Никой не обръщаше внимание на търкалящото се слънце, чиито лъчи косо стъпваха по капчуците пролетес, а през лятото, в същия дневен час танцуваше по билото на планината, настъпваше ни по пръстите болезнено и току съсухряше добре поддържаната градинка на дома. Слънцето обаче си имаше неподозиран наблюдател – пролетното цвете, което неизменно клечеше до оградата с лице към небето и вперило очи директно в смъртоносното слънчово око. Слагахме му предпазни очила, връзвахме му ръчичките, да не ги маха. Когато навърши четиринадесет години, установихме, че вече почти не вижда от толкова взиране в слънцето. Но си му беше все едно, щастливо в собственото си неразбираемо за нас умозрение, каквото и да беше то. Нали си е посадено – където го сложехме, там си оставаше до вечерта и не помръдваше. А главицата му тежеше на изкривеното от застиналата поза вратле. Бедният слънчоглед!

            Леля Дора го обгрижваше повече от другите деца, то е ясно, нали беше нейното дете. Сутрин, щом изхвърлеше пълните нощни гърнета на децата, преобуваше ги, нахранваше ги, а след това взимаше на ръце Слънчогледа и я понасяше през двора на най-слънчевото място. Говорех й, че е вредно, увещавах я да я посажда на сянка, но отговорът беше един и същ: „Тя е слънчево цвете и има нужда от светлина!”. После слагаше книжна шапка от вестник на главата си и почваше да реше сплъстените и редки косици на цветето. Дълго ресане – като течаща река през долина. Странното е, че леля Дора никога не забрави ангажиментите си в дома, като едновременно с това утрояваше работата си по Слънчогледа. Когато момичето навърши осемнадесет години, леля Дора я настани същия ден на слънце до оградата и започна ритуалното ресане. Накрая – може би беше вече късния следобяд, кукувиците се надпреварваха да клюкарстват из короните на дърветата, а селските каручки, които минаваха край дома се носеха препълнени от следобеден сенокос, Дора извади изпод престилката си евтино червило и започна да черви Слънчогледа. Гледката беше леко комична, но предимно съжалителна. Доближих се и се загледах. По едно време видях, че Дора е прекалила с червилото и се обадих:

-         Остави я намира, не виждаш ли, че мяза на чучело!

-         Ами! Ти така само го виждаш! Не е ли прекрасна! Вече е жена. Трябва й нещо, което да я накара да бъде….жена.

-         - Не й трябва нищо, за да е жена, а й трябва огромно нещо, за да бъде човек! Нали знаеш, че това е диагноза и е вродено, няма лечение – полу-човек, полу-цвете! Остави я намира да вегетира с достойнство!...Бе, какво достойнство, тя няма понятие от тия категории! Просто я остави намира!

-         Няма!

 

И това беше последното, което се опитах да направя. После дните потекоха отново по предишному. Зимите се точеха протяжни зад решетките на прозорците, движенията на децата си оставаха циклофренични – ту напред, ту назад, едно непрестанно клатене във времето и пространството. Месеците ту тлееха в топящия се сняг, ту изгаряха, пламнали в лятната факла. Слънчогледа трябваше да бъде отписана от дома поради навършване на пълнолетие. Но Дора нямаше къде да я заведе. С годините и двете се бяха срастнали с това изоставено село и с дома, тъй щото ако си тръгнеха, щяха да бъдат като изкоренени. Отписахме Слънчогледа и настанихме двете жени в мазето на сградата. Превърнаха мазето в светая светих, дом, учреждение и утеха. Не ги изкоренихме. Но забравихме за Слънчогледа – леля Дора престана да ритуалства с косата й на слънце. Никой не знаеше какво става в подземията на дома. Дора я криеше от властите. То не се и чуваше нищо. Слънчогледа беше тиха и не напомняше с нищо, че е съществувала, кроткото създание на мира и тъгата.

Понякога си мисля в кое от всички времена живееше и все повече убеждавах себе си, че всъщност няма такова понятие време за нея. А беше безумно щастлива, кротко непоказваща щастието си, сякаш иска да каже: „Аз съм щастлива, толкова е просто! Но не апелирам към никого да ме последва, толкова е просто! Ето – уж съществувам, но всъщност ме няма, толкова е просто! Не желая да ме приемате, не желая и да не ме приемате, толкова е просто!” Толкова е просто – темата на живота й!

След това дойде заповед за закриване на дома. Проникновение, което объркваше донякъде и моите представи, но и задължение, от което нямаше къде да се скрия. На последния етаж на дома беше най-тежкото отделение. Там с гълъбите и техните курешки, въшките и абортираното съзнание живееха в спокойствие отхвърлените деца с най-тежките увреждания. Прозорците бяха боядисани с блажна боя, така, че слънчевата светлина не дразнеше никое от блатните създания, нито гравираше образи върху изкривените им физиономии. Решетките на креватчетата им не бяха украсени като на другите, а в дюшеците им битуваха династии и империи от дървеници, дървояди и бълхи. Децата спяха по две или три на легло. Човешки крак почти не пристъпваше там, освен когато вонята ставаше непоносима и започваше да се усеща по долните етажи. Натоварихме ги и ги изпратихме по другите институции. Обаче креватчетата им останаха. Изпразнено, помещението лъхтеше на свещенодействя и тайнства, извършвани десетилетия под покрива му. Дали общуваха чрез мислите си, докато бяха тук, или изобщо не осъзнаваха присъствието на други човешки същества. Изправих се всред стаята цялата гумирана – с ръкавици, градински ботуши и дори противогаз и започнах аз на свой ред да свещенодействам. Размятах дюшеците по пода, разбивах паянтовите кошарки сякаш буреносен вятър ломи селска порта, направих на трески изгнилия мухлясъл шкаф и блъснах фаянсовата мивка с изоставения катинар, с който заключвахме отвън вратата. Мивката се проби и катинарът падна на пода с трясък. Никога не съм мислела, че опустошението може да донесе толкова сладко чувство. Наредих да извлекат напиканите дюшеци и да ги подпалят на двора. И стана чудна изкупителна клада, която горя две вечери, а аз се греех на блъвналите пламъци и очите ми поглъщаха безумната им приказка, опиянявах се от възбуждащия им танц и беснеех вътрешно. На втората вечер домъкнах цялата психиятрия – книгите, които са подхранвали с години убеждението ми, че „лекувам” някого и ги хвърлих на бесовете в огъня. После хванах леля Дора за ръка и затанцувахме също голи вакханки около жертвеник, а крясъците ни огласяха двора, гората с кукувиците и селските дворове с техните талиги, препълнени с горчивите плодовете на труда им. Слънчогледът надничаше през решетките на нейното си мазе, клатеше се напред-назад в упоение сякаш казваше: „Не коментирам!”

Три дни по-късно всички ние последвахме децата от хроничното отделение. В двора стоеше една газка, зевнала вратите си като пещерни дебри и ни очакваше да се настаним в нея, че да тръгва и да се свършва каквото трябваше да свършва. Един по един се сбогувахме със Слънчогледа, който беше като никога отново посаден на слънце до оградата. Прегърнах Дора и тъй като нямаше какво да изрека на сбогуване просто я помилвах по рано състареното й лице. Последното, което видях през мътните прозорчета на газката беше махането й за довиждане, с усмивка, с тъга и още нещо, кой знае какво дремещо в отвикналата й да разсъждава душа. А после пътувахме дълго.

Десет дни по-късно получихме съобщение от кмета на селото, че са намерили Слънчогледа сама, в най-тъмното кьоше на мазето, уплашена и низвергната от слънцето, на което някога бе любимка, настървено клатеща се и хапеща десния си юмрук от глад. Намерили и шишетата от лекарствата на Слънчогледа, натъркаляни по пода като балерински палци. А Дора, я намерили на тавана – в бившето хронично отделение, погълнала хапчетата, погълнала цялата нищета и страдание на света.

И това беше нейното истинско сбогуване - най-накрая изкоренена от една система, в която нямаше място за крехки слънчеви създания и пожертваните им майки.