Особеното място на Палестина в историята произлиза от духовното й значение за трите велики монотеистични религии. По такъв начин Палестина би трябвало да бъде земя на мира, но в действителност историческите сили, били те понякога религиозни, понякога политически, са донасяли конфликти и завоевания. Днес този регион продължава да бъде раздиран от напрежение и безпокойство, представлявайки потенциална заплаха за световния мир. Събитията от нашия век, които доведоха до тази опасна ситуация, често биват засенчвани от интензивните противоречия, съдържащи се в отношението към палестинския въпрос.
ПАЛЕСТИНА В ИСТОРИЯТА
Днешният “палестински проблем” има своите корени в политиката, водена по времето, в което отговорността за Палестина е била носена от Лигата на нациите – предшественик на ООН. В доклад, публикуван през 1930 година от комисия, съставена с одобрението на Лигата на нациите, се съдържа онова, което би могло да бъде определено като най-близко до обективността проучване на ранната история на Палестина. Ето откъс от този доклад.В стари времена Палестина е била населена от семитски народи, най-древен от които е ханаанският. Авраам, общият прародител на евреите и арабите, дошъл от Ур в Ханаан. Когато израилтяните дошли в Палестина, след пленничеството си в Египет, те били обединени в едно царство от цар Давид хиляда години преди Христос. Това царство стигнало своя апогей при сина на Давид – Соломон, който построил първия храм в Ерусалим на планината Мориа. След смъртта на Соломон историята на народа на Израел – или по-скоро на двете царства Израел и Юдея – е поредица от непрекъснати граждански войни и борби между враждуващи племена.Около 720 г. пр.н.е. асирийците разгромяват царството на Израел и отвеждат населението му в плен. Около 600 г.пр.н.е. вавилонският цар Навуходоносор напада юдейското царство и през 567 г. пр.н.е. разрушава Ерусалим и Соломоновия храм. Повечето жители са отведени в плен. Петдесет години по-късно, когато персийският цар Кир завладява Вавилон, евреите се завръщат в Палестина. До 515 г.пр.н.е. те успяват отново да построят Соломоновия храм.В 332 г. пр.н.е. евреите попадат под управлението на Александър Македонски. Около 170 г. пр.н.е. при потушаването на еврейски бунт бил разрушен вторият храм. Периодът на управлението на Александър Македонски бил последван от период на известна независимост. Той продължил до завоюването на Палестина от римляните под предводителството на Помпей, който влязъл в Ерусалим през 63 г. пр.н.е. През 70 г. пр.н.е. императорът Тит разрушава града. От втория храм остава само западната стена, станала известна като Стената на плача.В началото на втори век от новата ера, император Адриан забранил на евреите да влизат в Ерусалим. От този период датира разпръсването на евреите по различните краища на света. Оттогава до създаването на държавата Израел през 1948 г. в Палестина не е съществувало нито едно еврейско правителство. Въпреки че известен брой евреи винаги са живели там, тяхната численост се е променяла в зависимост от търпимостта на сменящите се управници.След разделянето на Римската империя 400 г. след н.е. Палестина остава под управлението на Византия до завоюването й от арабите през 637 г. Върху изоставения по това време Соломонов храм били изградени джамиите Ал Акса и Куббат ал Сахра, наречени Харам ел Шариф. След Мека и Медина, Харам ел Шариф е най-голямата светиня за мюсюлманите.След междинния период на кръстоносните походи 1099-1190 г., арабският владетел Саладин поканва евреите да се завърнат в Палестина.През 1517 г. турците завладяват страната и я управляват до края на Първата световна война. През целия този период Стената на плача продължава да бъде религиозна светиня за евреите.В края на 1917 г. британските сили окупират Палестина.От всичко казано дотук може да се види, че с изключение на междинния период на кръстоносците, Палестина е била управлявана от араби и турци за период от над 1300 г., последвали Византийската епоха. Преобладаващата част от населението на Палестина са семити – араби, както мюсюлмани, така и християни. Има и малък брой евреи-семити. И арабите, и османските турци са предоставяли на евреите правото да продължат да почитат и да поддържат жива духовната си връзка с Палестина.През 19-ти век османците узаконяват малки селища на еврейски емигранти от европейските страни, където се засилва антиеврейската дискриминация. По време на британската окупация през 1917 г. евреите представляват много по-малко от една десета от населението на Палестина. Девет десети представляват арабите, като 80% от цялото население на страната са мюсюлмани, 10% - християни. Традициите, обичаите и езикът на арабите палестинци сами по себе си представляват преобладаващата култура на Палестина.КОНФЛИКТНИ ОБЕЩАНИЯ ОКОЛО ПАЛЕСТИНАПо време на Първата световна война, Великобритания и нейните съюзници търсят подкрепа срещу Германия и нейния съюзник – Османската империя. Тъй като някои арабски ръководители по онова време се стремят към независимост от османското управление, съвсем естествено се стига до англо-арабско сътрудничество. Съответно през 1915 г. се постига споразумение между Шерифа (областния управител) на Мека, в ролята на говорител на арабите, и сър Хенри Макмахън, висш британски комисар в Египет, който води преговорите от страна на англичаните. Шерифът изисква признаване на независимостта на всички арабски територии в рамките на Османската империя, включително Палестина, но Макмахън се опитва да я изключи, позовавайки се твърде двусмислено на обхвата на тези територии. Шерифът отхвърля опитите на Макмахън. Разногласията продължават до 1939 г., когато британското правителство признава, че през 1917 г. “не е имало право да се откаже от Палестина”. В действителност секретният англо-френски договор от 1916 г. “Сайкс-Пико” за признаване на независимостта на арабите изключва независимостта на Палестина и на нейно място налага т.н. “международна администрация”.Бъдещето на Палестина е също така и предмет на отделни уверения от страна на британското правителство към Световната ционистка организация. През 1897 г. тази организация обявява за своя цел създаването на еврейско национално огнище в Палестина, осигурено от обществените закони. Под ръководството на Теодор Херцел организацията обсъжда възможностите това да стане върху територии в Аржентина или Източна Африка, но в крайна сметка се спира на Палестина, аргументирайки се, че това ще бъде еврейският национален дом, основаващ се на древни връзки със свещената земя.Ционистките лидери започват да работят, за да се сдобият с подкрепата на британското правителство, наблягайки на стратегическото преимущество от спечелването на нов съюзник, което ще помогне за опазването на Суецкия канал. Британците, които все още търсят подкрепа от своите съюзници, приемат това положително. Съответно секретарят по външните работи Лорд Балфур отправя писмо на 2 ноември 1917 г. до Световната ционистка организация.В това писмо, което по-късно става известно като Декларацията на Балфур, се казва: “Правителството на Негово величество се отнася с доброжелателност към създаването на еврейско национално огнище в Палестина и ще положи упорити усилия, за да улесни постигането на тази цел. При това би трябвало ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което да може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина, правата и политическия статус, с който се ползуват евреите в която и да било друга държава.Някои еврейски общности, предчувствувайки евентуален конфликт със страните, които населяват района, от гледна точка на националната лоялност се противопоставят на ционистките планове. Сър Едуард Монтегю, единственият евреин, член на британския кабинет, силно ги критикува. Дори доктор Хаим Вайцман, ционисткият лидер, само десет години по-късно ще напише:“Декларацията на Балфур от 1917 г. висеше във въздуха... През тези десет години всеки ден и всеки час, щом отворех вестниците, аз си мислех: откъде ли ще ни връхлети следващият удар? Аз треперех да не ме извика британското правителство и да ме попита: “Кажи ни, какво представлява тази ционистка организация? Къде са тия ваши ционисти”? Те знаеха, че евреите са срещу нас. Ние стояхме сами върху малък остров, малка група евреи с чуждо минало.” За да се контрират протестите на арабите срещу тази нова политика, нова обща англо-френска декларация се произнася с нови обещания за пълна независимост на арабите. Декларацията от 7 ноември 1918 г. уверява арабите, че ще бъде предоставено пълно и определено равенство за всички арабски народи и ще бъде създадено национално правителство и администрация, черпещи своята власт от инициативен и свободен избор, направен от местното население.Въпреки тези уверения, направени в декларацията от 7 ноември, последвалата история на Палестина показва, че желанията на огромното мнозинство от местното население има малко значение. Тяхната земя била обещана на друг народ от чуждо правителство, което по онова време няма никакви суверенни права над Палестина. Цитирайки тези факти, редица институции продължават да твърдят и до днес, че декларацията на Балфур не може да има обвързващ и законен ефект, надхвърлящ значението на едно заявление за намеренията на определено правителство.ПАЛЕСТИНСКИЯТ МАНДАТЧрез превръщането й в част от палестинския мандат, декларацията на Балфур получава международно значение. Сама по себе си концепцията за мандата представлява компромис между преобладаващата колониална система и принципа за самоопределение на намиращите се под чуждо управление народи – принцип, въведен за пръв път от президента Уилсън. В резултат от победата на Великобритания и нейните съюзници в Първата световна война, мандатната система на Лигата на нациите поставя много от подчинените по-рано народи от Османската, Германската и Австро-унгарската империи под патронажа на някоя от силите – победителки. Прокламираната цел на мандатите изобщо е да отведат в крайна сметка народите към независимост.Съществуват три вида мандати, различни по съдържание в зависимост от предполагаемото ниво на политическото развитие на населението, според мнението и преценката на силите – победителки. Всички предишни османски арабски територии, включително Палестина, попадат в мандатите от клас А. Като клас на най-напреднали, Съглашението на Лигата на нациите определя мандатите от категория “А” като общности, чието съществуване като независими нации може да бъде признато при определени условия, докато в същото време те продължават да получават административна помощ и съвети по пътя към тяхната независимост. Сирия и Ливан попадат под френски мандат, Палестина и Трансйордания – под британски. Според постановление на Съглашението, отнасящо се до независимостта на мандатните територии, двата френски мандата получават независимост преди края на Втората световна война. Независимостта на Ливан идва през ноември 1943 г., последвана от независимостта на Сирия през януари 1944 г. Йордания получава независимост през 1946 г., а Палестина на фона на всичко това се превръща в арена на конфликт.Съглашението на Лигата на нациите изисква желанието на засегнатите общности да бъде от първостепенна важност при избиране на държавата – патрон на мандата. В случая с Палестина това бива пренебрегнато по един или друг начин.По настояване на президента Уилсън, по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. е определена комисия, чиято цел е да се увери какви са желанията на местното население. Комисията препоръчва американски мандат над Сирия, включително Палестина. В преценките си за желанията на местното население относно еврейската емиграция по тези земи, комисията излиза с призив за сериозна промяна на прекалено крайната ционистка програма за Палестина, включваща неограничената емиграция на евреи. Комисията декларира, че тази програма, насочена в крайна сметка към превръщането на Палестина в изцяло еврейска държава, представлява сериозна несправедливост. Коментирайки претенциите на ционистите, че “имат права над Палестина, базиращи се на пребиваването им там в продължение на две хиляди години”, комисията отбелязва, че такива претенции едва ли могат да бъдат приемани сериозно.Британският секретар по външните работи лорд Кързън предупреждава, че терминът “национално огнище” в действителност означава еврейска държава, в която арабите ще бъдат граждани втора класа. Той заявява: “Аз смятам цялата концепция за погрешна”. Самият Балфур признава това, което се върши, и отбелязва, че що се отнася до Палестина, обединените съюзнически сили не са правили никакво изявление, което да не може да бъде признато за погрешно и не са излизали с политическа декларация, която самите те да нямат намерение да нарушат по-късно.Независимо от всичко това, плановете, свързани с Палестина, се придвижват напред. През април 1920 г. в Сан Ремо Франция се съгласява, като отговор на предоставената й свобода на действие в Сирия и Ливан, Палестина да премине под Британско покровителство, вместо под международен режим, както е било планирано първоначално. Нещо повече – по-силна и още по-недвусмислена версия на Балфуровата декларация била включена като част от споразумението по мандата. С добавянето на новата версия мандатът признава световната ционистка организация за “Еврейска агенция, която би трябвало да подпомогне създаването на еврейско национално огнище посредством организиране на широкомащабна емиграция и настаняване на евреи от чужбина на земята, която тази агенция придобие в Палестина”.Струва си да се отбележи, че споразумението за мандата нито веднъж не споменава думата “арабин”. Въпреки че палестинските араби представляват девет десети от населението по онова време, в документа за тях се говори само като за “нееврейски общности в Палестина”. Отбелязвайки иронията в тази ситуация, авторът оприличава тази формула със случая, когато мнозинството бива наричано “немалко хора”, наблягайки по такъв начин на очевидния факт, че мнозинството, това са арабските маси в Палестина. Единствената защита, осигурена за правата на палестинско арабско мнозинство, е една фраза, в която се заявява, че “не бива да се прави нищо, накърняващо техните граждански и религиозни права”. От друга страна подозрително отсъствуват каквито и да било забележки относно техните национални и политически права.Мандатът бил подписан на 24 юли 1922 г. и влиза в действие формално от месец септември същата година. Въпреки че по начало Трансйордания е включена в палестинския мандат, на 16 септември 1922 г. Лигата на нациите одобрява въвеждането на отделна администрация там. Впоследствие така образуваният мандат бива прилаган само спрямо Палестина при все че териториите, влизащи първоначално в претенциите за еврейски национален дом, включват и части от съседните земи. Една от целите на мандата е определена като “саморазвитие на самоуправляващи се институции”. Въпреки всичко това в политическа декларация на британското правителство от 1.07.1922 г., този принцип бива сведен до второстепенно съображение. Декларацията, станала известна като “меморандум на Чърчил”, се опитва да изясни, че създаването на самоуправляващи се институции в Палестина следва да бъде подчинено на висшия залог и задължение за създаване на еврейско национално огнище в Палестина.Противоречивите елементи, съдържащи се в мандата, довеждат до станалото известно като “двойно британско задължение” и към палестинците араби. Това двойно задължение само по себе си представлява противоречие, довело скоро до конфликт между местните хора в Палестина и еврейските емигранти, търсещи убежище от дискриминацията в Европа.
“НАЦИОНАЛНОТО ОГНИЩЕ” И ПАЛЕСТИНСКАТА СЪПРОТИВАИ
зграждането на “еврейско национално огнище” започва скоро след края на Първата световна война - значително преди да влезе в сила системата на мандатите през 1922 г. Ционистката организация подпомага широкомащабната еврейска емиграция, която внася значителни промени в населението в Палестина. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на около 88 000 в 1922 г., когато общият брой на всички живеещи по тия места бива официално оценяван на 750 000 души. До 1939 г. еврейското население нараства на 445 000 от общо около милион и половина местни жители. Това драматично нарастване на броя на евреите се дължи на огромното количество евреи, бягащи от нацисткия терор.Изразен в проценти, този процес показва, че еврейското население е нараснало от около 10% в 1919 г. на 17% в 1929 г. и 30% през 1939 г. Ционистката организация също придобива земи, на които да заселва еврейските емигранти. В 1920 г. еврейската собственост представлява 2,5% от общата поземлена собственост в Палестина. До 1939 г. те успяват да увеличат собствеността си до над 5,7% от общата поземлена площ в този район.Арабите палестинци разглеждат дейността на Ционистката организация, насочена към увеличаване на еврейската емиграция и разрастването на притежаваните от тях земи, като колонизиране на териториите на предшествениците им от чужденци. Въпреки че още не са политически организирани, палестинците дават израз на гнева си чрез неподчинение. Антиционистки бунтове избухват през годините 1920, 1921, 1929 и 1939 г. В крайна сметка те достигат до кулминационната си точка в масовото въстание, продължило от 1936 до 1939 г. Британското правителство успява да потуши въстанието едва след като прибягва до драстични мерки и силни военни части.През 1937 г. британска кралска комисия, водена от лорд Пийл, е изпратена да докладва за вълненията в Палестина. Комисията заявява, че дълбоките причини за предишните бунтове и това въстание представляват комбинация от желанието на палестинските араби за национална независимост и “омразата и страха им от създаването на еврейско национално огнище” по техните земи.По-нататък комисията излиза с коментар “... че насилственото превръщане на Палестина в еврейска държава против волята на арабите би нарушило духа на изразеното от мандатната система намерение. То би означавало, че конфликтът в своята същност не е между две раси и някаква стара антипатия у арабите спрямо евреите. До началото на борбата за Палестина между тях е имало съвсем незначителни сблъсъци”. Комисията отбелязва и това, че „юдаизмът и неговите ритуали са вкоренени в историческото минало на Палестина, както и че известен брой араби винаги са живели там. Вместо всичко това конфликтът се появява като резултат от отхвърляне на Балфуровата декларация от страна на палестинските араби и целите, които ционистите преследват в Палестина.Те така и не приемат създаването на еврейски национален дом и отказват да съдействуват по какъвто и да е начин на друго правителство, освен национално-патриотично палестинско правителство, отговорно пред този народ”. Въпреки всичко това, еврейската общност, придържайки се към създаването на свое национално огнище, успява да създаде държава вътре в държавата Палестина.Комисията Пийл стига до заключението, че ситуацията в Палестина е стигнала до задънена улица, където двойнствените задължения, поети към Палестина стават несъвместими повече. Британското правителство просто не можело повече да признава желанието за независимост на палестинските араби и в същото време да осигурява създаването на еврейско национално огнище в Палестина. Затова комисията препоръчва разделянето на страната на две независими държави. Едната би трябвало да бъде дом за нацията на палестинските араби, а другата – за евреите, като Ерусалим остане под управлението и мандата на Лигата на нациите.Нито една от страните не приема тази формула. Ционистите претендират, че тя нарушава Балфуровата декларация да приемат разделянето на земята си и основаването на еврейска държава върху част от нея. По-нататъшните преговори в Лондон се провалят, а по-късно, през май 1939 г., британското правителство обявява, че вместо разделянето на Палестина, от 1949 г. тя ще стане обединена независима държава, с дял за евреите и друг – за арабите в правителствената администрация и управлението. Ционистката организация отхвърля тази политика, а вместо нея, през 1942 г. представители на организацията се срещат в Ню Йорк и приемат т.нар. Балтиморска програма, която включва изискване за създаване на еврейска държава в Палестина. Към края на Втората световна война арабските страни и САЩ също се намесват в палестинския проблем.През 1946 г. англо-американска комисия за проучване представя поредния комплект от препоръки, които британското правителство оценява като неприложими. Предлагат се различни формули по време на водените безсмислени преговори. Най-накрая след три десетилетия управление британското правителство обявява през февруари 1947 г., че ще предаде въпроса за Палестина за решаване на ООН. Британското правителство заявява също така, че “изправено пред нерешимия конфликт на принципи в Палестина е достигнало до заключението, че единственият изход е поверяването на въпроса на ООН”.След три десетилетия прилагане на доктрината на Балфур в коренно преобразената Палестина, британският мандат приближава своя край. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на 608 000 души през 1946 г., а общият брой на населението достига 1 850 000 души. Голяма част от емиграцията е резултат от нацистките преследвания на еврейството в Европа. Палестинските араби съчувствуват на евреите от Европа за сполетялата ги беда. Независимо от това, тази емиграция донася на палестинското арабско население неочаквани трудности …Тъй като арабите не носят вина за извършваните в Европа зверства, те съвсем естествено се противопоставят на опитите да бъдат накарани да страдат в замяна. В доклада на съответната кралска комисия се казва:“Арабин, изразител на арабската кауза, ни каза, че през цялата си история, арабите не само са били далеч от антиеврейски настроения, но са и показали, че духът на компромисите е дълбоко вкоренен в техния живот. Няма почтен човек – каза той – който да не би желал да направи всичко възможно от хуманна гледна точка, за да облекчи нещастието на тези хора, при условие, че това не става за сметка на неприятности, причиняване на други хора”.
Можете ли да цитирате исторически данни за:
- съществувала Палестинска, било арабска, било -не, държава;
- къде е била или каква територия е обхващала, за да има претенции от днешна дата;
- името на столицата й;
- името на поне ЕДИН нейн цар, владетел;
- езикът, с който или на който са общували;
- ако е съществувала такава държава, коя е причината или причините, довели до слизането й от историческата сцена;
Няма да коментирам публикуваните карти, чийто надписи са ПЪЛЕН ФАЛШИФИКАТ. "Палестинският" въпрос започва да фигурира в международното пространство едва след 1973г., когато докрината "Брежнев" решава да използва ООП за свойте глобални, комунистическо-имперски интереси като й дава легитимност на "държавност". После следва Джордж Оруелският сценарии за пренаписване на историята със задна дата. Да, ама ГОЛЕМИЯТ проблем е, че в ЦЯЛАТА историография на цивилизацията Палестинска арабска държава преди 1973 НЕ СЪЩЕСТВУВА !
Ако няма отговор на поне един от зададените въпроси, ще считам, че Палестинската арабска държава е измислена, подобно македонската нация и държава - и двете, дело на Коминтерна
1. Приел си за истина една от големите измами - когато се е създавала държавата Израел "палестинска" нация, народ, етнос не е имало. Имало е арабско население.
2. Израел е създаден не "в противоречие" с международните норми, а въз основа на тях. И ОН - Обединените Нации, през 1920г., и ООН - през 1947гл настояват и гласуват с мнозинство, за създаването на тази държава.Факт е, че всички членуващи в ООН арабски държава са "против". Факт е също, че и всички арабски държави дружно обявяват война на Израел, и шест редовни армии на арабски страни навлизат на 16 май 1948г. в територията на създадената едва предишния ден израелска държава. Дори СССР - в лицето на Громико, настоява в ООН да се изпратят военни сили на Организацията за да се "спре арабската агресия спрямо Израел". Това не се осъществява, защото в тази война редовните армии са бити от израелското опълчение, което има дух, понеже защитава СПРАВЕДЛИВА кауза.И арабските страни молят за примирие, и го подписват, но до тук, не признават държавата Израел, и следователно ще чакат удобния случай да я започнат - войната, отново. А дотогава - всичко в боя - и пропагандата, и дезинформацията, и терора...
И т.н.
Лъжите, измамите, фалшификациите, манипулациите с арабско-израелския конфликт са твърде много и от десетилетия за да може с няколко думи да бъдат опровергани...
Представителят на Международния Червен Кръст, швейцарецът Жак де Рение, пристига пръв на мястото на клането. Той записва в дневника си: “Видях хора, нахлуващи в къщите, те бяха с пушки, автомати и дълги арабски ятагани. Изглеждаха полуумни. Видях красиво момиче с окървавен кинжал в ръцете. Чувах викове. “Ще прочистим огнищата на съпротива” – подхвърли приятелят ми, немски евреин. Спомних си есесовците в Атина. За мой ужас видях млада жена да забива нож в старец и старица, появили се на прага на колибата си... Навсякъде лежаха трупове. Те “прочистваха” с пушки и гранати, а завършваха работата с ножове, това се виждаше от всички... Намерих труп на жена, бременна в осмия месец, убита с изстрел в упор - в корема.”
Спешно извиканият заместник-командир на “Хагана” Ешурун Шиф писа: “Терористите от “Ецел” и “Лехи” предпочитаха да убиват всичко живо”. Той е видял как телата на убитите са били отнесени в каменоломната, залети с бензин и подпалени. Елиягу Ариели, пристигнал в Дейр-Ясин с отряда “Гадни” на еврейските пионери, е съобщил: “Убитите, с малки изключения, са старци, жени и деца... никой не е загинал с оръжие в ръце”. Британската полиция – до изтеглянето на англичаните е оставал повече от месец – провежда разследване на клането и установява: “Няма съмнение, че нападащите евреи са извършили зверства от сексуален характер... ученичките са изнасилени, а след това заклани... бебетата са убити... меката част на ушите на жените е откъсната, за да се вземат обеците”.
Бойците са щели да убият всички - в Дейр-Ясин са живели над 700 души - но жителите на близкото еврейско селище Кфар-Шаул се намесват и прекратяват клането. Бойците натоварват на камион още няколко десетки палестинци, разкарват ги триумфално из еврейските квартали и ги разстрелват. ... Пред нас е лицето на Накба, страшна катастрофа, настигнала Палестина през 1948 год., катастрофа, сравнима с нашествието на Бату и Чингисхан, но още по-тежка по последиците си. Оцелелите славяни са могли отново да построят изгорените села и градове, но палестинците и до ден днешен виждат руини на родните си домове, но не могат да се доближат до тях. Лифта е едно от 450-те палестински села, унищожени от еврейската армия през 1948 год. Участта на Атлантида постигна половината Палестина. В дългата и пъстра история на страната черното петно на Накба хвърля зловеща сянка на нейното настояще и бъдеще. Нищо няма да разберем, докато не узнаем какво е станало в Лифта и сестрите й по нещастие. Дейр-Ясин може да се види и по по-прост начин. Когато следващия път посетите мемориала на холокоста “Яд вашем” и преминете по тъмния коридор на детския павилион, излизайки на божия свят, повдигнете очи: далечният хълм срещу вас е Дейр-Ясин. Но прочувствени гласове няма да ви прочетат в тъмнината имената на закланите деца на Дейр-Ясин, международни комисии няма да поискат компенсации за оцелелите, тяхната собственост няма да бъде върната на собствениците. Има защо мъдреците на Талмуда да твърдят, че само у евреите има душа, а гоите нямат ни душа, ни право на собственост, ни семейни връзки.
Лифта и Дейр-Ясин имат 450 сестри. С тях се сблъскваме навсякъде и на първо място в Йерусалимския коридор. Няма нищо по-красиво и тъжно от руините на палестинските села. Те винаги са построени на чудесни места и разрушаването им придава особена не тукашна красота." kordon
Аз пак питам - защо палестинците не си направиха държава. Никой не им е пречил. Ама малко им била. По тази логика България след войните Балкански и Първа свеновна трябваше да действа като тях ли, че и досега ?????
Трябваше да поясниш, че цитираната книга "Бор и маслина" е от СЪВЕТСКИ еврейн, от чийто снимки ни гледа едно арабско лице. Просто СЪВЕТСКО-КОМУНИСТИЧЕСКА-АРАБСКА измислица за някаква "касапница в Дейр Ясин или кано си казвахме ние пре ученическите години: свободен разказ по дадено събитие.
За повече подробности и ИСТИНА:
http://botinok.co.il/node/10417
Израиль опять обвиняют в военных преступлениях. Чтож это не ново. Итак, самые известные "попытки": Дейр-Ясин......
Александр Шульман
История Войны за независимость Израиля в 1948 году хранит немало тайн. Одна из них — сражение за деревню Дейр-Ясин(сейчас это квартал Иерусалима Гиват-Шауль, точнее Хар-Ноф), ставшее переломным пунктом в войне евреев за свое государство. По сей день об этом сражении ходят самые разные слухи…
29 ноября 1947 года Генеральная Ассамблея ООН приняла резолюцию о разделе Палестины на еврейское и арабское государства. Согласно резолюции, британские войска должны были покинуть территорию Палестины 15 мая 1948 года, после чего территория Палестины должна была быть разделена между евреями и арабами.
Евреи ликовали: резолюция ООН приближала создание еврейского государства в Палестине — воплощение вековых чаяний еврейского народа о своем собственном государстве на своей родине. Арабы отказались признать эту резолюцию. Для них вопрос об "арабском государстве" не стоял. В арабской географии не существовало такого понятия, как Палестина, арабы называли эти земли Южной Сирией. Планы арабов были просты: они рассчитывали "сбросить в море" все еврейское население Палестины, вслед за чем эта территория должна была отойти к соседним арабским государствам — Сирии, Трансиордании и Египту. Эта задача казалась легко достижимой — сорока миллионам арабов противостояли лишь 600 тысяч палестинских евреев. "Сбросить евреев в море" арабы собирались в два этапа: на первом этапе, до 15 мая 1948 года, территория Палестины наводнялась бандами головорезов-"добровольцев" из арабских стран, которые при поддержке местных арабов должны были терроризировать еврейское население путем блокирования дорог, нападений на еврейские поселения и массовых убийств. На втором этапе, с уходом последнего британского солдата 15 мая 1948 года, должно было начаться вторжение регулярных армий арабских стран, что окончательно снимало вопрос о еврейском присутствии в Палестине.
Нападения арабов начались сразу после принятия резолюции ООН. Уже 29 ноября 1947 года арабы убили 7 евреев. Всего в декабре 47-го погибли 184 еврея. В феврале 1948 года, когда арабы взорвали три заминированных грузовика в центре Иерусалима, погибли 50 и были ранены более 100 евреев. В марте взорвалась заминированная автомашина возле здания Еврейского агентства — погибли 12 и были ранены 44 еврея. В апреле арабы напали на медицинский персонал больницы в Иерусалиме и вырезали 78 еврейских врачей и медсестер. Еврейские поселения были блокированы — на дорогах развернулась настоящая охота за еврейскими автоколоннами. Шайки арабских головорезов нападали на конвои, а толпы крестьян из окрестных арабских деревень добивали евреев и делили захваченную добычу. Всего за четыре месяца после принятия резолюции ООН были убиты 884 еврея.
Еврейские вооруженные формирования включали народное ополчение Хагана, ударные роты ПАЛЬМАХ, отряды ЭЦЕЛь (Иргун Цваи Леуми — Национальная военная организация, сокращенно Иргун) и ЛЕХИ (Лохамей Херут Исраэль — Борцы за свободу Израиля).
Первоначально действия евреев носили характер ответных ударов — в ответ на нападения арабов проводились операции возмездия, однако постепенно нарастала ударная мощь еврейских формирований. 31 декабря 1947 года арабы, работавшие на нефтеперегонном заводе в Хайфе, напали на еврейских рабочих того же предприятия. В ходе резни были убиты 39 евреев. Командование Хаганы провело акцию возмездия. По приказу командира ПАЛЬМАХа Игала Алона усиленная рота вошла в арабские деревни, откуда пришли убийцы. В ходе рейда были убиты более 60 арабов, их дома были взорваны.
Переломным моментом в войне стала операция "Нахшон", проведенная в апреле 1948 года. Ее целью был прорыв блокады Иерусалима, дороги к которому находились в руках арабских банд. Дорога на Иерусалим была настоящей "Дорогой жизни". По узким горным дорогам шли еврейские автоколонны, которые в упор расстреливались арабами из окрестных деревень, расположенных на горных склонах.
Арабская деревня Дейр-Ясин находилась на западной окраине Иерусалима и блокировала дорогу к еврейским кварталам. Все мужское население деревни было вооружено и принимало участие в нападениях на евреев. Через Дейр-Ясин осуществлялось снабжение арабских банд, занимавшихся террором на дорогах, в самой деревне располагался сборный пункт головорезов-"добровольцев", прибывших из Ирака. Поэтому одной из основных целей операции "Нахшон" стала ликвидация этого бандитского гнезда в предместье Иерусалима. Еврейским формированиям было досконально известно, что творится в Дейр-Ясин. Староста (мухтар) деревни был осведомителем разведки Хаганы, еврейские разведчики проникали в Дейр-Ясин под видом арабов. Операция была спланирована с учетом полученных разведданных.
Атака на Дейр-Ясин проводилась отрядами Иргуна (72 бойца) и ЛЕХИ (60 бойцов), во главе которых стояли командиры Мордехай Кауфман (родился в Литве в 1922 г., боец Иргуна с 1938 г.) и Бен-Цион Коэн (родился в Иерусалиме в 1926 г., во время Второй мировой войны служил в британском морском спецназе).
Штурм Дейр-Ясина начался в ночь на 8 апреля 1948 года. Чтобы избежать жертв среди мирного населения, впереди наступающих бойцов шла бронемашина с громкоговорителем, откуда неслись призывы к арабам покинуть деревню и указывался безопасный маршрут. Всем добровольно сложившим оружие гарантировалась жизнь. Арабы ответили огнем, бронемашина с громкоговорителем была подбита.
Несмотря на ожесточенное сопротивление арабов, еврейским бойцам удалось ворваться в Дейр-Ясин. Бой шел за каждый дом. В уличном бою, жестоком и беспощадном, все решают профессионализм и мгновенная реакция бойца, за ошибки расплачиваются жизнью.
Каждый израильский солдат-пехотинец проходит курс боя в населенном пункте. В этой науке мало что изменилось со времен войны 1948 года. Штурмовая группа, ворвавшись в дом, шаг за шагом прочесывает каждую комнату, лестницы, подвалы, подавляя огнем источники сопротивления. Бойцы перемещаются вдоль стен друг за другом. Если боец обнаруживает дверь, он сообщает об этом командиру. Следует приказ: "Ках ото бе-римон!" ("Бери его гранатой!") или "Ках ото бе-эш!" ("Бери его огнем!)" Боец бросает гранату в комнату, а его напарник, не высовываясь, стреляет внутрь, чтобы гранату не выбросили обратно. После взрыва гранаты бойцы врываются в комнату, буквально заливая автоматным огнем все помещение. Убедившись, что в комнате "чисто", боец кричит командиру "Тохар!" ("Зачищено!"), и группа продолжает бросок внутри дома.
Ясно, что после такого боя мало кто из обитателей дома останется в живых. Арабские головорезы, засевшие в домах Дейр-Ясина, сознательно использовали мирных жителей в качестве живого щита, именно на них легла вся ответственность за возможные жертвы среди их соотечественников. По разным источникам, потери арабов в ходе боя составили от 100 до 250 человек.
К утру 10 апреля Дейр-Ясин был полностью захвачен. Его жители под белыми флагами сдавались еврейским бойцам. На грузовиках пленных арабов отвезли в арабский квартал, где передали их соотечественникам. После зачистки саперы взорвали дома. Гнездо арабских террористов перестало существовать.
Захват деревни Дейр-Ясин имел важное военное и политическое значение, повлиявшее на весь ход войны. Успех был не только в прорыве блокады Иерусалима, но и, главное, в том, что инициатива в войне полностью перешла в руки евреев, и это стало залогом будущей победы.
Не менее важен был и политический аспект этой военной операции. Арабская пропаганда немедленно распространила лживые сведения о якобы "зверствах евреев" в Дейр-Ясине. Однако эффект воздействия фальшивок оказался обратным тому, на что рассчитывали арабские пропагандисты. Вместо подъема на войну против евреев арабов охватили страх и отчаяние, они больше не верили хвастливым заявлениям своих вождей о скорой победе над евреями. В панике тысячи арабов покидали свои дома и бежали в соседние арабские страны. Там они хотели дождаться вторжения регулярных армий арабских стран, чтобы затем вернуться в освобожденную от евреев Палестину. Их надежды так никогда и не сбылись.
Еврейские воинские формирования продолжали развивать свой успех. В апреле-мае 1948 года они выбили арабов из Яффо, Хайфы, Цфата, Тверии, северных и южных областей. Однако решающие сражения еще были впереди.
14 мая 1948 года, за день до окончания британского правления в Палестине, было провозглашено Государство Израиль. На следующий день, 15 мая, еврейское государство было атаковано многократно превосходящими регулярными армиями пяти арабских стран: Египта, Сирии, Трансиордании, Ливана и Ирака. В ходе кровопролитной Войны за независимость была создана Армия обороны Израиля (ЦАХАЛ), которая нанесла сокрушительное поражение армиям всех арабских стран-агрессоров.
*********************************************************************************************************************************************************************************
Военный историк Арье Ицхаки представил совершенно иную версию событий. По поручению командующего обороной Иерусалима Давида Шалтиэля («hагана») ЭЦЕЛ и ЛЕХИ должны были освободить Дейр-Ясин, чтобы помочь защитникам Кастеля. Бой был очень тяжелым, он велся среди жилых домов, к чему бойцы ЭЦЕЛ и ЛЕХИ оказались неподготовлены. Они несли большие потери. Пять человек было убито, десятки ранены. Не в силах сдержать яростное сопротивление арабов, они призвали на помощь ПАЛМАХ. Его бойцы были более опытны и гораздо лучше вооружены. Они взяли на себя всю тяжесть боя, и их вмешательство решило его исход в пользу евреев. Но и они не устраивали резни. В каждом доме засели вооруженные арабские солдаты. Арабское военное командование не отдало приказа об эвакуации жителям деревни - наоборот, они использовали жителей в качестве жилых щитов. Если дом превращался в непреодолимую огневую точку, то его взрывали. В ходе такого боя гибель людей была неизбежной, но после сражения еврейские бойцы не взорвали ни единого дома и не убивали мирных жителей. В военных архивах имеется свидетельство двух врачей больницы «hадаса», направленных в деревню по поручению Сохнута и «hаганы». Врачи Друян и Авигдори обнаружили 80-90 тел без следов насилия. В основном это были вооруженные мужчины - и совсем немного детей и женщин. История "резни в Дейр-Ясине" придумана левым историком «hаганы» Меиром Паилем, командиром пресловутой группы «Сезон», которая выдавала британцам бойцов ЭЦЕЛ и ЛЕХИ. Он никогда не упускал случая принизить роль ЭЦЕЛ и ЛЕХИ в борьбе за создание независимого государства Израиль и обвинить их в жестокости. Аналогичную историю пытались раздуть арабские СМИ по поводу операции ЦАХАЛа в Дженине, но им это не удалось. На определенном этапе Войны за независимость бои были жестокими, арабы безжалостно вырезали попавших к ним в руки евреев. Еще один важный источник информации - свидетельства арабов из деревни Дейр-Ясин, которые были получены через военную разведку АМАН в 50-е годы. Они утверждают, что резни не было. Эти свидетельства были опубликованы в иорданских газетах 40 лет назад.
О-о-о, какви красиви думи?!
"съчувствам на хората,изпаднали в подобно положение-палестинците-но този път по причина на евреите.Но някои човеци, като че ли, имат избирателна съвест и са запазили милосърдието и хуманността си само за отбрани етноси,забравяйки за общовалидността на дълго изгражданите и упорито отстоявани човешки ценности."
Стига, обаче, да не обличаха с благоприличие една ЛЪЖА!
Член 1-ви от Хартата на палестинците гласи - палестинската държавност ще се изгради върху териториите на ЦЯЛА Палестина, включително и върху земите на държавата Израел. Последното недвусмислено означава, че палестинците имат "милосърдното" право да ликвидират държавата Израел, барабар с народа му. Ето, това е Вашата - Кордон, Хуманност, а и на така наречените Ваши "палестинци", само гдето пропускате и съветските си комунисти, а и всякаквите любими политически нудисти. Е????....Взе, че Израел отказа "палестинско-комунистическото" МИЛОСЪРДИЕ и ХУМАНОСТ...Войнствена народ и държава, да знаиш, не ще ни милосърдие, ни хуманност. И има дързостта да надвива на 200 милионния арабски и едномилиардния мюсюлмански свят, да не говорим за държавите от "зрелия" и "победил света" социализъм, доставил военнна техника на арабските си "приятели", превъзхождаща във всяко отношение, вкл. и по количество, израелската - ето, вече в 5 войни. Какво ПОГАЗВАНЕ правата на "палестинците"?! Каква израелска АГРЕСИВНОСТ - да се съпротивляват, да се защитават?! Как да не им махнеш главата...хуманно, милосърдно ?!
Между другото, Кордон, палестински приятелю, защо твойте палестински братя клаха своте си арабски събратя, докато бяха на подслон в Йордания - 1968-70г?! И защо изклаха 100 000 ливански християни, а още толкова християнки изнасилиха, като отгоре на всичко ги принудиха да родят "палестинските" им копелета - 1973-76г?! Напълно съм наясно, че това е предлаганата на израелците - от теб, и от твойте братя, "хуманност" и "милосърдие"...
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви