интернет пространството на една от блогерските общности в България започна обсъждане на забраната на парада на хомосексуалистите в Москва, наред със демонстрацията на миналогодишната хроника. В нея аз, иначе, освен известната бруталност на ОМОН, недопускането от милиционери на хора, които да полагат цветя пред Вечния огън върху гроба на Неизвестния войник,  заповед да не се използват спецсредства, някой неуниформен човек, хвърлящ запалена петарда, безпорядъка и окървавеното лице на депутат от будестага, не съм видял съвсем нищо съществено или пък поне най-малкото интересно. Допускам, че милицията и ОМОН бяха проявили явно излишна, а затова и противоправна сила и бруталност, допускам дори, че и полагането на цветя към гроба на Неизвестния войник изобщо не биха могли да са някакво основание за установяване на милицейските кордони, допускам, че и властите на Москва постъпиха неправилно… Но сега, ей сега, бих искал до говоря за нещо съвършено друго. Просто защото аз, не бъдейки във възторг от порядките в своето Отечество, никога вътрешно няма да се съглася с това, че неговите безредици ще се обсъждат от чужденци, и още повече ще ги обсъждат с мое участие. Макар и това и да са най-близките ми хора.

През времето на дискусията в посочената блогерска общност беше изказана мисъл, че с такива паради хомосексуалистите отстояват своите права, и призив да се хванат за някакво особено реформиране на законодателството, предвиждайки в него права на хомосексуалистите и другите сексуални малцинства. Аслъ - о да! – с участие в дискусията на «широки обществени кръгове». Такъв призив звучеше, разбира се, в съчетание с препратки към «цивилизовани страни».

Аз не съм сурковец, и заради това не мога да оперирам със такива безсмислени понятия като «суверенна демокрация». Аз не съм политик изобщо и затова не мога да преценявам и политическото звучене на думата «хомосексуалист». Който иска,  нека да прави подобни преценки – с байрак в ръката, барабан на шията, вятър в гърба и пера в задницата. В администрацията на Президента на Русия сигурно е по-известно с какво точно суверенната демокрация изобщо се различава от демокрацията в суверенната държава. На мен - не, ами аз каквото не знам, за това и не говоря.

Но на мене ми се струва, че аз нещо разбирам в областта на юриспруденцията и затова аз мога да се опитам да преценя не политическото, биологичното или социалното влияние от термина «права на хомосексуалисти», а тъкмо юридическото. Но в тази точка аз искам веднага да предупредя : юриспруденцията е наука (за разлика от юстицията, която представлява приложна сфера на деятелност), и както и всяка наука юриспруденцията изучава обективността и законите на тая обективност, а последните никак не зависят нито от мнението на «широките кръгове на демократическата (или каква и да е) общественост», никак не се повлияват от референдуми и каквито и да са гласувания и плебесцити, никак не се съгласуват с политическите стремежи на тези-онези личности. Изводите на юриспруденцията са немодални, и в този смисъл те могат да се харесват на някого, или пък не, но всъщност те притежават само едно съществено свойство: или са истинни, и тогава те са действителни, или са неистинни, и тогава с никакви земни сили не е възможно да ги направите нито разумни, нито действителни.

Работата е там, че аз смятам, че словосочетанието «права на хомосексуалисти» носи в себе си не повече смисъл, отколкото словосочетанието «суверенна демокрация».

Хомосексуалистите са хора. Това е началната точка, от която, както аз си представям, трябва да се правят изводите. И като всички хора хомосексуалистите, разбира се, имат права. Правата на човека и гражданина. Мисля, че по дадения пункт никой с нищо няма да ми възрази. Държавата, като такава, в това число и Руската Федерация, е предназначена в главната цел на своето съществуване най-вече да защитава и осигурява права и свободи на хората и гражданите. Всъщност, лично аз не виждам никакъв друг смисъл в съществуването на каквато и да е държава: държавата нищо не произвежда, нищо не познава, нищо не увеличава, нищо не съзижда. Тя тъкмо защитава и осигурява. Това са, вероятно, нейните алфа и омега. Тъй като правата на човека и неговата свобода съществуват не по силата на съществуването на държава та или нейните власти, а по силата на самия факт на раждането на човека, няма никаква необходимост да се издават каквито и да са позитивни норми и правила заради съществуването на правата.

По такъв начин, трябва да признаем , че

Но точно заради това трябва много внимателно да се вглеждаме изобщо във всякакви стремежи в сферата на съчинителството на позитивните норми, защото издаването на каквато и да е част от тях трябва да има едно разумно оправдание най-напред в правото, а не в политическата или пък друга целесъобразност. Посочените целесъобразности могат да се определят само моментите на регулирането, въвеждането в действие, но в никакъв случай не съдържанието на позитивните норми и правила. Това съдържание, за да бъде правно, трябва да получи своето определение само и изключително в царството на правната действителност и да бъде точно оформление на разбирането на законите на тази правна действителност. На обективните закони - подчертавам това.

От изказаното следва, че, бъдейки ограничители на естествените права и свободи, позитивните норми сами трябва да са ограничени в своето действие. Иначе такива норми изобщо не могат да бъдат правни, макар че те биха били дори и задължителни за изпълнение. Такива ограничители могат да са, в числото на друго, и определения на тези множества на лица, чиито права трябва да се регулират специално. Аз успях, полагайки като функция на държавата да защитава и да осигурява, да определя следните особени случаи на регулиране, имайки предвид следните кръгове на лицата:

1.    лица, които са носители на права, несвеждащи се към естествените права и свободи на човека (например, служебни лица, лица, които осъществяват власт);

2.    лица, които са ограничени в своите права и свободи (например, лица, които са лишени от свобода временно или доживотно, лица, които са на принудително лечение);

3.    лица, които са ограничени в осъществяване на признаващи им се права или свободи (например: инвалиди, непълнолетни лица);

4.    лица, които се намират в особени отношения, когато някои техни права са свързани с отказ от осъществяване от тях временно или постоянно, тези или онези естествени права (например, лица, намиращи се в трудови отношения);

5.    лица, способни със своите действия да създават заплаха над правата и свободи те на неопределено множество лица.

Други категории лица, чиито отношения би трябвало да се регулират с позитивни норми, аз не виждам. Обаче и в посочените категории, при издаване на норма на позитивно регулиране, е необходимо строго и ясно да се съгласуват такива норми с целите на защита и осигуряване на свободите и правата на хора. При това всичко, щом позитивните норми са норми на юридическо обективно регулиране, представлява необходимо изискване да бъдат всеки път строго ограничавани тъкмо с определения в областта на правото, с определения юридически, но не политически, не социални или други. Ако това или онова биологично или, да кажем, политическо определение, не може да се превежда в юридически коректна форма, никаква юридическа позитивна норма, изградена върху едно такова несъществуващо юридическо определение, не може да е напълно правна. Рано или късно такова позитивно правило излиза извън несъществуващите предели на неопределено в юриспруденцията понятие, и тогава то ще представлява истинска заплаха и опасност тъкмо за правата на хората и на техните свободи. Примери, аз предполагам, могат да намерят в историята на човечеството тези, които особено настойчиво изискват да въведат някое «хомосексуално» позитивно регулиране:

• забравени ли са вече криминалните наказания и преследването за хомосексуализъм?
• забравени ли са съществуващите в някои щати на САЩ съвременни закони, които забраняват, например, орални полови актове?
• забравени ли са скандалите в същите САЩ, свързани с юридически неопределеното понятие «sexual harrassment»?
• забравени ли са принудителни стерилизации на непълноценни хора и престъпници, започнати от законите на някои щати в «цивилизованиете» САЩ, и придобили реално и массово развитие из цялата Европа и най-сетне (между впрочем, най-последователно!) - в нацистката Германия, като една уж «научно обоснована» дисциплина – «расовата хигиена»?
• забравени ли са преселванията на гражданите на САЩ в концлагери от Западното крайбрежие на САЩ по признак, свързан с техния произход, или същото, направено в СССР по отношение на негови граждани от други националности?
• българите могат да си спомнят за своето положение в османската империя и за отношението си към турците в самата България?
• евреите из целия свят са способни да извикват от паметта си никак не по-малко чудовищни нарушения на правата на хората…

Но работата не е в препратките на подобни и много на брой примери, работата е в категорическия императив на определеност на ограничението на абстрактното право, определеност, която е свързана точно с определяне на самото право в неговата структура и с нищо друго. С други думи, дори да нямаше нищо неправно, описано по-горе, правната действителност като такава, е тъкмо обективна действителност, съществуваща и развиваща се сама-в-себе-си и сама-по-себе-си, все пак изисква в своето развитие и разбиране, не говоря вече за оформянето, строго определение.

Отговорете ми: към коя от посочените по-горе категории лица принадлежат хомосексуалистите?

Отговорете ми: какво юридическо определение ние можем да дадем на един хомосекусалист изобщо?

Те уж не са инвалиди.

Също така в качеството си на хомосексуалисти не са точно и носители на власт,
не са непълнолетни, ограничени в човешките си права, (като например затворниците);
те не са способни, точно защото са хомосексуалисти, да създават заплаха или ограничение на правата и свободите на други хора (при условие, че не вземем под внимание демонстрацията на хомосексуалност, която все пак е в ущърб на нравствеността и религиозните чувства на други хора),
отношенията на хомосексуалистите, в края на краищата, не са от такъв характер, който е свързан с временното ограничаване на правата и свободите, като например, отношенията между работодател и наемен работник.

Но всяко юридическо определение е възможно, както вече знаем, само и единственно в областта на правото, и само в неговите термини. И ако хомосексуалистът не попада в посочените пет категории, и ако не е възможно да определим някоя шеста категория, която не би се свеждала към посочените пет, изискващи особено нормативно регулиране, в която би попаднал хомосексуалистът, по какъв начин изобщо е възможно да се създаде една позитивна регулативна норма, която би регулирала неопределени в правния смисъл отношения, и която въпреки всичкото би останала правна? От такава норма, от чисто позитивните ограничения на правата и свободите, винаги ще произтече силна и реална заплаха тъкмо по отношение на правата и свободите.

Точно заради това

На мен биха ми възразили, че в реалността, въпреки всичко написано дотук, хомосексуалистите наистина са ограничени и в правата си. Ще ми посочат невъзможността за сключване на бракове между хомосексуалисти, ще ми посочат и на неъзможността за осиновяване на деца от хомосексуални двойки, ще ми посочат и откази за взимане на войнишка служба, ще ми посочат и зверски екзекуции дори с непълнолетни хомосексуалисти, които се правят, да речем, по законите на шариата в Иран (ей сега ще се хвърлят върху мен и исламските фундаменталисти!)...

А знаете ли, че колкото и странно да ви прозвучи в светлината на казаното от мен, аз ще се съглася. Обаче от това мое съгласие могат да последват изводи, съвсем неочаквани за борците за «правата на хомосексуалистите».

Най-напред ще посоча  кое точно аз смятам за вярно в споменатите ограничения.

Предполагам, че невъзможността за осиновяването на деца от хомосексуални двойки най-вероятно е правилна. Работата е там, че при установяване на такава невъзможност аз изобщо не виждам ограничение тъкмо в правата на хомосексуалистите. Осиновяването на деца се произвежда в правния смисъл не като реализация на правата от осиновяващите , а като реализация на правата на осиновяваното дете, признавайки правото му да има пълноценно семейство.

Във физиологическия (в това числото и психофизиологически) смисъл мъжете и жените са различни, и чрез техния съюз се образува такова семейство. Хомосексуалните двойки не могат да образуват семейство от такъв тип, но не защото земните закони им забраняват това (нека тези позитивни правила дори да предписват, че хомосексуалните двойки могат да образуват семейство, но с това нищо не се променя), а точно затова, че законите на Всевишния (за атеистите -  законите на природата), установяват тъкмо този диморфизъм на половете, и при това - във всички сфери на битието.

Мъжът не е в състояние да износи, роди и накърми бебето не заради това, че на него му се забранява със закон (в Руската Федерация никакъв такъв закон на него съвсем не му забранява това), а само затова, че той е мъж. Същото така е ограничена в репродуктивна та сфера и жената, но не заради това, че Федералното Събрание уж е забравило да издаде съответната норма.

Мъжкият тип на поведение и мъжкият социален тип драстично се различават от женския социален тип и поведение. Например една група мъже, поставени при равни условия, винаги по-добре и по-бързо се изгражда в йерархичната структура, отколкото женската. Но вместо това, при женската група винаги има по-малка агресивност. Мъжът, като индивид, винаги е по-приспособен към съсредоточаване на определен вид дейност и винаги е по-изобретателен в нея; но той не може да се сравни с жената по отношение на прецизността и в изпълнението на много и разнообразни работи едновременно в същия вид дейност, особено ако става дума за многобройно възпроизвеждане на неговото му изобретение с повтарящи се операции; мъжът не е способен и да се състезава с жена по отношение на мисленето с двете полушария на мозъка едновремено, възприемайки един и същи обект и като абстракция и като образ. С една дума, аз по-скоро ще се съглася с неравенството на правата на мъжете и жените (ужас! как ще ревнат сега феминистките!), особено пък, ако за осъществяването на такива права е длъжна да гарантира държавата (искам да видя как тя ще гарантира на един мъж осъществяването на правото му да износва и ражда едно бебе, без да се променя мъжкия му пол), отколкото въпреки  пряката очебийност на съществуващите знания, аз ще предположа, че хомосексуалната двойка дава същото пространство за развитие на едно дете (което, между впрочем, има конкретен пол), каквото дава и хетеросексуалната двойка.  В края на краищата има нормален категорически императив на Кант (Handle nach Maximen, die sich selbst zugleich als allgemeine Naturgesetze zum Gegenstande haben könen), който, приложен към случая, ще ни посочи, че ако ние ще допуснем като природен закон съществуването на хомосексуални семейства, оттук веднага ще призтече изводът, че ние допускаме или изчезването на човечеството (защото никой тогава няма да бъде в състояние да зачене и да роди дете, а хомосексуализмът още не гарантира безсмъртие), или сме длъжни  да признаем, че децата ще се появяват и ще се възпитват не в семейства, а, например, в т.н. Lebensborn .

Изобщо е много удивително да наблюдаваш как точно се докосват две крайности външно и в реалността, отричащи се взаимно - нали е известно, че нацистите бяха побеснели анти-хомосексуалисти. Иначе, трябва да признае, че в областта тъкмо на чистия разум, точно крайностите, които статически взаимно се отричат, се намират в много и пределно силна функционална връзка, и тъкмо – във връзката на пряко логическо отрицание. Апропо, само заради това дяволът зависи от Всевишния, но Всевишният хич не се отрича от дявола и не го отрича. Неистинността няма собствено определение в себе си, тя е само отрицание на нещо друго, в същото време, като истинността, винаги се определя от само-себе-си в своята структура и безкрайно тотално развитие. Две крайности винаги се нуждаят една от друга и в истинността, която те отричат заедно, обаче истинността изобщо не търси необходимост в крайностите, същото е и в неистинността.

Браковете на хомосексуалистите не се регистрират . Да, това е вярно. Да, и тъкмо това е установено в законодателството на Руската Федерация.

Обаче ето ви въпроса: а защо, собствено, изобщо бракът се нуждае от държавна регистрация? Откъде е тази сигурност, че законодателството за браковете е необходимо да се променя точно по посока на разширяване на тази институция? Я съм подготвен достатъчно подробно и акуратно да докажа, че трябва да се направи точно обратното: необходимо е не да се разширява институцията на регистрацията на брака в държавните органи, а да се премахнат изискванията за такава задължителна регистрация. И не само за хомосексуалистите (от тях, между впрочем, никой това не изисква и сега), а точно за всички хора по света, понеже точно това изискване на обезателната регистрация е неправно. По-скоро това е един опит на държава, оставяйки брака сакрализиран (щото той е сакрален по природа си), да си присвои за себе си функциите на църквата. Това е един опит за узурпация от страна на властта. Аз няма да приведа тук това доказателство, не защото не е възможно да го приведа, а само защото тематиката и мястото на този материал са все пак ограничени. Но ако това не е така, кажете: какви пък правни основания могат да лежат под изискването да разширим една неправна институция на неопределена в правен смисъл група лица?

И най-последното, което аз бих искал да кажа:

аз смятам за важно основание на разсъжденията си, че нецивилизованите страни изобщо ги няма, защото страната се създава в природата си като етно-културен феномен (в отличие, между впрочем, от държавата, която по своята природа не е нито етническа, нито културна, а политико-юридическа) само в процеса на развитие на цивилизацията и като продукт на такова развитие;

аз смятам за важно основание на разсъжденията си, че никакво разпространение на неистинността само по себе си не я превръща в истинност;

аз смятам за важно основание на разсъжденията си, че ортодоксията (правоверието) сама по себе си е изобщо единствената методологично изходна точка, за да получим истинно съждение, обаче ереста не може сама по себе си да доведе към истинността.

А понеже такива основания са догматични, е възможно

• или да ги приемете, но тогава не е възможно да се отклонявате от тях,
• или не приемете, но тогава не е възможно и да спорите с тях.

Ако ще започнат да ме питат – как точно аз лично се отнасям към хомосексуалистите изобщо, мога лесно да отговоря, че, първо: това не е ваша работа, а второ: че това (личното ми отношение) просто няма никакво правно значение.

А всеки, който изисква някакви особени «хомосексуални права» за хомосексуалистите
или не напълно разбира какво точно иска,
или използва думите не в тяхното истинско значение, имайки предвид съвсем други денотати,
или просто преследва собствените си егоистични интереси (има една много точна руска дума за действия с такъв стремеж: „шкурничать”), желаейки да преразпредели в своя полза чуждите права и свободи.

Удовлетворяването пък на такива изисквания не може да доведе до утвърждаването на царството на правото в тая Земя.

Вж. също тук
Материал по свързана тема: "Железом по стеклу"