Аз бях на седем. Бе лято и бях на гости на дядо в планината. Един ден отидохме до реката. Докато тичах и играех, дядо бе уловил две риби. Каза ми, че се наричат пъстърви и са много вкусни. И не беше излъгал... Когато в къщи ги изпече на огъня, аз си изядох моята и дори облизах пръстите. Колко вкусна беше само! Колко вкусна!

От тогава насам изтече много вода... Аз, обаче, продължавам да нося този спомен и си мечтая пак да отида в планината и да си хапна от вкусната пъстърва. Но живота е такава въртележка, че трудно се слиза в движение, дори невъзможно.

Един ден, обаче, това все пак се случи, колкото и невероятно да ми изглеждаше. Отвори ми се път към Родопите. Бях с още двама колеги и макар че пътуването ни бе свързано с работа, аз си мислех само за момента когато ще седнем някъде и ще хапнем мечтаната от мен пъстърва.

Та, най-сетне бяхме приключили и решихме за обяд да спрем в Широка Лъка. Обиколихме го и го разгледахме с купищата възклицания от единия край до другия.  Същевременно обаче, се взирахме в табелите с менюто за деня пред всички заведения и търсихме думата – пъстърва. Беше изключително странно, защото бяхме в планината, през селището минаваше реката, а тази дума – пъстърва – сякаш бе чужденка като нас.

Най-накрая го намерихме, естествено! Е, изглеждаше логично да е естествено... Стояхме на тротоара и четяхме менюто. Направихме го няколко пъти за по-сигурно, но нямаше грешка. „Пъстърва на скара”. Супер! Че и името му бе такова – „Трите ключа”! Съвсем в планински стил, супер местенце. И, както, денят се къпеше в жега, а ние в нея, щом влязохме – вече не ни се излизаше. Настанихме се и се поогледахме, както се прави когато отседнеш на някое хубаво място.                                                                                                                  

Веднага забелязахме трите ключа. Те висяха на 3 от дървените греди, и свързани помежду си, образуваха триъгълник. За късмет или не, ние бяхме вън от него, в свободното пространство. Което пък не пречеше на другите посетители, които изглеждаха тамошни, да оглеждат нас – чужденците, и то съвсем свободно – все едно, че бяхме кукли в магазин за детски играчки.

Няма лошо, нека гледат! То, от обикаляне в тази жега, ние бяхме почнали да се питаме – дали ни има или... Та, добре беше, че ни гледаха. Това само потвърждаваше вярата ни, че ни има  и сме реални, а не призраци, бродещи из планината и жадни за... Че бяхме жадни, бяхме, но явно че докато не привършехме щателния оглед на заведението, нямаше и капка нещо си да получим.

  И продължихме своя оглед. На една маса трима божии служители – попове, де – си шушукаха нещо както си е редно за... и каквото си е редно... Странно, обаче, че освен 3 ключа, на други 3 греди – висяха 3 кръста. Измежду масите стърчаха 3 огромни бора. На една стена бяха окачени три лули.

-  Три, три, три, три... – разсмяхме се ние.

И ето че дойде и сервитьорката.

- Извинете! – каза тя и замина.

Проследихме я с поглед, как обходи всички маси, и доволно усмихната закрачи към нас. Спря се до масата и каза:

- Извинете! Добър ден! Извинявайте, ама съм сама...

Ние я гледахме съчувстващо и клатехме глави.

- Нищо, нищо... – успокоихме я.

- ... и извинявайте, ама имаме само едно меню...

- Нищо, нищо... Ние всъщност не искаме меню. Дойдохме при вас, за да си хапнем пъстърва! – със задоволство изрекохме  поръчката си.

Но вместо облекчение на лицето на г-ца Извинете се изписа нещо, което силно ни притесни. В настъпилото неловко мълчание моите мисли запрелитаха като пчели в кошер. Нещо нередно ли казахме, светотатство ли извършихме, ние бяхме трима - също като ключовете, поповете, кръстовете, лулите и боровете, а те може би нямаха три пъстърви - а само една... Ами ако пък не бяха чували за пъстърва? – Не, не може! - на табелата отвън пишеше, а дали пък...

- Извинявайте! – прекъсна мълчанието г-ца Извинете – Ама точно днес нямаме пъстърва... Може би утре...

- Утре ние вече... – разперих ръце аз.

- Извинете! – побърза да ни прекъсне тя – Имаме цаца и пържени картофки!  

- И студена бира! – допълни иронично колегата ми.

- Да! – доволна и усмихната почти извика г-ца Извинете.

- И шума от разбиващи се в брега морски вълни – продължи с иронията другия – И крякащи чайки! И натрапчива миризма на съхнещи водорасли!

Отново настъпи неловко мълчание. На нас вече не ни се говореше, а на г-ца Извинете вече не и се извиняваше. Времето замря. Разочарованието, което изпитвахме бе като черна дупка и ние се носехме безпосочно из нея.

 На мен обаче изведнъж ми стана толкова смешно, че почти изкрещях:

 -  Пропътувахме толкова километри от морето до Родопите, за да открием, че тук цацата изяла пъстървата!

- Извинявайте...

- Довиждане, г-це Извинете, и извинете за създадените неудобства! И, не че при нас, на морето, не предлагат пъстърва, но... Друго си беше, при вас да си я хапнем. А сега, извинете, но трябва да тръгваме. Извинете!

- Нищо, нищо...  – отвърна тя – Довиждане!