Миналата седмица в четвъртък ходих в Руската църква - исках да се помоля за щастието на един приятел, който често се съмнява в него! Не съм религиозна в класическия смисъл на думата - просто вярвам в силата на доброто намерение и доброто пожелание:) Досега винаги е имало ефект при мен! Пък и идеята да запишеш някакво пожелание и да повярваш, че като го пуснеш, ще се сбъдне, ми дава много повече сила да се осланям на добронамерената енергия(ако може така да се каже):)
Първо отидох в църквата да запаля свещичка и видях, че хората си честитят някакъв празник. Оказа се, че е Спасовден. Хората се молеха пред иконите и в очите им имаше надежда. Една висока руса жена се приближи до мен - очите й излъчваха най-дълбоката тъга, която съм виждала; бяха влажни, но жената не плачеше - в погледа й нямаше надежда, очите й по-скоро умоляваха за помощ или за успокоение. Оказа се, че с нея сме се запътили да се помолим на една и съща икона - на нея пишеше Св. Николай Чудотворец. Като прочетох надписа, реших, че е идеалният светец (знам, че звучи глупаво, ама като повярва човек в нещо, то се загнездва в него и човекът не търси логични обяснения за това)- затова се помолих първо за жената с тъжните очи - все пак пътищата ни се бяха срещнали в празничен ден, пред икона на чудотворен светец, тя тъжна, аз с порив да й помогна - как да не се помоля тогава:)
В църквата имаше и кръщене - не можах да разбера дали е на едно детенце или на две - но факт е, че имаше 2 деца на очевидно еднаква възраст - на годинка и половина-две- облечени в бели дрешки, едното с руса коса, другото с почти черна - като 2 половинки на едно цяло - уникално беше усещането да ги видиш... едното гледаше любопитно, другото плачеше:) Изпълни ме едно приятно чувство - кръщене на две създания с ангелски очички. А аз вярвам в знаците:) Или поне си представям, че всичко, което ме зарадва, е знак, и това ми дава сили аз от своя страна да радвам другите повече:) В такива моменти ми се случват всякакви неща- най-често да срещна хора, които да почувстват, че трябва да ми разкажат живота си, или такива, които молят за помощ. След като се порадвах на красивото събитие в църквата, се обърнах, и една жена ме помоли за помощ. Беше силно приведена, лицето й бе изкривено от болка и прорязано с дълги и тънки като бръснач линии; в очите й се изписваше почти пълно безверие, но все пак грееше някакъв пламък. Погледна ме спокойно и ме попита: „Ще ми помогнете ли с някой лев – от 14 години търся отвлечената си дъщеря, а нямам достатъчно средства.”(не мога да гарантирам, че го предавам дословно, но беше нещо подобно). Погледнах я и се обвиних, че помислих поведението й за престорено– толкова хора има, които с миловиден поглед и тъжна история приканват други хора към милостиня, явно сме научени, че все някой иска да ни измами (или поне аз така съм учена). В този момент обаче реших, че дори да се преструва, не съм точно аз човекът, който да съди дали живее живота си правилно (Пък и какво означава „да живееш правилно”?), и й подадох една банкнота.
След това слязох в параклиса на Св. Серафим. Имаше много хора – някои бяха насядали по столовете около една кръгла маса, където имаше листчета и химикалки, и усърдно пишеха пожелания. Интересното бе, че всички криеха лисчетата си от другите – някои за целта даже пишеха на колене. Може би смятаха, че чуждите очи са лоши и могат да урочасат листчето и пожелянието да не се сбъдне. Когато се освободи стол, седнах и аз, но не крих нищо – в крайна сметка, ако не вярвам, че доброжелателната ми сила е достатъчно голяма , за да подейства и противодейства на евентуални лоши очи, за какво пишех каквото и да било тогава? Пък и какво лошо мога да очаквам от хора, които са дошли на това място, водени от надежда за себе си и от желанието да помогнат на някого? Започнах с нещата, за които съм благодарна – според мен това е най-хубавото начало на една молитва – щом си благодарен за нещо, значи изпитваш удовлетворение; а щом пишеш с чувство на удовлетворение, значи си способен да изпълниш сам ако не цялата, то поне част от молбата. Ще се запитате – ами тогава защо изобщо пишеш молба, щом можеш да я изпълниш сама? Ами защото самото писане на благодарност и пожелание ми дава сила; защото съзнанието, че всичко това е един ритуал, в който хората вярват, ми дава още повече сила. Най-вече тя ми е нужна да се справям с различни ситуации – иначе есенцията-вяра, надежда и любов- се старая никога да не я губя. Затова и след като се помолих за щастието на въпросния човек, заради когото бях там, поисках за себе си единствено сила. Колкото и пъти да ида на каквото и да било свято за мен място, не ми идва наум да се помоля за друго – просто не знам какво повече ми е нужно, което само по себе си не произтича от наличието на вяра, надежда, любов и духовна сила. Като написах молбата, сгънах лисчето и се приближих до саркофага...всъщност не знам дали е саркофаг– все пак мощите на св. Серафим се съхраняват в Дивеевския манастир в Русия, на който е покровител. В онзи ден още не знаех това, тъй като никъде в параклиса не намерих историята на светеца – записана. Научих го по-късно от книгата Жития на светците. Този човек е бил обичан заради това, че лекувал с любов и радост, които струели от него, въпреки изключително аскетичния живот, който водел. Дори към всички се обръщал с думите „Радост моя!” Ето още едно доказателство, че позитивното отношение към света и хората, любовта и стремежът да търсиш винаги на какво да се радваш, помагат много повече, отколкото поученията и строгото наблюдение:)
Не знам дали хората, които се молеха, знаеха нещо за св. Серафим, но му вярваха, вярваха в чудодейната му сила. Някои дори коленичеха до въпросния „саркофаг” и се молеха на глас, като почти ридаеха. Докато стоях до стената, вторачена в белия мрамор, се появи онази жена, която ме бе помолила за помощ. Коленичи до „саркофага” и започна реди на глас молитва, която сякаш бе обмислила предварително и казваше всеки път; гласът се издигаше, прокънтяваше из целия параклис; звучеше умолително, почти граничеше с ридание!В тона се долавяше чувство на безизходица. Жената се молеше да види отново дъщеря си, внучката си и още един роднина(мисля, че бе брат й), които са изчезнали преди 14 години. Проклинаше политиците по онова време, считайки ги за отговорни за нейното злощастие; молеше за наказание! Не знам дали проклинането и желанието за наказание наистина са добър начин да се молиш. Не го чувствам така, но въпреки това изпитах състрадание към болката на жената и се помолих и за нея. Излизайки, видях на стената табло с цитати от Евангелие на Матей, в които се обясняваше как трябва човек да отправя молитвата си. Аз лично не вярвам, че трябва да има някакъв канон за това, но мислите бяха много мъдри, затова бих искала да ги споделя с вас:
5 И когато се молите, не бивайте като лицемерите;защото те обичат да се молят, стоещи по синагогите и по ъглите на улиците, за да ги виждат човеците;истина ви казвам: те са получили вече своята награда.
6 А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка, и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, който е в тайно;и Отец ти, който вижда в тайно, ще ти въздаде(наяве).
7 А когато се молите, не говорете излишни думи като езичниците; защото те мислят, че ще бъдат послушани заради многото си говорене.
8 И тъй, не бъдете като тях; защото Отец ви знае от що се нуждаете, преди вие да Му искате.
(Матей: 6: 5-8)
И така, тръгнах си от параклиса с вярата, че Бог е знаел за какво ще се помоля, още преди да седна да го напиша...
Този разказ е моят отговор на целия абсурд, в който се намираме и който обсъждаме постоянно – изборите, катастрофите, мафиотските убийства, изключително корумпираната съдебна система, която може да си позволи да освободи Вальо Топлото поради „липса на доказателства”, наводненията...и т.н. Защото най-доброто противодействие на такива неща, е създаването на нещо хубаво – всеки ден, постоянно, и показването на ценните за нас хора,природа, неща, че ги обичаме. Не знам дали мога някога да достигна до състоянието, в което всички хора да са „радост моя”, но засега мога да благодаря на всички вас: че получавам утеха, щастие, надежда, научавам много неща и помъдрявам (надявам се - и това в една красива общност - бглог. Благодаря ви, в много мигове от моя ден точно вие сте моята радост :))))
Бъдете щастливи!