Аз бях на седем. Бе лято и бях на гости на
дядо в планината. Един ден отидохме до реката. Докато тичах и играех, дядо бе
уловил две риби. Каза ми, че се наричат пъстърви и са много вкусни. И не беше
излъгал... Когато в къщи ги изпече на огъня, аз си изядох моята и дори облизах
пръстите. Колко вкусна беше само! Колко вкусна!
От тогава насам изтече много вода... Аз,
обаче, продължавам да нося този спомен и си мечтая пак да отида в планината и
да си хапна от вкусната пъстърва. Но живота е такава въртележка, че трудно се
слиза в движение, дори невъзможно.
Един ден, обаче, това все пак се случи,
колкото и невероятно да ми изглеждаше. Отвори ми се път към Родопите. Бях с още
двама колеги и макар че пътуването ни бе свързано с работа, аз си мислех само
за момента когато ще седнем някъде и ще хапнем мечтаната от мен пъстърва.
Та, най-сетне бяхме приключили и решихме за
обяд да спрем в Широка Лъка. Обиколихме го и го разгледахме с купищата
възклицания от единия край до другия. Същевременно
обаче, се взирахме в табелите с менюто за деня пред всички заведения и търсихме
думата – пъстърва. Беше изключително странно, защото бяхме в планината, през
селището минаваше реката, а тази дума – пъстърва – сякаш бе чужденка като нас.
Най-накрая го намерихме, естествено! Е,
изглеждаше логично да е естествено... Стояхме на тротоара и четяхме менюто.
Направихме го няколко пъти за по-сигурно, но нямаше грешка. „Пъстърва на
скара”. Супер! Че и името му бе такова – „Трите ключа”! Съвсем в планински
стил, супер местенце. И, както, денят се къпеше в жега, а ние в нея, щом
влязохме – вече не ни се излизаше. Настанихме се и се поогледахме, както се
прави когато отседнеш на някое хубаво място.
Веднага забелязахме трите ключа. Те висяха на
3 от дървените греди, и свързани помежду си, образуваха триъгълник. За късмет
или не, ние бяхме вън от него, в свободното пространство. Което пък не пречеше
на другите посетители, които изглеждаха тамошни, да оглеждат нас – чужденците, и
то съвсем свободно – все едно, че бяхме кукли в магазин за детски играчки.
Няма лошо, нека гледат! То, от обикаляне в
тази жега, ние бяхме почнали да се питаме – дали ни има или... Та, добре беше,
че ни гледаха. Това само потвърждаваше вярата ни, че ни има и сме реални, а не призраци, бродещи из
планината и жадни за... Че бяхме жадни, бяхме, но явно че докато не привършехме
щателния оглед на заведението, нямаше и капка нещо си да получим.
И
продължихме своя оглед. На една маса трима божии служители – попове, де – си
шушукаха нещо както си е редно за... и каквото си е редно... Странно, обаче, че
освен 3 ключа, на други 3 греди – висяха 3 кръста. Измежду масите стърчаха 3
огромни бора. На една стена бяха окачени три лули.
- Три,
три, три, три... – разсмяхме се ние.
И ето че дойде и сервитьорката.
- Извинете! – каза тя и замина.
Проследихме я с поглед, как обходи всички
маси, и доволно усмихната закрачи към нас. Спря се до масата и каза:
- Извинете! Добър ден! Извинявайте, ама съм
сама...
Ние я гледахме съчувстващо и клатехме глави.
- Нищо, нищо... – успокоихме я.
- ... и извинявайте, ама имаме само едно
меню...
- Нищо, нищо... Ние всъщност не искаме меню. Дойдохме
при вас, за да си хапнем пъстърва! – със задоволство изрекохме поръчката си.
Но вместо облекчение на лицето на г-ца
Извинете се изписа нещо, което силно ни притесни. В настъпилото неловко
мълчание моите мисли запрелитаха като пчели в кошер. Нещо нередно ли казахме, светотатство
ли извършихме, ние бяхме трима - също като ключовете, поповете, кръстовете, лулите
и боровете, а те може би нямаха три пъстърви - а само една... Ами ако пък не
бяха чували за пъстърва? – Не, не може! - на табелата отвън пишеше, а дали пък...
- Извинявайте! – прекъсна мълчанието г-ца
Извинете – Ама точно днес нямаме пъстърва... Може би утре...
- Утре ние вече... – разперих ръце аз.
- Извинете! – побърза да ни прекъсне тя – Имаме
цаца и пържени картофки!
- И студена бира! – допълни иронично колегата
ми.
- Да! – доволна и усмихната почти извика г-ца
Извинете.
- И шума от разбиващи се в брега морски вълни
– продължи с иронията другия – И крякащи чайки! И натрапчива миризма на съхнещи
водорасли!
Отново настъпи неловко мълчание. На нас вече
не ни се говореше, а на г-ца Извинете вече не и се извиняваше. Времето замря. Разочарованието,
което изпитвахме бе като черна дупка и ние се носехме безпосочно из нея.
На мен
обаче изведнъж ми стана толкова смешно, че почти изкрещях:
- Пропътувахме толкова километри от морето до
Родопите, за да открием, че тук цацата изяла пъстървата!
- Извинявайте...
- Довиждане, г-це Извинете, и извинете за
създадените неудобства! И, не че при нас, на морето, не предлагат пъстърва,
но... Друго си беше, при вас да си я хапнем. А сега, извинете, но трябва да
тръгваме. Извинете!
- Нищо, нищо... – отвърна тя – Довиждане!