Вечност
Дръзне ли буря да сграбчи Балкана,
бунт отговаря с грохот и тътен.
Шамари дъждовни шлевят скалите
зъбери вият свистящото ехо.
Мълнии цепят небето оловно,
слизат надолу по стръмните урви.
Екот гърмовен камънака разтърсва
изронен, улеи врязва в дерето.
Дъбрави вековни подпират гърбини, елите кършат клони превити.
Потоци стремглаво препълват реките,
завличат в бяг грамади от шуми.
Дръзне ли буря да сграбчи Балкана
кален в тежки битки с разлютени стихии,
масив несломим, достолепно надменен,
пътят и свършва, Той си остава!
Една от причинита да обичам поезията е фактологичната неточност, метаморфизирането на хиперболи и безкрай от метафорични игри.
Например, едно геологично-тектонично формирование като планинска верига не е по никой начин "вечно" - дори ежемиГнутната ерозия, за която бегло стана дума, му влияе. Но, за сметка на това, когато се представи като исполинския, гигантски страж, противостоящ безстрашно на бурите, то ето на - превръща се в една химеризирана същност, вечна, безгранична и безкрайна.
10 века са малко, лейди, на десет века е Баба Вида ей там накрай парка ни.
И не бе това темата, темата бе за силата на поезията.
И не ви критикувах, комплиментирах !
Но ми се заби трънчето с фактологичната неточност, та ми се дощя да го извадя 😉