият ще бъде атакуван, а думите му ще бъдат забравени. Може би обобщавал прибързано, но усещал, че всички легиони са на страната на императорите, а не на страната на гражданите. Искало му се да избяга от всичко това, защото не усещал вече коя е неговата родина и дори не чувствал света като свой, а като някаква измислена реалност. Въпреки всичко, той бил свикнал да мисли трезво или поне да мисли, когато е трезвен, затова преценил, че няма смисъл да бяга от лъжите, защото така само биха го застигнали по – бързо. Ваньо (още не бил готов да го наричат Вуйчо Ваньо) се отправил на опасен поход в името на разума към резиденцията на местния император с неограничена власт над всичко в близките околности. Готов бил недвусмислено да подкани императора да промени йерархията на управлението и да допусне отново гражданите в него. Когато стигнал до

резиденцията обаче, стражата не го пуснала вътре.

-         Защо да не вляза? – Разкрещял се той. – Аз съм поданик на този император!

-         От това не следва да имаш каквито и да е права – присмели му се стражите – имаш само задължения и то тежки – да служиш в армията, да плащаш данъци и да се кланяш на шествията  - и най  - важното – да си усмихнат, докато ни служиш!

-         Как да нямам права, след като благодарение на мен съществувате? – Искрено се ядосал Ваньо.

-         Напротив, съществуваме, благодарение на това, че нямаш права – поправили го разхилени стражите.

-         Това е недоказуемо – разлютил се Ваньо – сега вече не можете да ме спрете! – С гигантски скок той изритал един от стражите и изтичал по коридора към басейна, преследван от останалите.

Императорът чул шума от преследването и величествено се появил, спирайки с жест стражата....

-         Нека чуем какво иска да каже моят слуга – казал тържествено императорът.

-         Нещо сте сбъркал дефиницията, другарю – вие сте мой слуга, пък бил и абсолютният тиран на наплюто от муха. Вашите безкрайни претенции към нас са уродливо огледало на собствената ви без-ценност и златният венец на главата ви е нищо повече от халка на носа на бик, когато не идва от нашите ръце. Знам, че имате успешен триумвират с огледалото и чашата, но ще ви помоля да освободите поста на императора и да възстановите републиката, за да се превърне родината ми в една безкрайно малка точка на безкрайно голямото – свободата.

-         Глупаци – вие винаги сте били,  сте и ще бъдете роби на такива като мен! – Побесня императорът и хвърли чашата си по Ваньо, който с ловко движение я хвана във въздуха.

-         Стража! Хванете го – изкрещя императорът, но Ваньо бързо вдигна ръка:

-         Не бягайте от отговорност, о, могъщи символ на империума, елате

-         сам да вземета властта, когато службата е това, което ви се предлага – подигравателно го подкани (Вуйчо)Ваньо. – Нима ви е страх от обикновен човек?

Обикновен или не, но заповедта си бе заповед и стражите атакуваха Ваньо.  Той им хвърли светкавично чашата в лицата, като ги опръска с гроздов сок (в различна степен на ферментация според желанията на индивидуалния читател – бел. авт), след което с един скок стигна до императора, изтръгна златния венец от главата му и го сложи на своята. – Отсега нататък Разумът е Господар – извика той и избяга от резиденцията, докато стражата чистеше очите си от сока...

Епи(стемо)лог:

-         По кой път да поема? - Питаше се коронованият цар на разума, владетел на глупците и слуга на невежеството, извор на знание и кладенец на мъдростта, докато стоеше на един прашен кръстопът в жаркия обед на дългия летен ден и оптиваше бистра вода от дървена чаша. – Наляво към суетата светска и плътска или надясно към неизвестна саможертва? Надясно никога не съм ходил – промърмори си той и избра десния път. Докато се отдалечаваше от камерата (мисления филм на читателя – бел. авт), той си тананикаше весело и наместваше златните лаври на главата си.

Край на първи цикъл – 50 стъпки по пътя