Мисля, че го има и да продължи

Да,всички деца искат подкрепа,бих казала дори,че тази ни инициатива е за всички деца-неродени и вече пораснали,защото всеки заслужава шанс и достоен живот и ние като отговорни родители трябва да направим и невъзможното,за да се случи това.

Ето малко доказателство,че няма невъзможи неща в живота:

http://vbox7.com/play:21b5e752

До Админите: Моля, не я сваляйте от избор на деня, важно е да се види от повече хора. Благодаря.  :)

О, Боже, разпознах две от децата - Радост и Теодор (сестра и брат с ДЦП).  Подкрепям петицията и силно пожелавам УСПЕХ в инициативата!!!

 

P.S.  В България 19 107 деца са с увреждания. Аз познавам само 2 от тях. Но, не смея да твърдя, че познавам специфичните им нужди, болки, тревогите и перипетите на родителите и лицата грижещи се за тях.  Само, когато обърнем лицето си към тях, бихме могли да извършим най-минималното действие за което ни призовават, а именно да подпишем петицията.  И само, когато подходим с нужното смирение, че на всеки може да се случи, бихме изразили съпричастността си с по-голяма готовност. УСПЕХ!

Децата инвалиди имат нужда от подкрепа и разбиране. Техните близки също. Знам го, защото имам брат със синдром на Даун и от 34 години живея с тази болка. Винаги ме е притеснявало отношението и неразбирането на околните. Затова от малка възпитавам дъщеря си, че не всички деца са като нея и тя трябва да помага и съчувства на ощетените от съдбата. Ще подкрепя петицията дори няколко пъти. И дано някой чуе ЗОВА ЗА ПОМОЩ.

Моля се за по-добър живот на тези дечица и от сърце им благодаря за мъдростта, с която ни даряват!

Аз съм гордата майка на дете с увреждане. Казвам гордата, защото той е едно много емоционално, добро и умно дете. Обаче се роди с недоразвита щитовидна жлеза и всеки ден пие лекарства. Не ми се говори за това, през което сме преминали с баща му. Към държавата и институциите като средства по лечението нямам никакви претенции. То кое ли е наред, че и инвалидите да са сред. По - тежко обаче от всичко е когато расте и малко или много е по - различен от останалите. Децата в училище не обичат различните. Учителят обаче може да направим много. Като например да обясни, че това че днес сме здрави и щастливи е голямо богатство, но не и гаранция, че всичко и занапред ще е така. Срещала съм вдигане на рамене и думите "Ами нали, той е малко по - различен и децата това го виждат и нищо не може да се направи"... Ей това ме вбесява. Аз не мога да направя нищо, ти не можеш, той не може... Бе никой не може. А не е вярно. В дома ми отдавна се борим с това "не мога" - забранили сме фразата. Мислим как МОЖЕ са стане, не как не може. Как не може и баба знае.

Винаги след тежък ден в борбата с поредната бюрократична простотия гледам този клип и виждам,че усилията положени за моето дете си заслужава:

http://www.youtube.com/watch?v=LnLVRQCjh8c

 

Ето историята на едно  специално дете,една история ,която доказва,че всяко дете е преди всичко ДЕТЕ,едно малко слънчице усмихващо се на света:

Писмо от Специалната планета на различните деца

Аз съм на десет години и съм специално дете. Специална съм от мига, в който пожелах да видя света. Специална съм, защото съм част от оня особен род деца, наречени деца с увреждания или още ­ със специални образователни потребности. Казано накратко ­ децата със СОП. Съкращението не е класификация според типа увреждане, а означава, че за нашето образование в училище не са достатъчни стандартните средства. Но кой ли пък иска да знае...

Чакали са ме като всяко чакано бебе, името ми дълго и с обич избирали, във варианти за момче и за момиче. Само сърдитият доктор не предвидили.  Оня, който бил така ядосан, че мама не останала в своя град да ражда, а дошла в неговата болница, че не се вслушал в молбите є да направи нещо, за да се родя по-бързо, а само крещял и я обиждал. Да, той събрал екипа за спешно секцио, но чак когато тоновете на моя милост спрели да се отчитат и той явно се уплашил, че може да стане голяма беля. Какво се случило в родилната зала ­ никой не разбрал освен него, никой не обяснил на мама защо ме поставили в кислородната палатка при моите сериозни четири килограма тегло. Чак след 20 часа тихомълком ме върнали при мама и нито дума. И ето ­ цели десет години... Тя си мисли, че не я гледам, докато обръща гръб, за да преглътне поредния ден с мен, зад ресниците на моя отнесен поглед аз все още виждам в очите є страха за утре, мъката и болезнената надежда да изтрие моето различие. Иска ми се да мога да я успокоя, но нали съм специално дете, според собствената ми дълга епикриза ­ дете със сериозни дефицити в общото интелектуално функциониране, мога да го направя само така, с едно писмо от моята Специална планета.

Шапката на моето различие за вас, нормалните планетяни, е като шапка невидимка. Гледате през мен и не ме виждате. Питате се защо аз и другите от Планетата на различните сме дошли във вашия свят, не смеете да ни се доверите, убийствено съжалително поклащате глави към нашите майки: “Ееех, горкото, колко е хубаво, пък гледай каква орисия...” Необезпокоявана под тази шапка, аз ви наблюдавам, изумявам се понякога от грубостта и нетолерантността ви, слушам предизборно предъвкване на сложните думи “Социална интеграция и равен достъп на хората с увреждания”, чета с любопитство форумите и загрижените позиции, че като европейци трябва най-после да приемете Другостта за равностойна на Нормалността, но докато го направите, си позволявам правото на свободно мнение. А то е, че не ни приемате, защо ви показваме грешките. Системните. Показваме ви, че планетта ви е далеч от съвършенството, въпреки високите модернистични сгради, високите технологии и дваж по-високото самочувствие. Показваме ви, въпреки опитите за клониране, че светът не е матрица, че различното и уникалното все още ви причиняват дискомфорт, а не носят наслаждение. Показваме ви Истината, защото нашата специална Различност ни дава смелостта да извикаме: “Хей, кралят е гол, кралят е гол!”

Точно защото съм различна, аз не се опитвам да ви променям. Не се опитвам да ви поставям в калъп, да ви търся подходящи, специализирани и изолирани заведения. Приемам ви и ви обичам такива, каквито сте, за разлика от вас. Не измислям рамки и представи за добро поведение. Не разлепвам етикети за валидност и инвалидност. Трудна съм, но съм истинска. Трудна съм, но съм нестандартна и това ме прави ценна. Трудна съм, но съм индивидуалност. И имам право на своето индивидуално щастие. Това ми дава дързостта да ви кажа ­ разлепете писмото ми на работните си места, занесете го вкъщи на децата си, прочетете го още веднъж. Казват, че ние, различните деца, сме по-близо до онази сила,  срещу която няма застраховка “Недосегаемост”.

Написах това писмо, защото веднъж на нашата Специална планета ни гостува Малкият принц. Онова същото русокосо момче на Антоан Егзюпери, което искаше да научи как се случва опитомяването. И аз подобно на неговата лисица исках да бъда опитомена, да бъда обвързана. Когато ходех в детската градина, не можех да кажа това на децата и лелките, защото дълго не се научавах да говоря. Усмихвах им се и се надявах да ме разберат. Не се сърдех, когато нарочно изсипваха пясък в косата ми и после не си признаваха белите. Не се сърдех на учителката, която ме слагаше на столче отстрани на детското кръгче, защото фината моторика на ръцете ми била нарушена, защото съм била несръчна и съм спъвала темпа на групата. Пак се усмихвах и се опитвах да направя от оставената ми кутия пластелин по една топчица за всяко дете, но учителката все не разбираше и разваляше моите пластелинени фигурки. Не се отчайвах и си вярвах, че рано или късно ще ме забележат и ще ме опитомят. Исках да бъда за тях единствена. Специалистите казваха на мама, че съм имала задръжка в емоционалния темп на развитие. Сигурно това задържа моята вяра, че все някога ще бъда опитомена от нормалните деца.

В първи клас се съгласявах да драскат с химикал по жълтата ми блуза и си казвах, че докато драскат, те са до мен, смеем се заедно, значи ме опитомяват. Не разбирах сълзите на мама вкъщи, тя изобщо не проумяваше какво щастие е да си заобиколен от деца, макар и пишещи по блузката ми онези, нецензурните думи, дето големите ги шепнат през длан. Мама казваше, че децата са лоши, щом ми вземат стотинките в училищната закусвалня, но тя не знаеше, че ние ходехме там заедно.

Понякога децата ме въртяха в кръг, за да се объркам съвсем, после се смееха на глас и изчезваха, докато аз се опитвах да преодолея дезориентацията. Сигурно това беше част от обвързването и опитомяването, само дето мама не разбираше... Не разбираше и онази жена в бяла престилка в София, която я съветваше с наведени очи да продаде жилището ни и да заминем за  Англия, за Германия, за Франция, изобщо където и да е, защото тук нямало толеранс към различните деца. Сега пък аз не разбирах думите на лекарката, че си живея съвсем нормално, но в Зоната на здрача. А мама все плачеше. Каква Зона на здрача, на мен ми е светло и харесвам този прекрасен свят не по-малко от другите хора!  Понякога наистина се чувствам като в тунел, който се върти, тъмно и страшно ми е вътре, тогава си гриза ноктите до кръв, но за жалост не успявам да го разкажа на другите деца. Ако можех, убедена съм, те щяха да разберат и нямаше да ме плашат. Зная, че всички деца са добри, ако си добър с тях. Ако можех да попитам големите, които не пеят добре, още и тези, които не рисуват добре, накрая и тези, които не тичат бързо, дали това ги прави смешни, щях да им кажа, че да четеш трудно и да не разбираш защо една буква е различна в чуждите езици ­ още не е нещо, за което да бъдеш сочен с пръст и наричан умствено изостанал.

Аз съм специално дете, защото според специалистите нося в себе си сериозен дефицит на социални умения. Не съм сигурна дали мога да го разбера, но съм сигурна, че зная какво е да обичаш, зная какво е справедливо и несправедливо, разбирам кога съм ядосала мама и се извинявам. Когато тя тъгува за някакви нейни неща, тъгувам и аз.

Когато другите деца се подиграват зад гърба на госпожата и изливат вода на нейния стол, аз се опитвам да ги спра, но понеже говоря бавно, не успявам да го сторя навреме. Няма да се откажа, защото си спомням думите на Лисицата, за която ми разказваше Малкият принц: “Трябва да бъдеш много търпелив ­ обяснявала лисицата. ­ Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Ще мога да подготвя сърцето си. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието!...”

Аз съм специално дете, защото често не гледам хората в очите и се разконцентрирам бързо, но виждам всяко паднало листенце, всяка роза, всяка тревичка. Специална съм,  защото отстрани изглеждам сякаш не слушам говорещия, но чувам всяко трепване на есенните клони, долавям шумоленето на падащите снежинки, чувам неизречените думи между хората.

Специална съм, защото неясните за мен неща ме карат да се затварям в себе си, но отварят очите ми  за един друг свят, невидим за вас, в който дълго и сладостно една роза може да ме опитоми с любов. Специална съм, защото искам да остана такава. Въпреки страховете на мама.

Специална съм, защото вече никога няма да сте същите, ако намеря начин да ви покажа нашата Специална планета от скритата и загадъчната є страна...

С поздрав,

Албена Прокопиева, едно специално дете

Е,тоя коментар е наистина специален,трогателен,красив!Не искате ли да го публикувате като отделен постинг?

И аз съм значи съм различен, защото мраза голямя част от населението на света и нямам желание за социални контакти с тях :). Ами също така не ме интересува тяхното мнение, кои са те да решават кое е правилно и кое не и да се опитват да контролират живота на хората, поставяйки в не точни модели. Това ме разярява до такава степен ..., че ако сте до мен в такъв момент и ме погледнете на криво, ше е последното нещо което сте погледнали!

"И аз съм значи съм различен, защото мраза голямя част от населението на света и нямам желание за социални контакти с тях :). Ами също така не ме интересува тяхното мнение, кои са те да решават кое е правилно и кое не и да се опитват да контролират живота на хората, поставяйки в не точни модели. Това ме разярява до такава степен ..., че ако сте до мен в такъв момент и ме погледнете на криво, ше е последното нещо което сте погледнали!"

И все пак не мислите ли,че не е едно и също-вие да не желаете контакт с другите и това някой умишлено да слага бариери в общуването на децата с увреждания с останалата част на обществото?

И,да съгласна с Вас на 100%-никой не може да се хареса на целия свят ,нито целият свят да хареса него-нали всеки е различен от другия, на това му казват индивидуалност.

Малка част от нашите усмивки:

http://vbox7.com/play:0d87d3c0

http://www.sacp.government.bg/downloads/bg...na_programa.doc

Национална програма за гарантиране правата на децата с увреждания и специални образователни потребности(СОП) и семействата им-в края на програмата нормативната уредба трябва да се допълва, трябва да заложим задължително мерки гарантиращи изпълнението и прилагането на програмата, както и Закон за гарантиране правата на децата с увреждания да предложим, в който съвсем подробно и детаилно да се разпише всичко, до най-малките подробности. Тогава вече наистина може да се говори за гарантиране правата на децата с увреждания и семействата, и освен това да се елиминират и всички свободни тълкувания, и най-важното да се предвидят необходимите средства за изпълнението на всичко това.

- Предлагам в самата програма да заложим и текст за този Закон.
- Да заложим текст гарантиращ включването на родителските организации на децата с увреждания, задължително да участват в изработването на наредби, закони, стратегии, планове и всичко, което касае тях и децата им. Да има пълна информираност до всички, и чрез регионалните социални служби, когато се обмислят нови законодателни и нормативни документи, промени изобщо, и едва когато има действително обсъждане с много широк кръг и родители и родителски организации, едва тогава да се правят новите промени и програми, това онзачава обществено обсъждане, а не както е сега, сложат го на сайта, кой видял, кой не видял, айде приема се, и освен това няма как да е обмислено изцяло в услуга на хората, след като тяхното мнение изобщо не е потърсено в действителност, а само на теория.
- Да заложим текстове за финансирането, за отговорността по изпълнението, за санкции при нарушения на текстовете....
- Както и всичко, което е пропуснато в програмата да го допълним.
- И в самата програма според мен да заложим текстове, че трябва да има цялостна реформа в социалната политика по отношение на децата и семействата, на децата с увреждания и семействата им, на институциите провеждащи тази политика, изцяло промяна философията на политиката към тях и т.н..., всичко, което сме писали тук.

Тази цялата програма се пише на базата на нашите искания-на родителите на деца с увреждания.
Разпространяваме я сред родителите от цялата страна,искаме да стигне до всички и всеки да се включи с конкретни текстове за предложения и промени по конкретните точки.

На базата на тази програма ще се борим за закон гарантиращ правата на децата с увреждания и специални образователни потребности(СОП) и семействата им,както и цялостна реформа и промяна в социалната политика към децата с увреждания и семействата им.

Моля изпращайте вашите предложения на адрес: na_usmihnisesmen@abv.bg

Петицията ни вече е внесена в Европейската комисия по петиции от Кати Синот ирландски депутат,до преди изборите зам.председател на Комисията.
Отново благодаря на всички ви за подкрепата!