* * *
Едвам изтрая чичо Петъо сборището с гостите си… Женската гълчава го караше да се чувства не на място, сякаш не беше господар на дома си. Сякаш тая патка Тана бе господарката. Начумерено изгледа карловския си зет Ристю, който любезно съзерцаваше младата си булка Еовина, и реши да подбере Тош и ГьореАта към царството си.
 
- Хайде, братоци, че работа ни чака! – рече той със най-страшния си глас и намигна съзаклятнически към Гьорето, посочвайки с очи кръчмата. Гьорето, който тъкмо беше напълнил уста с мазни пръжки го погледна недоумяващо. Ама Петьо не чака дълго, тръгна право към вратата. Тош гаврътна утайката от червеното си винце, стана, протегна се и излезе. Гьорето смота още петнайсетина пръжки и ги затъкна с винце, докато се изправяше.
 
- Къде, бе, хора се юрнахте? Нали на маса сме седнали? Каква работа толкоз ви чака? – стрелна Тана мъжа си заядливо, докато попиваше голямата брадавица до устата си. Тя тая брадавица много я мразеше, ама беше решила, като иде на гости у сестра си Василка в Пловдив, да накарат съседка й Венчето да пита майката на Стефка Костадинова как си е махнала нейната…
 
- Тя, мъжка, ни е работата! И да не ти знае много устата! След час сме тука, няма да забегнем с Фроска, я… - авторитетно промърмори Гьорето и дим да го няма.
 
Пена и Еовина се спогледаха съзаклятнически, а Тана се нацупи. Хич не обичаше да я срязва ГьореАта, ама нямаше сега да прави скандали за удоволствие на гражданките, я….
 
- Партито ще организират – коледна изненада! – реши да обясни Тана на изолирания Ристю, който се засегна, че шуреят не го включи в „мъжката работа”. - Подочух аз, че пак оная певачка Фроска ща ни радва пак… Като че ли няма други!
 
- Стига, ма Тано, все с тия селски имена – сега всички й викат Лейди Фи. И концерти изнася в Сопот и Карлово, и по ресторанти я канят. Умна и засукана е, що да не ни пее на партито? – отсече Пена с разбиране.
 
Ефросина беше знойна мома певачка. Иначе работеше като репортьорка в „Панагюрско утро”,  заради голямата й любов, ентусиастът-репортьор Тусьо. Ама Тусьо много не я долюбваше, щото друга му беше на сърцето… Но Фроска страдаше гордо, защото бе близо до Тусьо. Тя беше поканена да пише и за „Сопотска правда”, собственост пак на същото издателство „Ара-Борн”, собственост на местните интелектуални величия Арагорний и Борката, ама отказа...
 
Двамата бяха известни повече в кръчмата като Горю и Борю. Горю и Борю бяха градски пичове, открили по време на тежък махмурлук дивната красота на панагюрската оф-роуд природа. Като изтрезняха и тракторът вдигна обърнатия в калта джип, градските оф-роудисти взеха единодушното решение да отворят клон на издателството си тук, на местна почва, и да обогатят печатарската дейност в региона. После поляха при Петьо решението, под звуците на плачещата цигулка на Страто.
 
Отскоро Фроска беше открила у себе си неподозирани певчески мераци – сякаш бент се бе отприщил и тя вложи душа и сърце в новата си кариера. Горю и Борю не плащаха кой знае колко на Фроска, а и я пощипваха често, така че тя взе твърдото решение – „Тъй и тъй ше я щипят, поне пари да падат!" Мъдро и трезво фроскино решение. И за една нощ Ефросина, която така и не успя да накара селската общественост да я нарича със закачливия градски псевдоним „Фрости“, реши да смени кардинално името – и осъмна като „Лейди Фи“. Така се раждаха легендите! – името кариера прави в тоя бранш…
 
Преди първия си концерт в Дома на културата, Фроска вдигна чувствително долния ръб на полите си, вдлъбна деколтетата, боядиса коси и тъкмо така местният авторитет, доктор Терелиг Ханкрумов, сгази първото теле в селото. Дотогава катастрофите  бяха авторско право на Горю и Борю след запой (а те единствени разбираха от "авторски права"). Кръв проливаха предимно пилци, защъкали се незнайно накъде отвъд границите на сигурността си. Но сега мъдрият и уравновесен лекар,Терелиг Ханкрумов, завършил медицина чак в Пловдив, и собственик на единствения в селцето подобен на телевизор уред, който Пена и Тана наричаха със сложното име „покютър”, я свърши каквато я свърши….
 
Голяма падалка имаше Терко, както Петьо, известен в царството си с прозвището Кръстникът, го бе кръстил, по Фроска. Готов беше Терко звезда да нарече на нея и единствен все я зовеше „Фрости”. Но тя май досега не бе забелязала това. „Пусти Тусьо, пусти списвачи!” – негодуваше Терко и все канеше Фроска на контролни прегледи…. Тя, обаче, сякаш бе по-склонна да се кикоти със шантавия му брат, селският монтьор Перелик Ханкрумов, известен повече като Перко, име което досущ му пасваше по очертанията…
 
 Незнайно бе за д-р Терелиг защо Перко се домитлоса чак в наше село, да му пречи… Че то нямаше и петнайсетина коли, два трактора и едно ремарке, чичо Петьовото… Какъв ти монтьор, какво чудо?! Да го излага само! Но, Перко, обичаше да върви след батя си, щото така и той по-умен изглеждаше. „Ти да не си на дофтора брат? А, значи от умно семейство сте…” И Перко надуваше перката…
 
Сгази д-р Терко телето и му замина неопетненото име. Телето Маша стана на зимнина, а Страто така и не посвети повече ни едно скрибуцане на доктора. Страто беше нелош цигулар, но от чести контакти с чичо Петьо, ръцете му потреперваха напоследък. Навремето Страто бе наричан с прякора Стративариуса, щото цигулката му „Кремона” беше купена направо от София през 1962 г. от магазин „Музикален свят” в центъра, но сега бе понижен само до Страто… Не им се сърдеше Страто, а и без него закъде беше агитката…  Пуста Фроска, и телето му утрепа, сега и към хляба му посяга! „Концерти в кръчмата ще ми изнася, къси поли, уредба с две тонколони ще ми носи! Коси ще вее! Пусти уруспии!” гладеше с ръка оредялата си глава маестро Страто…
 
Фроска бързо направи име. Голяма мъжка аудитория се тълпеше да я гледа – Гьорето и Тош едвам улучваха да държат чашите. Горю и Борю отпочваха черпнята, а накрая селските герои плащаха… И хайде трета, хайде пета, … Ама чичо Петьо много харесваше Борю, голяма глътка имаше момчето. А и му разпечатваше менюто с украса. Като в ресторант! И Петьо все гледаще да го прикотка вечер… Щото след Борю вървяха цял отбор юнаци – и Горю, и прасарите, и брата на Тош – Койчо Непукиста, който префърцунената Еовина наричаше „Кой Му Пука”, дори и даскалите заприиждаха по-често.

Даскалите бяха хубави момчета, умни, ама много малко пиеха. Директорът, другарят Ангелов така и не стана господин. Туй "другар" имаше много прителски смисъл и всички дечурлига така и си го наричаха. Инак прякорът му беше Ваню-Ангела, заради голямата му душа…
 
Другарят Ангелов не се сърдеше, обичаше децата с цялата си душа и все гледаше да ги зарадва с някой интересен химичен опит, но след като стовари задната стена на кабинета си върху главата на романтичната колежка по литература Щепселина Попзлатева, вече не го влечеше толкова към емпириката.  Другите двама даскали Даню Митков, или както му казваха другарски -Даниелчо, от варненско, и Тоню Ейскокович - македонски син от шопско, бяха млади, но твърде трезви младежи... Ни ракия, ни жени… Горю и Борю решиха да облагородят не само местния бизнес, но и местното образование… Благодарение на настойчивите им грижи, Тоню и Ваню Ангела станаха редовни гости на чичо Петьо, а Даню дори пусна един сантиметър по-дълга коса и веднъж отиде да гледа филма „Матрицата”…
 
Новоназначените учителки бяха сред най-обичаните местни моми - Аниспина Хаджипопова и Щепселина Попзлатева, известни с галените имена Анчето и Пепси. И двете бяха дами с фина и нежна поетична душа… Много селски бащи почувстваха изведнъж непреодолимо желание да се интересуват по-често от прогреса на чадата си, като и да инвестират средства и сили в постягането на училищната сграда… Ваню Ангела не пропускаше възможност да посещава през ден уроците на двете дами, които обаче ловко игнорираха явните му намеци.
 
След няколко разходки на Анчето и Пепси по есенните улици на селото, всички гости на чичопетьовото царство единодушно отказаха повече да консумират Кола Кола, и чичо Петъо се прехвърли към конкуренцията. Конкуренцията изпрати в знак на радост 50-тина от рекламните си фанелки и почти всички от агитката изпъчиха вирилни гърди с надписа “Pepsi”… Пена и Тана разпориха една фанелка, за да измият прозорците си с нея.
 
И тъй, Петьо, следван от майстор-колячите Тош и Гьорето (презрително наричани от Пена и Тана „прасари”), забърза за срещата в кръчмата. Уговорката беше да се сберат всички и да решат как да направят „купона” за Коледа. Еовина и Пепси я вкараха тая дума в речника на селото, и на по-младите много се хареса… Купон! Като че ли „забава” звучи лошо, мислеше си чичо Петьо, но мислите му бяха насочени повече към мястото, отколкото към името на веселбата…

Нещо Ваню Ангела му се правеше на организатор - Домът на културата щял да бъде чудесно място за купона… А кръчмата, какво, да не бе малка? И топло, и уютно бе там.  Чичо Петьо смяташе, че ако Борю му изтипосаше един афиш с Лейди Фи отгоре и ако доктор Терко се застъпеше, кръчмата нямаше как да не спечели… А и Фроска се имаше с даскалиците, те щяха да дръпнат цяло село след тях. Пък Пена и Тана да си танцуват в „голямата зала на културния дом…” 

Пусти гражданки! – замисли се отново чичо Петьо. Горю щеше да нарисува плаката. Арагорний беше четвърти братовчед на пловдивския художник Вихроний Попнеделев, и следователно изкуството беше в кръвта му. А и в издателството, Горю завеждаше художественото оформление, докато Борю бе в стихията си с писаното слово. „Харни момци! Господ ги докара с тоя джип тука…”, не спираше да разсъждава чичо Петьо за благодетелите на местната икономика.
 
Петьо, Тош и Гьоре погледнаха окачения часовник на стената. Секундите се изнизваха. Нямаше никой от агитката… Ни Горю, ни Борю, ни Ваню Ангела, ни доктор Терелиг… Ами ония шматки, даскалите Даню и Тоню? Дори шантавият Перко, който обикновено е запил дълго преди бате да влезе, той пък къде беше още? Ама че организация! Петьо предчувстваше крах… Чоглаво му беше нещо…

Изведнъж вратата се отвори и нахлу хлад. Тримата се обърнаха с надежда, но погледите им угаснаха като видяха високата слаба фигура на учителя по латински, пенсионерът Веселиниус Германеца, наричан от агитката още Весо Кръпката, щото все закърпваше по някоя свръхправдоподобна история за студентските си години във военна Германия, и който без благонадежден цитат като „Cupio, patres conscripti, me esse clementem, cupio in tantis rei publicae periculis me non dissolutum videri, sed iam me ipse inertiae nequitiaeque condemno” не минаваше…

Весо Кръпката се усмихна енергично за своите 85 години и изтупа снега от раменете си. Беше умен, философстваше надълго и нашироко, и чичо Петьо не го долюбваше, защото бързо му грабваше първенството в компанията. Чичо Петьо обичаше да е в светлината на прожектора, да върти нещата, ама както в къщи, така и в кръчмата все някой го пращаше по-встрани. Докторът не пожела да го измести, даскалите и тя бяха някак уважителни към царствения му кръчмарски пост, но Веселиниус Германеца хич и не си поплюваше с Петьовите напъни за популярност….