Миналата седмица в четвъртък ходих в Руската църква - исках да се помоля за щастието на един приятел, който често се съмнява в него! Не съм религиозна в класическия смисъл на думата - просто вярвам в силата на доброто намерение и доброто пожелание:) Досега винаги е имало ефект при мен! Пък и идеята да запишеш някакво пожелание и да повярваш, че като го пуснеш, ще се сбъдне, ми дава много повече сила да се осланям на добронамерената енергия(ако може така да се каже):)

Първо отидох в църквата да запаля свещичка и видях, че хората си честитят някакъв празник. Оказа се, че е Спасовден. Хората се молеха пред иконите и в очите им имаше надежда. Една висока руса жена се приближи до мен - очите й излъчваха най-дълбоката тъга, която съм виждала; бяха влажни, но жената не плачеше - в погледа й нямаше надежда, очите й по-скоро умоляваха за помощ или за успокоение. Оказа се, че с нея сме се запътили да се помолим на една и съща икона - на нея пишеше Св. Николай Чудотворец. Като прочетох надписа, реших, че е идеалният светец (знам, че звучи глупаво, ама като повярва човек в нещо, то се загнездва в него и човекът не търси логични обяснения за това)- затова се помолих първо за жената с тъжните очи - все пак пътищата ни се бяха срещнали в празничен ден, пред икона на чудотворен светец, тя тъжна, аз с порив да й помогна - как да не се помоля тогава:)

В църквата имаше и кръщене - не можах да разбера дали е на едно детенце или на две - но факт е, че имаше 2 деца на очевидно еднаква възраст - на годинка и половина-две- облечени в бели дрешки, едното с руса коса, другото с почти черна - като 2 половинки на едно цяло - уникално беше усещането да ги видиш... едното гледаше любопитно, другото плачеше:) Изпълни ме едно приятно чувство - кръщене на две създания с ангелски очички. А аз вярвам в знаците:) Или поне си представям, че всичко, което ме зарадва, е знак, и това ми дава сили аз от своя страна да радвам другите повече:) В такива моменти ми се случват всякакви неща- най-често да срещна хора, които да почувстват, че трябва да ми разкажат живота си, или такива, които молят за помощ. След като се порадвах на красивото събитие в църквата, се обърнах, и една жена ме помоли за помощ. Беше силно приведена, лицето й бе изкривено от болка и прорязано с дълги и тънки като бръснач линии; в очите й се изписваше почти пълно безверие, но все пак грееше някакъв пламък. Погледна ме спокойно и ме попита: „Ще ми помогнете ли с някой лев – от 14 години търся отвлечената си дъщеря, а нямам достатъчно средства.”(не мога да гарантирам, че го предавам дословно, но беше нещо подобно). Погледнах я и се обвиних, че помислих поведението й за престорено– толкова хора има, които с миловиден поглед и тъжна история приканват други хора към милостиня, явно сме научени, че все някой иска да ни измами (или поне аз така съм учена). В този момент обаче реших, че дори да се преструва, не съм точно аз човекът, който да съди дали живее живота си правилно (Пък и какво означава „да живееш правилно”?), и й подадох една банкнота.

След това слязох в параклиса на Св. Серафим. Имаше много хора – някои бяха насядали по столовете около една кръгла маса, където имаше листчета и химикалки, и усърдно пишеха пожелания. Интересното бе, че всички криеха лисчетата си от другите – някои за целта даже пишеха на колене. Може би смятаха, че чуждите очи са лоши и могат да урочасат листчето и пожелянието да не се сбъдне. Когато се освободи стол, седнах и аз, но не крих нищо – в крайна сметка, ако не вярвам, че доброжелателната ми сила е достатъчно голяма , за да подейства и противодейства на евентуални лоши очи, за какво пишех каквото и да било тогава? Пък и какво лошо мога да очаквам от хора, които са дошли на това място, водени от надежда за себе си и от желанието да помогнат на някого? Започнах с нещата, за които съм благодарна – според мен това е най-хубавото начало на една молитва – щом си благодарен за нещо, значи изпитваш удовлетворение; а щом пишеш с чувство на удовлетворение, значи си способен да изпълниш сам ако не цялата, то поне част от молбата. Ще се запитате – ами тогава защо изобщо пишеш молба, щом можеш да я изпълниш сама? Ами защото самото писане на благодарност и пожелание ми дава сила; защото съзнанието, че всичко това е един ритуал, в който хората вярват, ми дава още повече сила. Най-вече тя ми е нужна да се справям с различни ситуации – иначе есенцията-вяра, надежда и любов- се старая никога да не я губя. Затова и след като се помолих за щастието на въпросния човек, заради когото бях там, поисках за себе си единствено сила. Колкото и пъти да ида на каквото и да било свято за мен място, не ми идва наум да се помоля за друго – просто не знам какво повече ми е нужно, което само по себе си не произтича от наличието на вяра, надежда, любов и духовна сила. Като написах молбата, сгънах лисчето и се приближих до саркофага...всъщност не знам дали е саркофаг– все пак мощите на св. Серафим се съхраняват в Дивеевския манастир в Русия, на който е покровител. В онзи ден още не знаех това, тъй като никъде в параклиса не намерих историята на светеца – записана. Научих го по-късно от книгата Жития на светците. Този човек е бил обичан заради това, че лекувал с любов и радост, които струели от него, въпреки изключително аскетичния живот, който водел. Дори към всички се обръщал с думите „Радост моя!” Ето още едно доказателство, че позитивното отношение към света и хората, любовта и стремежът да търсиш винаги на какво да се радваш, помагат много повече, отколкото поученията и строгото наблюдение:)