Макар, че физиономията му беше като застинала маска – нещо обикновено за него, няколкото министри и хората от политическия му кабинет усещаха как цялото му същество излъчваше отрицателна енергия.
След като седнаха около огромната маса в заседателната зала на Министерския съвет, за около минута настана гробно мълчание.

Премиерът известно време нервно премяташе листовете в поставената пред него папка, а после със замах я затвори, при което тя изплющя, а присъстващите подскочиха стреснати на столовете си.
- И сега, какво ? Защо винаги аз трябва да мисля заради всички Вас?
Никой не посмя да отговори. А и никой не знаеше на какво се дължи раздразнението на министър – председателя. Знаеха, че ако някой проговори в този момент ще стане по- лошо и за това мълчаха.
- Ако някой от тук присъстващите не знае, че след около месец и половина ни чакат местни избори нека да си признае още сега – с нескрит сарказъм в гласа каза той. Белев, докладвай до къде стигнахте със събирането на средствата. Искам да знам колко точно пари са постъпили по сметките на фондацията за последната седмица. И не ми говори с недомлъвки – искам точни цифри !
- За последната седмица са постъпили около тридесет и пет хиляди, господин премиер – видимо смутен каза Белев. Но правим всичко възможно да привлечем още средства.
- Правите всичко възможно ?! И може ли да знам какво ? След заседанието те чакам кабинета ми за да ми обясниш какво точно правите и какви сте ги надробили. Вие разбирате ли, че ако не спечелим тези избори поставяте на карта съществуването на партията. С какво, ако мога да запитам ще платите кампанията ? Само за плакатите са необходими няколко милиона долара. Отделно за митингите, отделно за пътуванията, отделно за поддръжниците. А сещате ли се, че ако не раздадем някой милион на селяните и циганите те изобщо няма да си направят труда да гласуват ? Или пък ще гласуват за комунистите. Това ли искате ?
……………………………………………………………………………

Няколко дни след заглъхването на истерията около огромния джакпот, бдителния журналист Сергей Лудев, работещ за известен столичен таблоид, прехвърляйки “Как да стана богат ?” между третата и четвъртата чаша “Румелийска ракия”, направи най-голямото откритие в съзнателния си живот.
 Оказа се, че в една от комбинациите в забравената вече книга са посочени точните шест числа, с които е бил спечелен рекордния джакпот. А книгата беше написана, отпечатана и издадена няколко седмици преди това.
Още по-голяма мистерия беше, че никой от хилядите купувачи на книгата до този момент не беше забелязал, че никъде в нея не е посочено името на автора й.
 На другия ден статията на Лудев беше на първата страница на вестника, в който работеше, и в Румелия избухна поредната истерия.
Цяла седмица вестниците, радиата и телевизиите бяха трибуна за психолози, социолози, разни врачки и екстрасенси, които бистреха как така е могло да стане това и кой може да е авторът на скандалната книга.
 Социолозите правеха никому ненужните си социологически изследвания, чиито резултати естествено бяха поръчани и щедро платени от Тотализатора и надълго и широко обясняваха как се е стигнало до спечелването на джакпота. И, че това е институцията с най-голямо доверие сред населението, нареждаща се по рейтинг непосредствено след Президента.
 Врачките и екстрасенсите един през друг се надпреварваха да обявяват, че първи са предрекли спечелването на джакпота и изказваха своите невероятни версии за личността и положението на щастливците, станали тотомилионери.
 Един астролог, който беше известен главно с това, че нищо от предсказаното от него не се сбъдваше, дори изнесе факта, че самият Нострадамус в центуриите си е споменал, че през тази година “… и трима конници щастливи ще получат своя дял от изобилието на държавата Румелиус “.
Всичко това естествено предизвика ново преиздаване на книгата и нови печалби за книгоиздателя, който нямаше никакво намерение да разкрива мистериозния автор, защото банковата му сметка набъбваше значително.
 Загадката кой е авторът и от къде може да е знаел печелившите числа няколко седмици предварително, и как тези числа съвпадат с изтеглените в джакпота остана неразкрита, както останаха неразкрити хиляди интересни факти от живота през последните десет години в Румелия.
 Постепенно въпросът за книгата и рекордния джакпот бяха изместени от първите страници на вестниците и скоро забравени.
 Задаваше се едно ново събитие, за което се очакваше, че ще привлече вниманието на народа – предстоящото след седмица първо официално посещение на американски президент в историята на Република Румелия. Още по-пикантно беше, че този президент се казваше Уйлям Клибърн.
А най пикантното беше, че съвсем скоро преди това същият този президент беше правил разни пикантни нещица с една пикантна стажантка в Овалния кабинет на Белия дом и а-а - за малко да не е вече президент…
И който после започна една война на няколко десетки километра от Румелия.
Но това е друга история…

Манията беше обхванала цялата държава. Навсякъде се коментираше една и съща тема.

Народът живееше в очакване от четвъртък до неделя.

 Дните се нижеха бавно и мъчително, а лошото време идваше в повече на изнервената нация. Очакването, че утре всичко ще свърши не даваше мира на обикновените сиви и смачкани от живота хорица.

И всичко това беше само поради една единствена причина – вече повече от девет месеца никой не можеше да спечели натрупания в тотото джакпот, който набъбна до невероятната за изостаналата Румелия сума от 20 милиона долара.

 Стигна се дотам, че дори жителите на съседните страни започнаха всяка сряда и събота да пресичат границите и да идват тук за да пуснат своя тотофиш и да се надяват на Господа, че щастието ще споходи точно тях.

 Бизнесът на Румелийската православната църква процъфтяваше – свещите така се харчеха, че свещоливницата на Светия синод не смогваше да изпълни поръчките и управителят й сериозно се замисляше над възможността да набави допълнителни количества от чужбина.

 И точно в това време някакъв предприемчив издател пусна на пазара книга, която изведнъж се превърна в бестселър на десетилетието.

 И не защото “Как да стана богат ?” беше някакво класическо произведение от световноизвестен автор.

Не ! Просто в нея бяха показани примерни схеми  на комбинации за тотофишове.

 Книгата се купуваше като топъл хляб, отпечатано беше второ, после и трето издание , които също бяха изкупени.

 Националната телевизия и Държавния тотализатор на Румелия - ДТР не останаха по- назад в тази суматоха. Те започнаха да излъчват специален видеоклип в най-гледаното време, който рекламираше участието в тиражите на тотото. В клипа се показваше как някакъв средностатистически гражданин на страната си пуска тотофиш и след това гледа изтеглянето на тиража по Националната телевизия.

И естествено – печели натрупания огромен джакпот. Ролята на бедняка, който се превръща в богаташ се изпълняваше от един от най-известните и преуспели артисти

 След първото излъчване на клипа по националната телевизия лудостта  на народа достигна своя връх.

  Работното време на тотопунктовете беше увеличено и те затваряха три часа преди изтеглянето на тиража.

Шефът на Тотализатора не пропускаше да си направи реклама и да се хареса на целокупния беден и изтерзан румелийски народ и често - често даваше интервюта, като убеждаваше мнителните граждани, че в Тотото измама няма.

По последни сведения от ДТР джакпотът достигна умопомрачителните 23 милиона долара …

 И изведнъж хубавата приказка свърши на следващия понеделник, когато се оказа, че трима щастливци са си поделили натрупаната сума.

 Народът въздъхна горчиво, напсува лошия си късмет, тегли една попържня и на управляващите и престана да ходи на църква.

 И животът си потече постарому.

                     Малко предистория        Следваща

Беше приказна бяла нощ. Висулките се изнизваха изпод стрехите на схлупените къщурки, а пухкав снежец се сипеше от няколко дни. Забързани минувачи сгушваха премръзнали ръце в джобовете на балтоните си, увиваха се във вълнени шалове и нахлупваха калпаците си. Тук-таме малки дечица се замерваха със снежни топки и правеха снежни човеци и бели замъци.
В едно китно селце, недалеч от Панагюрище кипеше живот.  Лицата на дечицата руменееха, малките им ръчички премръзваха, търкаляха големи бели топки от сняг. Мекият снежец трупаше нежност, снежинките се спускаха ефирно и щипваха бузките на хлапаците... (ВЕСКО)

Въпреки, че беше събота, в къщата на чичо Петьо и леля Пенка настана суматоха.
Още по тъмно, след звъна на стария будилник, цялото семейство трескаво се заприготвя за голямото събитие. Беше „Малката Коледа”, както наричаха на село денят, в който колеха прасето.Този ден се превръщаше в празник за цялото семейство. Главата на семейството имаше възможност да докаже, че не напразно е заслужил уважението на близките си като тегли ножа на „Гошо”. Домакинята на къщата шеташе изпърво около „майсторите - колячи”, а после и край трапезата и всички виждаха колко е оправна и цъкаха с език, а дечурлигата прекарваха целия ден в препускане из двора, весели игри и похапване – я на пърлена кожичка, я на печена зурла или опашка от прасето.
Чичо Петьо стана пръв и чевръсто се заоблича. После потри ръце и добави няколко цепеници в жарта на почти угасналата печка.След това отиде до прозореца, дъхна няколко пъти върху замръзналото стъкло и го потърка с крайчеца на ръкава, за да погледне какво е времето навън...
„Тоя сняг яко ще натрупа, ама поне ще омекне времето! Трябва да почистя и да скалъпя навес, преди да са дошли майсторите”- помисли си чичата. И като наметна кожуха се отправи към мазето, за да потърси из рафтовете по-голямо парче найлон.
След около половин час навесът беше готов, ножовете- наточени, а „майсторите”– Тош, ГьореАта и домакина – вече на по една греяна.Чичо Петьо остана малко изненадан от това, че Гьорето сутринта цъфна на вратата освен със задължителните „хирургически инструменти” и със старото си чифте на рамо. Ама си замълча – не само защото коляча беше странна птица, но и за да не му троши хатъра преди „операцията”.
По някое време тримата се спогледаха и като по команда оставиха напръстниците на импровизираната маса и се отправиха към кочината в дъното на двора.Гошо си нямаше и най-малка представа, че изтичат последните минути от мирното му свинско съществуване и скоро чистата му незлоблива душица ще се отправи по дългия път към Свинския рай.
Чичо Петьо се наведе и открехна бавно портата на кочината, после почеса Гошо зад ухото и се отмести, за да мине прасето покрай него.Както във всяка друга дейност, и в коленето на прасе си има майсторлък – добичето не трябваше да се плаши, докато се извежда от кочината и до последния момент не биваше да разбира каква е работата. Така самата операция протичаше бързо и безболезнено, а и адреналинът в кръвта му беше далеч по-малко. Кървавиците ставаха по-вкусни.
Да, ама не! Днес явно не било писано всичко да мине по мед и масло. Децата бяха излезли зад къщата и като видяха Гошо да се показва от кочината, се развикаха и той се стресна.
След това започна интересното! Чичо Петьо се опита да хване прасето за ухото и да го поведе към двамата майстори за да го довършат. Гошо обаче явно подразбра каква е работата - като видя свирепите физиономии и заплашителните пози на майсторите Тош и ГьореАта, той се отскубна от ръцете му и с един лек финт, на който би завидял дори Марадона ги заобиколи и се отправи в свински тръс към другия край на двора.
- Мамка му и прасе! – изкрещя разярено ГьореАта, докато се изправяше и изтупваше ръкава на вълнената си фланела. Явно, минавайки край него, 140 килограмовият шопар го беше закачил и бутнал в снега.
- Заобиколете го и го подкарайте към мен, ще го затиснем до кочината – като един същински Наполеон даде нареждания чичо Петьо.
Тош и ГьореАта с викове, подсвирквания и ръкомахания подкараха клетото животно обратно към кочината.Шопарът, макар и скопен, не мислеше толкова лесно да се сбогува с животеца си – първо тръгна на зиг-заг из двора, а след това със скоростта на болид от Формула 1 се отправи фронтално към третия майстор. Чичо Петьо стоеше разкрачен и до последния момент не разбра какво е намислило прасето. А когато го осъзна - вече беше твърде късно!
Гошо мина на 5-та бърза и като повдигна зурла докато минаваше между краката му, го отпрати във въздуха.Когато чичо Петьо след зрелищно премятане падна на земята, разбра защо играчите по американски футбол излизат на терена с наколенки и кори навсякъде по тялото. Е, опитът понякога се добива и чрез болка – особено по нашите географски ширини…
Както и да е – другите двама му помогнаха да стане, а после – след още няколкоминутна гоненица, хванаха Гошето и набързо му теглиха ножа.
След това чевръсто разпънаха краката на прасето и като го положиха по корем, затъкнаха кочан царевица в дупето му и го покриха обилно със слама от предварително подготвената за целта бала.
Децата в къщата обичаха тоя момент. Когато покриха прасето със слама, те се яхнаха отгоре му и сред викове и смях го „яздеха за здраве” минута – две.След това започваше втората част от ритуала – първото пърлене.Всички се отдръпнаха настрани, а чичо Петьо драсна клечка кибрит и запали стиска слама, с която после подпали прасето от всички страни.Сламата бързо пламна и в двора замириса на опърлено.В следващите секунди се случиха няколко неща.
Първо се чу канското квичене на 140 килограмов шопар.После душата на Гошо – явно още неотлетяла където й е мястото се върна в тялото му и даде сили на уж мъртвото прасе да скочи на крака и с още горяща върху туловището му слама да се втурне отново из двора.
Децата изпищяха отново и отпрашиха покрай къщата към улицата, чичо Петьо се хвана за главата, невярващ на очите си, а Тош, отворил широко уста за малко не изпусна чашката с греяната ракия.Единствено Гьорето не изгуби самообладание – втурна се като младо момче към сливата, където преди беше окачил чифтето, взе го, нагласи приклада на рамото си, прицели се и …Пра-а-а-ас! – с един изстрел повали квичащата и горяща грамада.
В тоя миг на ъгъла до къщата се появи и леля Пенка, стресната от врявата в задния двор и писъците на децата.
„Ух, да ви се не видяло и майсторите! Една работа не можете да направите като хората, ако няма жена да ви стои на главите!” – мислеше си тя, докато пишман – колячите повторно разпъваха вече предалия окончателно Богу дух Гошо. (АРАГОРН)

 
* * *

Полянката в малкото селце, която в по – топли дни се ползваше като футболно игрище, беше покрита с четиридесет сантиметров сняг. От двете й страни гордо изпъкваха снежни крепости. Замъкът в източната част беше около метър и половина висок, сглобен от четири едри топки и допълнителни странични прегради. В една от тях дори бе издълбан авариен изход, широк около половин метър, но напълно достатъчен за едно десет годишно дете да се изстреля като светкавица оттам, в случай на опасност.  Вражеският лагер от западната половина на полянката не отстъпваше по нищо. В допълнение, той беше прикрепен към външната част на една от гредите, служещи за врата, когато се играеха футболни мачове и имаше малко скривалище за снежни топки, издълбано в една от едрите буци. Дори Калоян, който беше в трети клас бе взел едно вълнено парче от тавана на баба си и го беше овърглял в сняг.  От грубата, сива вълна вече нямаше и следа – бе се преобразувала в камофлажен парцал, който бе окачен над дупката, и който перфектно скриваше запасите от снаряди...
- Ей, ако чичо Петьо не се беше напил лани и не беше направил само едната врата, сега и нашият замък щеше да е по – стабилен! – обърна се Антон към Паца, която в недоумение изгледа как една топка параболично прелетя над двадесет метра и прасна Тони право в главата.
Чичо Петьо беше съдържателят на кръчмата в селото, която носеше странното название „Кой´т ни пий в кръчмата, пий в Аптеката“, и заради което вече повече от половин година баба Цеца го подиграваше където го срещне. Причината беше, че аптеката се държеше от жена му – Пенка и беше част от същата тази кръчма, само че бе разположена в задната част, а именно - в дуваря...
- Той каза, че ще я направи, ама друг път! – опита се да защити баща си, Паца, докато помагаше на Тони да изтръска снега от врата и главата си. – Даже горни греди щял да сложи!
- Ами, ще сложи той! – Тати казва, че чичо Петьо като се напие, най – много да направи вратите триъгълни! – сопна й се Тони и се огледа дали Калоян и Боян не бяха наоколо. Уви – нямаше ги никакви. Вражеският лагер беше привидно заспал и около крепостите не се мяркаше жива душа. В същото време чичо Петьо наблюдаваше как се забавляват дечицата от вратнята на къщата... (ВЕСКО)

- Деца! Снежни игрички! – промърмори чичо Петьо и тръгна към задния двор, следвайки тънката кървава вадичка по заснежената пътека. Двамата майстори, Тош и ГьореАта, засукали мустаците по запотените лица, клечаха и пърлеха прасето. „Мамка му, и прасе…” - помисли си чичо Петьо кисело.
Пенка мразеше суетнята около прасето. Селско й беше някак, кървища, миризми, кой ще я чисти тая пуста мръсотия! Пенка беше аптекарка,  което на село значеше почти докторка, а и обичаше чистичкото, наготово… Нали си беше и от Сопот, някак панагюрското село бе дребно място за големите й мечти. Ама, на, Петьо, с тоя фасон я грабна, а сега… - кръчми, аптеки, прасета. Пфу! Ще им даде тя да се разберат на всичките!
Извади чичо Петьо дребното запотено шишенце от джоба си, дръпна жадна глътка от ракийката, като се огледа крадешком да не го изненада Пенка в гръб, както винаги...Не че бе лекичка стъпката й, ама в тоя сняг кой щеше да я чуе!
 „Ех, майстори са тия двамата прасари! Пак ще ми оберат карантията, мамка му и прасе!” – залутаха се мислите му.
- Ей, момчета, я по-сериозно! Така както сте го подхванали тва прасе, май с Пенка ще го дооправяме после! Я, си гледайте качествено работата! Че и виното както сте наченали….
Тош го погледна начумерено и продължи да си пърли. Хубаво момче беше той, майстор, и си разбираше от работата, а и кротък беше. ГьореАта, обаче, щото на по-старите им кипи кръвта, се надигна, поизпъна отмалелия си кръст, изгледа свирепо кръчмаря и нагло надигна каничката с винцето. Червено, ама твърде резливо някак. „Мамка му и скръндзата е тоя Петьо, к'во вино... половин ден му клечим тука, пък той на шеф ща ми са прави…” – помисли ГьореАта и му тегли една здрава наум. Дип, че Пена си я биваше, инак да му е теглил сиктира…
Пенка погледна прасарите, въздъхна, набърчи нос, щото тя тия селски истории мноооого ги недолюбваше. Баница трябваше да му вие на тоя селяндур по обичай! Да му се не види! Ама, нали беше тарикатка, звънна един телефон на кака Тана, Гьоревата булка, и я намаза със сладки думи:
- Ох, како Тано, помагай, миличка! Че с това рамо дето ме е стегнало хич не мога кори да точа! А и тук весело ще стане, прасето като сложим да печем, пържолки, пръжки  – к’во ща правиш самичка там, я ела тук да си месим заедно….
Тана това и чакаше. И без това й беше чоглаво дето ГьореАта по цял ден клечеше да пърли прасетата на чуждите булки. Грабна кожухчето без ръкави и право у Петьови.  Чичо Петъо не я долюбваше Тана, много й знаеше устата и все го клъвваше я за туй, я за онуй. Ама, нали неговата Пена си падаше гражданка, все някой трябваше да й помогне, да я понаучи, да й посвърши работата, че тя докторка се бараше с тая аптека… Що ли не извика сестра си Еовина, от Карлово,  да върти аптеката - пусто, на нея да я беше дал! По добре щеше да се справи. Тя не че и Еовина беше лесна, пък и с тоя нов мъж вече хич не си падаше да си идва у дома често, ама поне една кръв бяха... Щяха да се разберат някак... „Пусти гражданки, да ви се не види, макар!” – рече си наум чичо Петьо.
Навън беше бяла приказка. Снегът бавничко натрупваше. Децата вече бяха изградили десетина снежни човеци, и сега шумно се валяха в снега.  Велина беше обула новите си ботушки, които много й отиваха на якето. Паца се почувства някак втора ръка, щото майка й я беше курдисала да играе с по-старите дрешки.
Изведнъж се разнесе глъч откъм пътя. Чичо Петъо обърна глава и се загледа…. (ТАНИЧКА)

                  част 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10 , 11, 12, 13 , 14 , 15 , 16

Снощи се натъкнах на тази потресаваща гледка в центъра на София. Мъж изхвърляше книги. Нямало къде да ги съхраняват. Той спасил каквото може... Минувачите се чудеха, някои си харесваха и спасяваха (и аз). Мъжът въздъхна: "Май натам върви съвременното човечество..."

"Но защо ги изхвърлят!?" - възкликна едно момиче много тъжно.

...

Вчера бях в София по няколко културни повода, един от които - да получа авторските бройки от сборника на Бглог...