ПАЛЕСТИНА В ИСТОРИЯТА

Днешният “палестински проблем” има своите корени в политиката, водена по времето, в което  отговорността за Палестина е била носена от Лигата на нациите – предшественик на ООН. В доклад, публикуван през 1930 година от комисия, съставена с одобрението на Лигата на нациите, се съдържа онова, което би могло да бъде определено като най-близко до обективността проучване на ранната история на Палестина. Ето  откъс от този  доклад.В стари времена Палестина е била населена от семитски народи, най-древен от които е ханаанският. Авраам, общият прародител на евреите и арабите, дошъл от Ур в Ханаан. Когато израилтяните дошли в Палестина, след пленничеството си в Египет, те били обединени в едно царство от цар Давид хиляда години преди Христос. Това царство стигнало своя апогей при сина на Давид – Соломон, който построил първия храм в Ерусалим на планината Мориа. След смъртта на Соломон историята на народа на Израел – или по-скоро на двете царства Израел и Юдея – е поредица от непрекъснати граждански войни и борби между враждуващи племена.Около 720 г. пр.н.е. асирийците разгромяват царството на Израел и отвеждат населението му в плен. Около 600 г.пр.н.е. вавилонският цар Навуходоносор напада юдейското царство и през 567 г. пр.н.е. разрушава Ерусалим и Соломоновия храм. Повечето жители са отведени в плен. Петдесет години по-късно, когато персийският цар Кир завладява Вавилон, евреите се завръщат в Палестина. До 515 г.пр.н.е. те успяват отново да построят Соломоновия храм.В 332 г. пр.н.е. евреите попадат под управлението на Александър Македонски. Около 170 г. пр.н.е. при потушаването на еврейски бунт бил разрушен вторият храм. Периодът на управлението на Александър Македонски  бил последван от период на известна независимост. Той продължил до завоюването на Палестина от римляните под предводителството на Помпей, който влязъл в Ерусалим през 63 г. пр.н.е. През 70 г. пр.н.е. императорът Тит разрушава града. От втория храм остава само западната стена, станала известна като Стената на плача.В началото на втори век от новата ера, император Адриан забранил на евреите да влизат в Ерусалим. От този период датира разпръсването на евреите по различните краища на света. Оттогава до създаването на държавата Израел през 1948 г. в Палестина не е съществувало нито едно еврейско правителство. Въпреки че известен брой евреи винаги са живели там, тяхната численост се е променяла в зависимост от търпимостта на сменящите се управници.След разделянето на Римската империя 400 г. след н.е. Палестина остава под управлението на Византия до завоюването й от арабите през 637 г. Върху изоставения по това време Соломонов храм били изградени джамиите Ал Акса и Куббат ал Сахра, наречени Харам ел Шариф. След Мека и Медина, Харам ел Шариф е най-голямата светиня за мюсюлманите.След междинния период на кръстоносните походи 1099-1190 г., арабският владетел Саладин поканва евреите да се завърнат в Палестина.През 1517 г. турците завладяват страната и я управляват до края на Първата световна война. През целия този период Стената на плача продължава да бъде религиозна светиня за евреите.В края на 1917 г. британските сили окупират Палестина.От всичко казано дотук може да се види, че с изключение на междинния период на кръстоносците, Палестина е била управлявана от араби и турци за период от над 1300 г., последвали Византийската епоха. Преобладаващата част от населението на Палестина са семити – араби, както мюсюлмани, така и християни. Има и малък брой евреи-семити. И арабите, и османските турци са предоставяли на евреите правото да продължат да почитат и да поддържат жива духовната си връзка с Палестина.През 19-ти век османците узаконяват малки селища на еврейски емигранти от европейските страни, където се засилва антиеврейската дискриминация. По време на британската окупация през 1917 г. евреите представляват много по-малко от една десета от населението на Палестина. Девет десети представляват арабите, като 80% от цялото население на страната са мюсюлмани, 10% - християни. Традициите, обичаите и езикът на арабите палестинци сами по себе си представляват преобладаващата култура на Палестина.КОНФЛИКТНИ ОБЕЩАНИЯ ОКОЛО ПАЛЕСТИНАПо време на Първата световна война, Великобритания и нейните съюзници търсят подкрепа срещу Германия и нейния съюзник – Османската империя. Тъй като някои арабски ръководители по онова време се стремят към  независимост от османското управление, съвсем естествено се стига до англо-арабско сътрудничество. Съответно през 1915 г. се постига споразумение между Шерифа (областния управител) на Мека, в ролята на говорител на арабите, и сър Хенри Макмахън, висш британски комисар в Египет, който води преговорите от страна на англичаните. Шерифът изисква признаване на независимостта на всички арабски територии в рамките на Османската империя, включително Палестина, но Макмахън се опитва да я изключи, позовавайки се твърде двусмислено на обхвата на тези територии. Шерифът отхвърля опитите на Макмахън. Разногласията продължават до 1939 г., когато британското правителство признава, че през 1917 г. “не е имало право да се откаже от Палестина”. В действителност секретният англо-френски договор от 1916 г. “Сайкс-Пико” за признаване на независимостта на арабите изключва независимостта на Палестина и на нейно място налага т.н. “международна администрация”.Бъдещето на Палестина е също така и предмет на отделни уверения от страна на британското правителство към Световната ционистка организация. През 1897 г. тази организация обявява за своя цел създаването на еврейско национално огнище в Палестина, осигурено от обществените закони. Под ръководството на Теодор Херцел организацията обсъжда възможностите това да стане върху територии в Аржентина или Източна Африка, но в крайна сметка се спира на Палестина, аргументирайки се, че това ще бъде еврейският национален дом, основаващ се на древни връзки със свещената земя.Ционистките лидери започват да работят, за да се сдобият с подкрепата на британското правителство, наблягайки на стратегическото преимущество от спечелването на нов съюзник, което ще помогне за опазването на Суецкия канал. Британците, които все още търсят подкрепа от своите съюзници, приемат това положително. Съответно секретарят по външните работи Лорд Балфур отправя писмо на 2 ноември 1917 г. до Световната ционистка организация.В това писмо, което по-късно става известно като Декларацията на Балфур, се казва: “Правителството на Негово величество се отнася с доброжелателност към създаването на еврейско национално огнище в Палестина и ще положи упорити усилия, за да улесни постигането на тази цел. При това би трябвало ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което да може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина, правата и политическия статус, с който се ползуват евреите в която и да било друга държава.Някои еврейски общности, предчувствувайки евентуален конфликт със страните, които населяват района, от гледна точка на националната лоялност се противопоставят на ционистките планове. Сър Едуард Монтегю, единственият евреин, член на британския кабинет, силно ги критикува. Дори доктор Хаим Вайцман, ционисткият лидер, само десет години по-късно ще напише:“Декларацията на Балфур от 1917 г. висеше във въздуха... През тези десет години всеки ден и всеки час, щом отворех вестниците, аз си мислех: откъде ли ще ни връхлети следващият удар? Аз треперех да не ме извика британското правителство и да ме попита: “Кажи ни, какво представлява тази ционистка организация? Къде са тия ваши ционисти”? Те знаеха, че евреите са срещу нас. Ние стояхме сами върху малък остров, малка група евреи с чуждо минало.” За да се контрират протестите на арабите срещу тази нова политика, нова обща англо-френска декларация се произнася с нови обещания за пълна независимост на арабите. Декларацията от 7 ноември 1918 г. уверява арабите, че ще бъде предоставено пълно и определено равенство за всички арабски народи и ще бъде създадено национално правителство и администрация, черпещи своята власт от инициативен и свободен избор, направен от местното население.Въпреки тези уверения, направени в декларацията от 7 ноември, последвалата история на Палестина показва, че желанията на огромното мнозинство от местното население има малко значение. Тяхната земя била обещана на друг народ от чуждо правителство, което по онова време няма никакви суверенни права над Палестина. Цитирайки тези факти, редица институции продължават да твърдят и до днес, че декларацията на Балфур не може да има обвързващ и законен ефект, надхвърлящ значението на едно заявление за намеренията на определено правителство.ПАЛЕСТИНСКИЯТ МАНДАТЧрез превръщането й в част от палестинския мандат, декларацията на Балфур получава международно значение. Сама по себе си концепцията за мандата представлява компромис между преобладаващата колониална система и принципа за самоопределение на намиращите се под чуждо управление народи – принцип, въведен за пръв път от президента Уилсън. В резултат от победата на Великобритания и нейните съюзници в Първата световна война, мандатната система на Лигата на нациите поставя много от подчинените по-рано народи от Османската, Германската и Австро-унгарската империи под патронажа на някоя от силите – победителки. Прокламираната цел на мандатите изобщо е да отведат в крайна сметка народите към независимост.Съществуват три вида мандати, различни по съдържание в зависимост от предполагаемото ниво на политическото развитие на населението, според мнението и преценката на силите – победителки. Всички предишни османски арабски територии, включително Палестина, попадат в мандатите от клас А. Като клас на най-напреднали, Съглашението на Лигата на нациите определя мандатите от категория “А” като общности, чието съществуване като независими нации може да бъде признато при определени условия, докато в същото време те продължават да получават административна помощ и съвети по пътя към тяхната независимост.  Сирия и Ливан попадат под френски мандат, Палестина и Трансйордания – под британски. Според постановление на Съглашението, отнасящо се до независимостта на мандатните територии, двата френски мандата получават независимост преди края на Втората световна война. Независимостта на Ливан идва през ноември 1943 г., последвана от независимостта на Сирия през януари 1944 г. Йордания получава независимост през 1946 г., а Палестина на фона на всичко това се превръща в арена на конфликт.Съглашението на Лигата на нациите изисква желанието на засегнатите общности да бъде от първостепенна важност при избиране на държавата – патрон на мандата. В случая с Палестина това бива пренебрегнато по един или друг начин.По настояване на президента Уилсън, по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. е определена комисия, чиято цел е да се увери какви са желанията на местното население. Комисията препоръчва американски мандат над Сирия, включително Палестина. В преценките си за желанията на местното население относно еврейската емиграция по тези земи, комисията излиза с призив за сериозна промяна на прекалено крайната ционистка програма за Палестина, включваща неограничената емиграция на евреи. Комисията декларира, че тази програма, насочена в крайна сметка към превръщането на Палестина в изцяло еврейска държава, представлява сериозна несправедливост. Коментирайки претенциите на ционистите, че “имат права над Палестина, базиращи се на пребиваването им там в продължение на две хиляди години”, комисията отбелязва, че такива претенции едва ли могат да бъдат приемани сериозно.Британският секретар по външните работи лорд Кързън предупреждава, че терминът “национално огнище” в действителност означава еврейска държава, в която арабите ще бъдат граждани втора класа. Той заявява: “Аз смятам цялата концепция за погрешна”. Самият Балфур признава това, което се върши, и отбелязва, че що се отнася до Палестина, обединените съюзнически сили не са правили никакво изявление, което да не може да бъде признато за погрешно и не са излизали с политическа декларация, която самите те да нямат намерение да нарушат по-късно.Независимо от всичко това, плановете, свързани с Палестина, се придвижват напред. През април 1920 г. в Сан Ремо Франция се съгласява, като отговор на предоставената й свобода на действие в Сирия и Ливан, Палестина да премине под Британско покровителство, вместо под международен режим, както е било планирано първоначално. Нещо повече – по-силна и още по-недвусмислена версия на Балфуровата декларация била включена като част от споразумението по мандата. С добавянето на новата версия мандатът признава световната ционистка организация за “Еврейска агенция, която би трябвало да подпомогне създаването на еврейско национално огнище посредством организиране на широкомащабна емиграция и настаняване на евреи от чужбина на земята, която тази агенция придобие в Палестина”.Струва си да се отбележи, че споразумението за мандата нито веднъж не споменава думата “арабин”. Въпреки че палестинските араби представляват девет десети от населението по онова време, в документа за тях се говори само като за “нееврейски общности в Палестина”. Отбелязвайки иронията в тази ситуация, авторът оприличава тази формула със случая, когато мнозинството бива наричано “немалко хора”, наблягайки по такъв начин на очевидния факт, че мнозинството, това са арабските маси в Палестина. Единствената защита, осигурена за правата на палестинско арабско мнозинство, е една фраза, в която се заявява, че “не бива да се прави нищо, накърняващо техните граждански и религиозни права”. От друга страна подозрително отсъствуват каквито и да било забележки относно техните национални и политически права.Мандатът бил подписан на 24 юли 1922 г. и влиза в действие формално от месец септември същата година. Въпреки че по начало Трансйордания е включена в палестинския мандат, на 16 септември 1922 г. Лигата на нациите одобрява въвеждането на отделна администрация там. Впоследствие така образуваният мандат бива прилаган само спрямо Палестина при все че териториите, влизащи първоначално в претенциите за еврейски национален дом, включват и части от съседните земи. Една от целите на мандата е определена като “саморазвитие на самоуправляващи се институции”. Въпреки всичко това в политическа декларация на британското правителство от 1.07.1922 г., този принцип бива сведен до второстепенно съображение. Декларацията, станала известна като “меморандум на Чърчил”, се опитва да изясни, че създаването на самоуправляващи се институции в Палестина следва да бъде подчинено на висшия залог и задължение за създаване на еврейско национално огнище в Палестина.Противоречивите елементи, съдържащи се в мандата, довеждат до станалото известно като “двойно британско задължение” и към палестинците араби. Това двойно задължение само по себе си представлява противоречие, довело скоро до конфликт между местните хора в Палестина и еврейските емигранти, търсещи убежище от дискриминацията в Европа.

“НАЦИОНАЛНОТО ОГНИЩЕ” И ПАЛЕСТИНСКАТА СЪПРОТИВАИ

зграждането на “еврейско национално огнище” започва скоро след края на Първата световна война - значително преди да влезе в сила системата на мандатите през 1922 г. Ционистката организация подпомага широкомащабната еврейска емиграция, която внася значителни промени в населението в Палестина. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на около 88 000 в 1922 г., когато общият брой на всички живеещи по тия места бива официално оценяван на 750 000 души. До 1939 г. еврейското население нараства на 445 000 от общо около милион и половина местни жители. Това драматично нарастване на броя на евреите се дължи на огромното количество евреи, бягащи от нацисткия терор.Изразен в проценти, този процес показва, че еврейското население е нараснало от около 10% в 1919 г. на 17% в 1929 г. и 30% през 1939 г.      Ционистката организация също придобива земи, на които да заселва еврейските емигранти. В 1920 г. еврейската собственост представлява 2,5% от общата поземлена собственост в Палестина. До 1939 г. те успяват да увеличат собствеността си до над 5,7% от общата поземлена площ в този район.Арабите палестинци разглеждат дейността на Ционистката организация, насочена към увеличаване на еврейската емиграция и разрастването на притежаваните от тях земи, като колонизиране на териториите на предшествениците им от чужденци. Въпреки че още не са политически организирани, палестинците дават израз на гнева си чрез неподчинение. Антиционистки бунтове избухват през годините 1920, 1921, 1929 и 1939 г. В крайна сметка те достигат до кулминационната си точка в масовото въстание, продължило от 1936 до 1939 г. Британското правителство успява да потуши въстанието едва след като прибягва до драстични мерки и силни военни части.През 1937 г. британска кралска комисия, водена от лорд Пийл, е изпратена да докладва за вълненията в Палестина. Комисията заявява, че дълбоките причини за предишните бунтове и това въстание представляват комбинация от желанието на палестинските араби за национална независимост и “омразата и страха им от създаването на еврейско национално огнище” по техните земи.По-нататък комисията излиза с коментар “... че насилственото превръщане на Палестина в еврейска държава против волята на арабите би нарушило духа на изразеното от мандатната система намерение. То би означавало, че конфликтът в своята същност не е между две раси и някаква стара антипатия у арабите спрямо евреите. До началото на борбата за Палестина между тях е имало съвсем незначителни сблъсъци”. Комисията отбелязва и това, че „юдаизмът и неговите ритуали са вкоренени в историческото минало на Палестина, както и че известен брой араби винаги са живели там. Вместо всичко това конфликтът се появява като резултат от отхвърляне на Балфуровата декларация от страна на палестинските араби и целите, които ционистите преследват в Палестина.Те така и не приемат създаването на еврейски национален дом и отказват да съдействуват по какъвто и да е начин на друго правителство, освен национално-патриотично палестинско правителство, отговорно пред този народ”. Въпреки всичко това, еврейската общност, придържайки се към създаването на свое национално огнище, успява да създаде държава вътре в държавата Палестина.Комисията Пийл стига до заключението, че ситуацията в Палестина е стигнала до задънена улица, където двойнствените задължения, поети към Палестина стават несъвместими повече. Британското правителство просто не можело повече да признава желанието за независимост на палестинските араби и в същото време да осигурява създаването на еврейско национално огнище в Палестина. Затова комисията препоръчва разделянето на страната на две независими държави. Едната би трябвало да бъде дом за нацията на палестинските араби, а другата – за евреите, като Ерусалим остане под управлението и мандата на Лигата на нациите.Нито една от страните не приема тази формула. Ционистите претендират, че тя нарушава Балфуровата декларация да приемат разделянето на земята си и основаването на еврейска държава върху част от нея. По-нататъшните преговори в Лондон се провалят, а по-късно, през май 1939 г., британското правителство обявява, че вместо разделянето на Палестина, от 1949 г. тя ще стане обединена независима държава, с дял за евреите и друг – за арабите в правителствената администрация и управлението. Ционистката организация отхвърля тази политика, а вместо нея, през 1942 г. представители на организацията се срещат в Ню Йорк и приемат т.нар. Балтиморска програма, която включва изискване за създаване на еврейска държава в Палестина. Към края на Втората световна война арабските страни и САЩ също се намесват в палестинския проблем.През 1946 г. англо-американска комисия за проучване представя поредния комплект от препоръки, които британското правителство оценява като неприложими. Предлагат се различни формули по време на водените безсмислени преговори. Най-накрая след три десетилетия управление британското правителство обявява през февруари 1947 г., че ще предаде въпроса за Палестина за решаване на ООН. Британското правителство заявява също така, че “изправено пред нерешимия конфликт на принципи в Палестина е достигнало до заключението, че единственият изход е поверяването на въпроса на ООН”.След три десетилетия прилагане на доктрината на Балфур в коренно преобразената Палестина, британският мандат приближава своя край. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на 608 000 души през 1946 г., а общият брой на населението достига 1 850 000 души. Голяма част от емиграцията е резултат от нацистките преследвания на еврейството в Европа. Палестинските араби съчувствуват на евреите от Европа за сполетялата ги беда. Независимо от това, тази емиграция донася на палестинското арабско население неочаквани трудности …Тъй като арабите не носят вина за извършваните в Европа зверства, те съвсем естествено се противопоставят на опитите да бъдат накарани да страдат в замяна. В доклада на съответната кралска комисия се казва:“Арабин, изразител на арабската кауза, ни каза, че през цялата си история, арабите не само са били далеч от антиеврейски настроения, но са и показали, че духът на компромисите е дълбоко вкоренен в техния живот. Няма почтен човек – каза той – който да не би желал да направи всичко възможно от хуманна гледна точка, за да облекчи нещастието на тези хора, при условие, че това не става за сметка на неприятности, причиняване на други хора”.