Батка и аз съм писал. Пускам мойто, па после ше редактираме :)))))

Слънцето залязваше над красивата Родопа планина и хвърляше леки червеникави отблясъци над буковата гора, обграждаща Пич маала. Мракът бавно се спускаше и обвиваше голямата поляна на катунарите, през която преминаваше живописно клокочещата река Римски поток, на която обаче отдавна всички вече казваха Ромска вада. Десетте цигански къщи, набързо сковани преди години и постоянно разширяващи се с крадени тухли и керемиди, се озаряваха от накладените огньове, над които вече висяха големи, добре калайдисани казани и привличаха със свежия си аромат на задушена кокошка с гъби. Жените почистваха перушината около дръвника, а дядо Хасан разказваше сладки истории на уморените от целодневните игри циганета. Дядо Хасан всъщност беше единственият българин сред катунарите. Беше се присъединил към тях преди петдесет години, когато сърцето му бе грабнато от снажната и красива Зюмбюла, която впоследствие го дари с девет прекрасни деца.

В началото катунарите калайджии не искаха да приемат Христо (това беше българското му име), но по-късно разбраха, че той всъщност притежава волна циганска душа. Лека-полека забравиха за произхода му и всички го наричаха бай Хасан Циганина. Постепенно старите цигани се преселиха при прадедите си и дядо Хасан, като най-възрастен и начетен стана старейшина на махалата и председател на мешерето. Хасан беше научил циганите да четат и пишат и държеше да говорят на български, като смяташе, че така българите ще ги приемат далеч по-добре. Всъщност катунарите калайджии не бяха вече нито катунари, нито калайджии. Преди повече от двадесет години някакъв местен партиен секретар в Пловдивско решил да ги интегрира и им раздал новопостроени панелни апартаменти в различни краища на Пловдив. Волните катунарски души не могли да се примирят с подобно нещо, събрали цялата покъщнина, натоварили я на каруците и се отправили към дебрите на необятната Родопа планина. Спрели да презимуват на голямата поляна до Римския поток над село Михлюзово и оттогава не са си тръгвали. И тъй като с калайджийство не можеха да изхранят семействата си, основният поминък на калайджиите беше гъбарството, незаконната сеч на дърва и дребните кражби от дворовете на близките села – Михлюзово и Магърдич Халваджияново.

От коларския път, който се виеше през гората и стигаше до Пич маала, се чу тропот на копита и скърцане от несмазаните, ръждясали колела на раздрънкана каруца.

– Сокерес мангеееееееес??? – чу се дълбокият, гърлен и закачлив глас на Горан. – Айде, чавета, идвайте да разтоваряте каруцата, че съвсем ще озъбим Шенко.

Катърът Шенко едвам дишаше и преплиташе крака по неравния път, готов всеки момент да се строполи, но дългът го караше да напрегне силите и да достави товара до местоназначението. Шенко знаеше, че след това ще бъде обтрит добре от децата и ще получи голяма, хубава порция зоб.

– Еееее, тате, тате! – развикаха се част от децата и всички скочиха и хукнаха към каруцата.

– Тате, носиш ли ни някакъв подарък – попита, избърсвайки с ръкав сополивото си носле, малкият мургав Асанчо, кръстен на герой от великото произведение “Дон Кихот” и впоследствие приведен в нормите на ромската класика.

– Носим, носиииим. Виж каква убава парцалеста топка съм ви спретнАл. Утре има да я гоните по поляните

– Урааааааа, ние ше сме фотбалисти тате, нали така, ше ставаме известни, и сички ша ни знаат! – зарадва се най-големият му син Манго, кръстен на някакъв странен чуждоземски плод, който баща му беше виждал преди години, като беше още малко цигане, на витрината на един лъскав “показен магазин” в центъра на Пловдив точно преди да хванат пътя за “Пич маала”.

– Точно така, сине, ше станете великите фотбалисти от “Пич маала юнайтед” и ша ви пишат по вестниците и даже по “Работническо дело”, а може да ви дават и по радиото.

– А какво е това радиото бе, тате? – запита със светнал поглед дъщеря му Ренета, кръстена на гордостта на българското автомобилно производство и стара мечта на Горан – “Булгаррено”.

– Стига па ти си ме питАла, много учена ше станеш! – скастри я Горан и тръгна към къщата да щипне жената, засуквайки мустак. – Айше, виж какъв хубав десерт съм ви донесъл. Цели три кила халва. Ше ядат чаветата и ше им плющят ушите.

– Въй, Горанеее! – блесна цялата циганка, позастаряваща и позавяхваща след четиринадесетте раждания. – Как ми се беше дояла алвъ! То онез от Магърдич Алваджияново толкоз я вардят, че човек едно кило вече не може да открадне. Как успя да им я гепиш?

– Тарговия, ма, тарговия сам праил. Алъш-вериш. Дадох им едно човале гъби махнатарки, а те ми дадоа алвата. Ааааа, и още некав весник “Работническо дело” требе да им занесем.

– Луд ли си бе, серсемино, отде ше го земеш това весник? – развика се Айшето.

– Трай ма, ше те праим да умиргаш! – повиши глас Горан. – Имам си концетция и план трафик.

– Какъв ти е план трафика, Горане? – попита циганката с очи, блеснали от възхищение заради интелигентността на мъжа й.

– Ше отидем да причакам Пепа пощаджийката, като отива до заставата и ше и откраднем веснико.

– Мааалейиии – зейна Айшето – акъл море – глава шамандура!

П.С. Благодарности на Павлина за редакцията :)

Първите петли закукуригаха в двете села и техните обитатели започнаха да се размърдват и да щъкат из къщите и дворовете. Само циганите от Пич маала, уморени от среднощния запой, изпълнен с песни, танци и малко кьотек, все още хъркаха по сламениците във вечно недовършените си къщи.

Горан отвори едното си зачервено око и се зачуди защо толкоз силно го боли главата. “Или съм пил, или съм се млатИл, а защо не и двете?” – мислеше си циганинът. Спомените лека-полека започваха да се връщат в рошавата и брадата циганска глава и той си спомни, че в разгара на веселбата Мемет от Асеновите беше закачил неговата любима дъщеря Изаура. И се почна една патаклама, наскачаха родовете, наизвадиха се тоягите и всеки удряше кой където свари, нема свои, нема чужди. Е, те, верно че всички си беха свои хора де, ама па циганин като се напие, да се не посбие или поне да не понаплеска жена си, къде се е видело туй чудо? Накрая бай Хасан укроти страстите и всички си легнаха доволни от поредната весело прекарана вечер. Изведнъж Горан скочи и се плесна по челото така, че го чуха чак в Михлюзово:

– Лелеееееееее, щех да забравим ма, жена ми! Требе да ходим да зимам вестнико да го носим на халваджиите. Обещаното е обещано, мойто дума на две не става! Затова съм добър у далаверето. Аре, ставай, да не ти шибнем една! СлОжи у торбата сирене, хлеб, малко от суджука, дет’ го гепихме миналата седмица от оня, краваря, и мушни една стъкленица с ракия, че знам ли колко ше я чакам оная повлекана Пепа?

– Айии, от сутрента ли ше пиеш, бе? Нема ли да земеш некоя работа да вършиш? Малко дарва да осечеш, некоя маматарка да откъснеш, некое пиле да откраднеш? Теа деца гладни ли да стоят, бе?

– Трай и изпалнявай, да не заиграе каиша!

Айшето се надигна и продължавайки да мърмори и да кълне мъжа си, се зае да изпълни всичките му нареждания. Знаеше Айшето кога може да спори и кога трябва да замълчи. Горан се облече набързо, изпи един литър вода, за да изгаси пожара, бушуващ в корема му от вечерта, нарами торбата, шляпна жена си по задника и се запъти към заставата. Стигна до пътя, водещ към поделението на граничарите, и тъкмо се чудеше къде да поседне, за да опита съдържимото на торбата, когато чу някъде зад себе си нисък пиянски глас:

– Сттооооой! Шшшшееее стрелям... ‘начи.

– Спокойно, старши, аз съм Горан от “Пич маала”. Не мъ сапикясвай!

– Ттти да мълчиш, мангал с мангал, к’во праиш на заставата по никое време? Нещо да краднеш си дошъл? – Тервел се олюляваше и едвам фокусираше Горан, но продължаваше своята тирада, заплашително размахвайки пръст.

– Ма старши, какво крадене бе? Аз съм честен сиганин, работим, трудим се по цел ден, четеринаесе гарла имам да раним.

– Я покажи торбата! – навъсено и “авторитетно” по неговото собствено мнение нареди Тервел.

– Ето на, гледай, старши – сирене, сух хлеб, малко саламец и една бутилка с парцуца, че ми съхне устата.

Очите на Тервел светнаха. Преди 15 минути беше приключил своята бутилка със скоросмъртницата на Дядо Либен и този факт определено го беше натъжил. Горан му идваше като манна небесна, като черен и леко намирисващ ангел, който носеше нова доза от божествения нектар.

– ’ък! – хлъцна Тервел. – Яаааа дай насам тая парцуца да я опитам! Да вида да не си я краднал от магазина.

– Ееее, старши, обиждаш ме! Начи аз като съм сиганин – и сичко треба да ми е крадено. Ай ела да седнем да пием по една парцуца!

Тервел и Горан се разположиха на един отсечен бор до пътя и разтвориха бохчата. Тервел бръкна в джоба на куртката и извади две малки стъклени чаши за ракия. Духна в тях и ги сложи на импровизираната маса. Горан през това време беше нарязал суджука и сиренето, начупи хляба и сипа в чашките от лютата ракия:

– Ай наздраве, старши, от здраве да се не отървеш!

Тервел вдигна чашката, погледна я с присвито око, вдигна лакътя “по офицерски” и гръмко рече:

– Ззза между’ародното по’ожение и братссския ссссъ’етски народ – ннааазздраве!

Двамата изпиха чашите си на екс и веднага замезиха с по един залък хляб и сиренце. Горан се чудеше как да отпрати граничаря, и реши да го поразпита:

– А ти какво правиш тука отзараната старши, не е ли време да спиш, да почиваш нещо?

– Граничарят никога не спи – отсече Тервел и изпъчи гърди. След това изведнъж се сви, наля си още една ракия, глътна я на екс и погледна към Горан. – Писна ми да съм сам. Полудявам вече в тоа пущинак. Ей го колегите – повечето са женени, вечер се прибират при жените, това-онова, а аз кукам като кукувица. Ше се жена, решил съм го!

– То това хубуу, старши, ама за кой ш’са жениш? Мома избрал ли си?

– Що, да немаш некоя за даване? – намигна Тервел.

– Ааааа не, старши, ние сиганите се женим помежду си. Не ти тряа сиганка, ногу викат, ногу кълнат, постоянно са бременни, не ти тряа туй чудо у къщата, това само сиганин може да го изтърпи.

– Абееее – засука мустак Тервел – имате вие хубави булки, кой знае, некой ден може и да ви открадна една.

Казвайки това, Тервел избухна в гърлен басов смях. След малко изведнъж млъкна и се върна в настоящето.

– Пена пощаджийката чакам. Ше и предлагам да се женим – сериозно каза той.

– А, ама коя пощаджийка? Михлюзовската ли?

– Че то друга пощаджийка има ли бе, мангал?

Горан се престори на натъжен и започна отчаяно да клати глава:

– Старши, не искам да та притаснявам, ама май си изпуснал влако.

– Как така? – учудено го погледна Тервел.

– Ми ей така, тая, пощальонката, днеска ше се жени – май за онова малкото, очилатото даскалче.

Тервел изведнъж скочи:

– Как ше се жени бе, кой й е разрешил!?

– Па не знам, сигур таткото й.

– Лелееееееее, ше се жени, лелеее, изгорех, майкооооооо!...

Тервел скочи и хукна, после се присети, че си е забравил пушката, върна се, наложи фуражката, нарами автомата и трескаво забърза към коня си Краси, който пасеше на около двадесет метра от тях. След около минута борба със стремето пияният граничар все пак успя да се качи и задържи на седлото и крещейки “В атакааааа!” и “Ей сега маа ви ше...!”, препусна към Михлюзово през гората, за по-напряко.

Горан гледаше след него и се чешеше по брадата: “Тоя ше напраи некоя беля”. Но нямаше много време да мисли за бъдещите действия на Тервел, защото по пътя се задаваше пощаджийката Пепа, бутайки ръждясалото си колело.

Част ІІІ - "Жонито отвръща на удара"

Два дни по-късно...

Горан дълго щеше да си спомня деня, в който прати граничаря Тервел уж на някаква сватба, а всъщност - за зелен хайвер в Михлюзово.

Хем му беше леко на душата циганска, че така лесно е преметнал подпийналия пограничен страж , хем се и радваше, че остатъкът от парцуцата си беше само за него си.

А пък тяяяя – ммммм, една ароматна и пивка – така ти изгаря джигеря с всяка глътка, че - малеййй, как да й се наситиш… Чандр-лака, чандр-лака! Са! Са! Са! Са!

Да, ама това беше до време...

Малко по-късно циганинът пъплеше по нанагорнището в най-голямата жега, натоварен като магаре с тежката сякаш сто кила чанта на Пепа.

В допълнение към пейзажа, Горан буташе и колелото на пощаджийката, която след претърпяната „пуризводствена злуполука” никак не беше в настроение за спор с мургавелкото.

Погледнат отстрани, циганинът, облян в пот изглеждаше като гротескна комбинация на герой от „Селянинът с колелото” и „Охлюв по склона” с лека гарнитура от „Матриархат” и „Таборът отива към небето”.

Направо да го ожалиш Горьо!

Добре, че циганската му душа беше здрава и обитаваше здраво тяло, както се казваше в един лозУнг, веещ се величествено-избелял над портала на заставата.

Въпреки всичките си премеждия, Горан все пак успя някакси да убеди пощаджийката да му даде вестника, който беше обещал на арменците и по живо по здраво се прибра в къщурката си на баира над Михлюзово.

Циганинът съжаляваше само за едно - че синът му Жонито не беше с него тогава, за да поправи веригата на колелото. Така хем Пепа щеше да бъде доволна, хем и ракийката щеше задълго да сгрява циганския му корем, вместо да отива бадева в околната среда във вид на пот и алкохолни изпарения.

Жонито пък, от своя страна, изобщо не се вълнуваше от щенията на татя си, свързани с някакъв си вестник и елементарното за него поправяне на скъсана верига на колело „Украйна”.

И как да бъде другояче, когато в главата му се твореше пъклен план за това как да отмъсти на оная пиянка с калашника - Тервел.

Предния ден граничаря - явно за да си върне на баща му за това, че го беше пратил да гони Михаля на някаква измислена сватба в Михлюзово, беше се задявал публично с хубавата му изгора Савинка...

Че дори и се беше опитал да я нарече "гуспойца" и да я цалуне по бузата пред половин Пич маала!

Срам, какъв срам за циганската чест на Жонито!

Дааа, щеше да си отмъсти подобаващо! Още тази вечер!

....................................................................................

На другата сутрин граничарят Тервел се протягаше и прозяваше пред входа на спалното помещение на заставата.

След като завърши прозявката си, Терчо се почеса на воля навсякъде, където го сърбеше, почисти с нокътя на малкия си пръст ухото си и потърка с умруци гуреливите си очи.

С това упражнение физзарядката на народния страж за днес приключи.

По навик хвърли един поглед към коневръза в двора.

Там бяха навързани три-четири коня, в това число и неговия Краси, които сладко хрупаха заредената с прясно окосена трева от новобранците ясла.

Появилата се в главата му от нищото мелодия от филм на Хичкок леко му намекна, че там отсреща нещо не беше наред!

Тервел потърка очи…

Отново погледна към конете.

„Какво ли съм пил снощи и дали не са ме били по главата след това?!-помисли си той, докато отново търкаше до болка очите си.

В следващия момент Тервел вече тичаше към любимото си конче.

А след още една секунда, държейки в ръка захвърленото наблизо празно шише с надпис „Granofurin” изкрещя като ранен дявол, поръсен със светена вода:

- Кой по дяволите боядиса коня ми зелееееееен??????

...........................................

Един млад циганин духна върху показалците си, сякаш са дула на димящи револвери и процеди през зъби докато гледаше към Тервел
- Хаста лИ виста, бейби!
После щастливо ухилен отпраши със скоростта на куршум между дърветата към родната Пич маала.

Част първа.
"Халва за гъби" 

Точно в онези времена се разрази и първата вражда между Магърдич Халваджияново и Михлюзово. "Работническо дело" тогава си беше същинска медийна институция и арменците не можеха да се примирят с факта, че ще бъдат изолирани от света. 

В един късен следобед дядо Магърдич свика съвета на селото в близката кръчма, позасука мустака си, па рече: 

- Убаво се наредихме!... Мързелаците от Михлюзово навремето се уредиха с поща, а нас - кучета ни яли... Барем Пепа пощаджийката да идеше от време на време в нашето село, ама на! Сега - ни поща, ни новини, ни пазар за халвата ни! 

Катерин Баджакян свъси вежди над чашата с ракия, отпи една глътка и рече: 

- Ама и ти, дядо Магърдич, си за бой! Едно време, като се решаваха тия проблеми, теб все халвата те блазнеше. И как да я продадем сега тая халва, като само михлюзяни са наоколо и квартала им с калайджии, дето ще си откраднат по-скоро халва, отколкото да си купят. Ех, да можеше да има колонка в "Работническо дело" за халвата ни... друга щеше да е тя!... 

В китната кръчма на Магърдич Халваджияново се разразиха спорове, арменците позачервиха бузи, понапиха се, па им олекна. Мицевор Ейскоконян излезе да подиша чист въздух и да пусне една вода връз близкия дувар, когато отдоле се зададе катун с цигани, минаващ през селцето на път за Михлюзово. 

- Прррррррр - ияяяяя! - облещи се Горан на катъра Шенко, опитвайки се да му сигнализира, че трябва да забави ход и да премине от галоп в лек тръст. 

Горан беше македонски циганин, чиито предци се бяха заселили в Михлюзово малко след освобождението на михлюзяни от турско иго. По онези времена предците на Горан не бяха единствените новоселци от ромски произход в селцето и набързо се народи многобройна челяд, която впоследствие завзе почти една трета от Михлюзово. Тъй като михлюзяни не искаха да имат нищо общо с циганското съсловие, създаде се и нова махала, която носеше името Пич маала. 

Самият Горан имаше четиринадесет деца и тъкмо се завръщаше от бране на гъби в близките покрайнини, когато Мицевор Ейскоконян се изпречи на пътя залитайки и спря циганския катун. 

- Бре-бре-бре!... Добра вечер! - изрече нахълцвайки, докато закопчаваше дюкяна на вълнените си потури. 

- Добра да е - отвърна Горан и понаплюнчи мустака си. 

- Вие гъби сте брали, чини ми се - подхвана Мицевор, докато все така се олюляваше. 

В този момент от кръчмата се зададе дядо Магърдич заедно с Жорж Атанасян, които също отиваха да се облекчат връз близката ограда. 

- Гъбе брааме, ма нЕма много, та с празни рЪки се връщаме. 

- Лани по-добра година беше, чини ми се - въздъхна Ейскоконян, опитвайки се да надзърне в талигата на Горан. - И халва разменяхме за гъби. А сега... 

Дядо Магърдич и Жорж Атанасян се дотътриха до каруцата и одумването започна. Първото предложение беше за размяна на кило гъби за триста грама халва, премина се през уговорка за три кокошки за десет кила гъби и накрая се стигна до размяната на три кила халва за десет кила гъби и вестник "Работническо дело". 

Горан обеща да отмъкне вестника я от пощаджийката Пепа, я от кмета на Михлюзово и в късна доба на следващия ден да го отнесе в Магърдич Халваджияново...

Прословутата сделка стигнала скоро дори и до самата Танка Златофуста, както й викали съселяните й от Михлюзово. Жена на преклонна възраст, на която всички завиждали и всяка следваща история за нея, която бабишкерите разправяли, докато се излежавали по мегдана през поредната почивка, вдигаше възрастта й с от една до пет години. Самата Танка се подмладяваше душевно с толкова, колкото злите езици й сложеха, че и по външност ставаше все по-засукана с всяко войниче, което минеше през дома й. Май единствено войничетата от заставата и магърдичлии не знаеха истинската й възраст от петдесет и пет лазарника. Ама дори и да я знаеха, войничетата пак щяха да прескачат дувара на къщата й. А халваджиянци щяха да свалят по десетина години, докато разказваха историите си с “оная, засуканата, от съседното село”.

Но секнала радостта на войничетата, защото кака Танка, както те й казвали, спряла да отваря вратата нощем. Спряла да излиза от къщи и слуховете, че се е споминала от много хойкане, не закъснели. А Танка просто се замечтаваше сладко-сладко за оня, дето всички разправяха, че успял да отмъкне катунарската булка. Не се знаело кой е. Ама бил много личен. Бил убав. Бил як като бик, че и освен булката успял да отмъкне цяла кафява георгидимитровка* от оня джигит Джонко. Същия Джонко, дето миналото лято успял да омаа цяла крава само като дочакал да свърши Байряма. И то не чия да е крава, ами кравата на кмета на Михлюзово... И същия тоя, дето оная вечер викнал на Мицевор:
– Со манге бре, гяур! Я не гледай булката!

А зажаднелият за женска ласка Жорж се стрелнал със скоростта на влака Кърджали–Махмудово, с едно движение грабнал засуканото петнадесетгодишно момиче и изчезнал в гората.

– Докато опуленият Джонко гледаше как нашият му отнасяше булката, язе е с тая, десната, му бръкнах у джебо и му земах парата. После купИх на дедо Магърдич билет чак за Кърджали, та да си оправи зъбаците – с тези си две изречения Мицевор се изпъчваше, вадеше двадесетолевката, потъркваше я по наболата брада и примлясваше от удоволствие. Беше горд, че е успял да отмъкне от циганин, но повече беше горд от завистта, която струеше искрено от очите на младите, недоказали се арменчета.

По тези времена катунарят Джонко обикаляше всяка вечер къщите на Магърдич Халваджияново. Крадеше доста от добитъка, за да се оправдава пред своите за отсъствието си от канския труд на огнището, а всъщност под дърво и камък издирваше Жорж, когото от оная вечер никой не беше виждал и за когото си мислеше, че му е взел месечния надник. Не че им пречеше на неговите, ама Горан го държеше единствено заради големия обем калайдисване, което правеше Джонко, а нощно време, като го нямаше, и далаверата понамаля...

* Кафява георгидимитровка – банкнота от двадесет лева, емисия 1962 г.

Част Трета - Повече халва за народа

Баба Гицка Халваджиян се дотътра до кокошкарника с легенче в едната ръка и с топорче в другата. Дедо Магърдич беше заръчал да му сготви кокошка за вечеря. Тя не че му поплюваше много на дедо ти Магърдич, ама като биваше доволен от вечерята, той ставаше и по-благосклонен, пък тая вечер беше намислила да му хортува за нещо нейно си и беше решила да му угоди. Отвори портичката баба Гицка и що да види – ни кокошка, ни дявол.

- Пустите ми цигани ниедни! Окрали са ни! Ай ще им са не видеше и на циганската им верица и пущините им!

Като чу врявата, стрина Янка Фростиян – съседката - веднага се завтече да разбере какво става.

- Що става мари, бабо Гицке? Какво си се развикала такава?

- Как няма да викам, ма Янке, откраднали са ни всичките кокошки нощеска – до едничка! Барем една да бяха оставили да сготвя на деда ти Магърдича. Ами сега какво ще чиня? Приказвах му аз на дедо ти да оправи оградата, от две недели му приказвам, ама той – само в халвата са му очите и в кръчмата. С ония проклетници Мицевор и Жорж се води и по акъла на оназ никаквица – Катерин ли е, Кетрин ли е, да ги вземат мътните.

- Нимой така, бабо Гицке ...

- Нимой ли – знайш ли какво разправят за таз уруспия – оставила мъж си, две дечица сирачета, баща и майка в града. Помъкнала са с някакъв, ама той я оставил и са домъкна тука само разправии да прави.Тя жена дето пий ракия с мъжете, остай я ти нея...

В тоя момент дедо Магърдич, поклащайки се леко по пътечката в двора, се доближи до двете жени пред кокошарника.

- Гицо – той така й викаше, като е пийнал, макар да знаеше, че я хващаха бесовете от това – Гицо, ма, на ти тия гъби, да ги свариш с кокошката. – и й подаде торбата с гъбите, които си бяха разделили по братски с Мицевор и Жорж (шест килограма за дядо Магърдич, и по два за другите двама.)

- Какво ми са подмотаваш, ма. Айде че се свечери, виж кое време стана, ти още ни кокошка си заколила, ни нищо.

Баба Гицка това и чакаше. Съвсем й прекипя и като застана с ръце на кръста – тя така си беше внушителна – ама сега направо изглеждаше страховито – погледна дядото кръвожадно. Стрина Янка предвидливо се прибра у дома си.

- Кокошка ли! Ще ти дам аз на тебе една кокошка, диване с диване. Окрали са ни всичките кокошки нощеска. От две недели ти приказвам да оправиш оградата, ама ти в кръчмата се наливаш. Пордотин с пордотин. Аман от твойте простотии и от халвата ти. Халва не ща да видя повече, с халва живей ли са, а, живей ли са? Знаех си аз, че не трябваше да скланям навремето. Да си бях стояла у Михлюзово – рай щеше да ми е, ама на. Имала глава да тегли.... Какво ми държиш тая торба!! Да си взимаш гъбите и да ми се махаш от главата! Хич не ща ни да те видя, ни да те чуя.

Дядо Магърдич примига няколко пъти. Още стоеше с ръка напред и подаваше торбата с гъбите. През замъгленото му съзнание достигнаха определени думи и разбра, че този път не на шега е разлютил половинката си. Щом започнеше да говори за Михлюзово – значи положението беше наистина сериозно. Баба Гицка беше родом от Михлюзово и се бяха запознали на един селски панаир. Много се бяха харесали и дядо Магърдич прати да я искат от нейните родители. Те от начало не искаха, после имаше малко патърдия, но накрая Гицка му пристана, техните се съгласиха и тя се премести в Магърдич-Халваджияново. Когато беше много ядосана, обаче, не пропускаше да му изтъкне факта, че й е опропастил живота.

И тъй дядо Магърдич се обърна и се затътрузи по пътечката наобратно...

* * *

Като излязоха дядо Магърдич, Мицевор Ейскоконян и Жорж Атанасян от кръчмата, Кетрин въздъхна:

- Мъже, какво да ги правиш.... Я налей още едно, Красоне.

Кръчмарят наля още сто ракия и я занесе на Кетрин. Странна жена беше тая. Беше дошла в селото преди няколко години, но никой не знаеше със сигурност точно от къде и каква беше историята й. Едни разправяха, че е отровила мъжа си и избягала, други – че е избягала с някакъв друг мъж, който я е изоставил после, а трети – че си имала вземане-даване с фашистите и искала да избяга през границата. Твърдяха, че била против комунизма, но никой не беше чул да каже нещо конкретно. Едно беше сигурно – държеше на пиене и то повече от голяма част от мъжете в кръчмата. Па даже и окото ловеше, да й се не знай, макар и да не беше първа младост. „Айде това е от кръчмата.” – рече Красон и й намигна.

От другия ъгъл на помещението, където досега беше задрямал омаян от черпавката, се надигна Олорес Торбасарян – помощник на дядо Магърдич в цеха за халва - и рече заваляно:

– Аз викам да подходим по научному. Да издигнем лозунг – „Повече халва и локум за народа.„ То нали сега е модерно, таковата... Дай да питаме кмета, той ги разбира тия работи, а?

– Ка' щяло да питаме кмета, бре! - викна Красон Стефаносян - Ми той е против частното производство, много ясно. Нали комунистите го назначиха него. Той само да не научи, че произвеждаме тайно халвата в задния двор на стрина Янка, че лошо ни се пише.

– Ми к'ва колонка в Работническо дело, кви пет лева, бре Красоне? – рече Олорес. – Ний ток нямаме, канал нямаме, поща нямаме, халва ще продаваме, ай сиктир.

– Айде по-леко. Мисля, че имам нещо предвид. Ще говоря с Весо Хампарцумян. – рече Кетрин, гаврътна на един път ракията и излезе от кръчмата.

Част 4. Представяне и как се разбиват мечтите на пришълеца 

Лорда погледна отсеченото дърво и изпсува звучно:

- Техната верица циганска, майка им мръсна, катъра му крастав да го хване и отзад да го изнасили в неудобна поза, трийсет коня и едно муле да го...

В такива моменти беше много изобретателен откъм фрази, свързани със сексуалното задоволяване на хората и родата им (предимно женската) плюс домашните животни и комшийките, и можеше да ги обяснява надълго и нашироко, без да се повтаря. 

Лорд Въртимечов бе пришълец в селото, младеж малко над 20-те, с дълги до под лактите къдрици и имащ навика да не се бръсне много често. Беше висок и слаб на вид, но бе показал, че е доста силен. Той бе единствения човек в селото, удържал веднъж с една ръка синджира на каракачанската овчарка на дядо Магърдич, когато го бе скъсала и бе избягала. Ви'шистче, преди няколко години бе завършил МЕИ-то за "жичкаджия енженер" и го бяха пратили да поддържа трафопоста, който се намираше в близост до Магърдич Халваджияново, но бе и за двете села. Бяха му дали една къщичка в Магърдич Халваджияново, обитавана някога от изселени кулаци и понастоящем държавна собственост. 

Обаче в селото нямаше много работа - само ако нещо се развалеше радиоточката в кметството, ама той, кметът, ако я пусне веднъж в седмицата за по час... Не можа да му обясни, че точката е на друго напрежение и почти не хаби ток, а токът, който хаби, си е към месечния абонамент, който съответно за кметството го плаща държавата. Отказа се и от идеята да убеди кръчмаря да даде 3 лева и 34 стотинки и после по 12 стотинки на месец, за да му вкара точка в кръчмата и да могат вечер да слушат новините и/или речите на другаря Тодор Живков при откриването на нови заводи и предприятия из разни краища на страната. 

Хората го гледаха с недоверие - чужденец. Още повече че имаше една стара арменска поговорка, датираща от създаването на селото, която гласеше: „На човек, който не близва ракия, вяра да нямаш!". В началото, докато живееше в селото, вечер идваше в кръчмата, сядаше в някой ъгъл и цяла вечер пиеше лимонада или боза, няколко пъти по празници можеше да пие по някоя бира, но не винаги, а ракия категорично отказваше. Колкото пъти го питаха, казваше, че щял да ходи да тренира. 

- К'во тренираш, бре? - попита го още първия път дядо Магърдич.

- Източни бойни изкуства.

- И к'во е туй?

След десетминутно обяснение и няколко показни техники бе последвал въпросът:

- И туй за к'во служи?

Лорда изгледа дядото озадачено, понечи да каже нещо, после се спря и само отговори:

- Да не ме набие някой.

Дядото се изхили:

- Бе аз, га бях млад, да хвана сопата, па да видим нема ли те нАбия!

Младежът само се подсмихна:

- Точно в сопите ми е специалността, дядо, и още двама като теб да ми доведеш, ще ви отупам като едното нищо!  

Дядо Магърдич се разлюти. Понечи да стане и да се запъти към нахакания младеж.

- Аймана с аймана, аз на времето таквизи кат' теб по дваминца на закуска съм ял!

- Ти един като мен да бе срещнал, щеше да си мериш приказките!

Дядото се разлюти още повече. В този момент кръчмарят викна:

- Стига! Ник'ви глупости да не прайте, ей! Сядайте си по масите!

Тогава Ейскоконян бе хванал дядото и го убеждаваше да седне. След няколко минути дядото се поусмири, но постоянно си мърмореше:

- Ти, ш'ми паднеш, асс ш'ти ка'а на тебе, сополанко неден.

Лорда набързо си бе допил лимонадата и си бе тръгнал. Ядосаният дядо от своя страна не спираше да мърмори:

- Щял да ме бие той мене, ш'ма бий нанайси!  

Кръчмарят тогава седна на масата му и заговори:

- Абе бай Вълко ми каза - и посочи многозначително към един възрастен мъж на съседната маса, който само кимна в отговор, - че снощи някъде по това време минавал покрай неговата къща - оная, дето навремето от нея изгониха лихваря Скръндзиян и челядта му, и то нали пълнолуние, като ден било светло, и го видял на лунната светлина гол до кръста да размахва нек'ви саби.  

Другите зацъкаха с език.

- Аз пък - обади се Ейскоконян - преди няколко дена го видех пак гол до кръста на двора да дига нек'ви чували с царевица. Ама не да ги дигне да ги занесе некъде, ми дига високо - пуска, дига - пуска, дига - пуска и така неколко пъти, и то във всяка ръка по един чувал, барем по 30 кила 'секи. "Що чиниш, бре", викам му, а той: "А, малко раздвижване, че в тоя трафопост се схванах кат' мечка след зимен сън". Странна птица ще да е, тъй ви казвам, от два месеца е тука, а за прЪви път иде у кръчмата и не фане да пие едно кат' хората, ми на - лимонада. И с тая четина, дето я е вързал отзад, каквато е къдрава, бие на оная рунтавата овца на стрина Фроска, дет' я ядохме миналия Гергьовден. И по цела неделя ходи небръснат, ше ка'еш чи поп ше ста'а.

В този момент почетната гостенка на кръчмата Катерин гаврътна на екс остатъка от ракията си, доказвайки, че макар и да бе жена, мнозина от мъжете имаха да я гонят в изкуството за употреба на домашно приготвени спиртни напитки.

- Аз го видях тази сутрин. Беше застанал на портата, махна ми за поздрав, съблече си ризата, пъхна я в раницата с инструментите и жиците и се затича към трафопоста, сякаш имаше авария.

- Ше бега я - обади се дядо Магърдич ехидно - да ви'иш утре кат' докопам некое дрЪво как ше бега, кат' кучката на стрина ти Фроска, га Шаро я бе подгонил на сватбата на...

- Аааа - додаде някой в дъното на кръчмата - аз сека сутрин си го виждам така да бега. Бе нещо се е чалнало туй момче - и вида му, и атъра, нещо не е наред. Може от толкоз учене в университета да се е побъркало или е фанал некоа уголенъ жицъ и гу е треснъл токът.

- Абе мое и майка му да го е испускАла кат' малък. Те там у Балкана се чешити се въдат. Я го виж, дойде феврари и малко да пекне слънце и он по ина тънка ризка се разкарва навънка в снега, че и ръкавите й навил, сякаш че му е жежко. Бе то кат' се зАмисла - кой нормален човек ше се фане из токове да бърника, да го фане, та да го утепе.

- Бе нещо опре'елено му има - намеси се и бай Вълко, - одеве, га влазяше у кръчмата и държеше отворена вратата на Катету да вле'е, сякаш че ръцете й са пълни с нещо и не мое си отвори сама или е некое малко дЕте. 

Всички погледи се впериха в нея и дружен смях огласи кръчмата. Катерин само сви рамене и им се усмихна леко. По някакви нейни си причини реши да не им казва, че в големите градове на страната подобно нещо се смяташе за признак на добро възпитание.  

През следващите няколко седмици Лорда влезе в кръчмата няколко пъти, но обикновено ставаше обект на подигравки, на които не смееше или не искаше да отвръща, и не се задържаше дълго, а клюките за сутрешните и среднощните му занимания продължаваха и все повече и повече хора вече го бяха виждали. Мнозина бяха виждали и как прозорецът му свети до късно, и когато е отворен и вятърът повдигне завесите го виждаха надвесен над някоя книга, прелистващ съсредоточено страниците й. 

Около три месеца след първата случка, една вечер, когато явно нуждата от човешка компания бе надделяла над яда, че ще му се подиграват, той бе отишъл в кръчмата и бе седнал на масата в дъното с чаша лимонада пред себе си. В кръчмата имаше само още шестима посетители освен кръчмаря и в следващия половин час никой не му обръщаше внимание, докато накрая дядо Магърдич, допивайки поредната си ракия, не се обърна към него, подхилвайки се:

- Лордчо, я пак кажи дядовото, какво тренираше, че нещо ми изхвръкна от глАвата. 

Младежът не каза нищо, само сведе глава към чашата си, очевидно не желаейки да отговори. Тогава трима арменски младежи, с по няколко години по-малки от него, окуражени от наведената му глава и изпитата ракия станаха под одобрителния поглед на старите, приближиха се до него и започнаха да му се хилят:

- Айде, покажи де, няма ти се смеем много!

- Айде де, искаме да те видим!

- Оставете ме на мира - отвърна им Лорда, без да вдига поглед от чашата.

- Ееее, айде дееее, много ни е интересно, искаме да видим как ше ни набиеш.

- Оставете ме, нищо не съм ви направил, седнете си на масата, пийте си ракията и не се занимавайте с мен.

- Еее, нали беше много як, нали трима си могъл да набиеш! Ето ни, ние сме трима, айде, набий ни.

- Не искам, оставете ме.

Единият от тях се приближи, сложи ръка на рамото му и каза:

- Ами ако не те оставим?  

Секунда по-късно лежеше по корем на пода, а Лорда се бе надвесил над него и бе извил ръката му доста силно назад.

- Само да натисна още малко, и ще ти я счупя като нищо - просъска той. - Защо ви трябваше да се заяждате с мен? Оставете ме на мира, и без това след малко си тръгвам.

Тогава двамата приятели на проснатия пристъпиха напред и по-близкият, размахвайки юмрук пред лицето си, каза:

- Ей, да го пускаш веднага, 'щото иначе...  

Лорда само го погледна за миг, свъси вежди и рязко завъртя ръката си, при което се чу хрущене на кокали, примесено с болезнения вик на лежащия на пода младеж. Докато двамата му другари разберат какво става, по-близкият получи удар със стол, който го отхвърли през съседната маса, и той падна с покривката на пода. Почти моментално вторият получи удар със същия стол, но в обратна посока, което го запрати в стената и той се свлече бавно по нея.

Дядо Магърдич, кръчмарят и двамата други най-сетне се окопитиха и понечиха да станат, но Лорда вече бе до тях и процеди през зъби:

- Сядайте, докато не съм ви почнал и вас! 

Те седнаха, той си бръкна в джоба, извади 20 стотинки, метна ги на масата и без да дочака рестото, стигна набързо до вратата, отвори я, обърна се, метна стола към вътрешността на кръчмата и преди другите да са разбрали какво става, изчезна в нощта. 

След тази случка из селото плъзнаха какви ли не слухове за него: че бил пратен под прикритие да помага на граничарите да охраняват границата или пък да ги наблюдава дали не правят зулуми, но за да не буди подозрение, го пратили при тях, а не при михлюзовчани. Други пък допълваха, че бил от ония специални войници, които пазели др. Тодор Живков, но набил някакъв генерал и затова го пратили тук. Трети пък твърдяха, че бил пратен от Държавна сигурност да ги следи дали не произвеждат нелегална халва, но тази версия бързо бе отхвърлена, защото той почти не се заседяваше в селото и през повечето време, когато беше на работа, бродеше из горите. 

Каквато и да бе причината той да е тук и какъвто и да бе, вече никой не смееше да го заговори, освен кмета, когато идваше да го викне да види радиоточката, "щото не рАботела", или да му каже, че го викат в Михлюзово да им "оправя тока".  

Сега седеше, гледаше отсечения ясен и продължаваше да псува. Толкова време бе обикалял горите, за да намери подходящото дърво, от което да си направи лък. Най-сетне бе открил един ясен с подходящи клони, но им трябваха няколко седмици, за да укрепнат. През два-три дни идваше да го наглежда и днес бе дошъл с брадвата, за да си ги отсече и да си направи така бленувания лък. Точно предишния ден циганите от близкия катун бяха решили да събират дърва за огрев. Бе сигурен, че са те, никой друг освен циганин не сечеше дърво на височина метър от земята. 

Обърна се бавно и тръгна към селото, като по пътя си мислеше разни работи за цигански майки, лели, сестри, дъщери и братовчедки... 

Тервел и науката

Тервел винаги се е мислел за учен чУвек, защото навремето баща му го беше пратил в околийския град да се изучи. Естествено на него 1 учебен срок му стигна да изучи всичките науки, че и музиката и физическото възпитание. Днес той може да  слуша Маестрото по цели часове и от време на време дори му залепва по някоя петолевка на челото. Това, че после пак върху него прилага знанията си по ФКС, е отделен въпрос...
Та точно днес новината, че Пепа пощаджийката се жени, накара вечно жадното му сърце да изтръпне. Ах таз ракийка и още повече: ах тея танциии! Защото дълбоко в себе си граничарят криеше меко сърце, което бие в  ритъм иху-аху-бре-брееепа!
Наш Тервел, или както майка му галено му викаше, Терчо се юрна към Ромска вада да се приведе в ред, че да удостои сватбата с височайшето си присъствие. Там старателно изми ръцете си и оная част от тялото, която можеше да се  покаже при някой по-разгърден танц. След това наплюнчи пръст и с вдъхновение зализа балканските вежди и заметна буйното перчемче.
Вече готов тръгна с бойна стъпка към къщата на Пепа... По пътя обаче не се чуваше никаква музика и той започна да се замисля дали цялото това грандиозно приготовление не е било напразно. Сигур онез хаймани сватбарите отдавна вече са изпили всичката боза и изгълтали всичката халва и сега доволно си похъркват на някой сенчест баир... Около селския мегдан (или както ония пущиняци го наричат - центеро) беше започнал да си припомня и уроците по женска анатомия и родословното дърво на Горан.
Тишината беше оглушителна. Смелото сърце на граничаря се изпълни с възмущение и той хукна към кметството. Тервел беше дълбоко обиден и искаше да напише донос до онзи противообществен елемент Горан. Не го е срам!
Докато вървеше с наведена глава, размишлявайки как точно да оформи гражданския си протест, а и отчасти, за да избяга от ятата винарки, които кой знае откъде се бяха появили около главата му, отнякъде изскочи Светлинка. С разтреперан от уважение глас тя поздрави:
-Добра среща бате..ъъъ..другарю, Тервел! Накъде отиваш?
Не че очакваше отговор, но онази двуцевка [или каквото там беше] й се виждаше твърде заплашителна.
Батето аха да я отмине и се сети, че тя се пада роднина на Пепа (нали все пак пощаджиите кметството ги назначава).
-Ъъъъ..добрутро моме! Ти да знайш за неква сватба тука?
Момичето леко се зачерви, доколкото "леко" значеше, че все още зениците й бяха зеленикави и смутолеви:
-Какво говориш! Нема тука никой за женене! Боже опази! Това да вдигаш сватба, гости да каниш, лелееееееее, че то сума ти работа! Ми по-добре цел живот да не се ожени човек!
Бате Тервел закима разбиращо и се зачуди как не се е сетил и сам, че е твърде съмнително нещо да стане в Михлюзово за по-малко от месец-два. Плю в прахта и тежко отмина нататък.
След не повече от три крачки се сепна от мисълта, че ще му се развали реномето, ако се яви в кметството без кон, а пък и всеки щеше да му се смее, че се е вързал като боб на крива бобовина. Ай гиди и цигани! Още утре ще си отмъсти, ще яхне "враното" конче и ще открадне най-хубавата им жена...

Микини вълнения

Леля Мика едва дишаше. Такова гърмене, такова чудо! А и горката, нямаше никаква представа какво става, защото още при първия гърмеж се беше скрила в обора, под яслите на кравата. Единствено успя да чуе, че последният трясък идва от отсрещната страна на пътя. "Гибел!", мислеше си, "пълна гибел иде!". Изчака малко да се увери, че и нейната къща няма да гръмне, па се понадигна, изтупа сламата от дрехите си и с малко повече усилия се изправи и се затътри към пътя да види какво е станало.
Леля Мика беше михлюзовка-коренячка, вече трето поколение на рода си. За съжаление беше ясно, че четвърто поколение няма да има. Вече минала петдесетте, тя беше всичко друго, но не и сгодна за женене. С нарастването на годините и килограмите, косата и намаляваше, лицето и подпухваше и дори и присъщата му блага усмивка не можеше вече да го разкрасява. Все пак, тя беше добра душа и михлюзовци я обичаха. И най-вече 'арното домашно сирене, което даваше на Маестровица за баниците й.
Та заряза леля Мика и яретата по двора, които издебнаха случая и прескочиха в градината на Щепселинка да пасат зелето, остави и мухоморките, дето вареше на печката да прави отрова за пустите къртици и с триста мрачни мисли в главата, излезе на улицата. Там видя, че нещо дими в Маестровата къща и още по-уплашена се забърза с тежки стъпки към портата на комшиите си. Този път пропусна любезностите и не се провикна с пълно гърло 'Маестровицееее', ами направо влезе. За нейна голяма изненада, единствено циганската любов под навеса на Маестровица беше сполетяна от пълната гибел. Ламарините й бяха до толкова разкривени, че трудно би било за незапознат да определи началното предназначение на тези странни железа... До печката стоеше разчорлена Маестровица, обикаляше я и кълнеше на поразия. Отде да се сети, че точно там Маестрото беше намерил да скрие газта за газеницата. Тя си го знаеше, че като пийне хич го не бива в мисленето, но това и най-простото чаве на Горан не би го направило.

-Ше му строша кокалите, аз! Къде е метлата? Ама не, не метлата, с газеницата ше го почна, та ше го свърша!

-Нали ти нема нищо, туй е важно-успокояваше я леля Мика-па печка ше намерим, целото село от твойта печка баници чака, шти намерим една.

-Бе вие убаво ше ми намерите, ама тоз моя не знаеш какво го чака, само да изтрезнее, че да знае що го лупам!

В този момент се зачуха стъпки отвътре. Маестрото беше станал.

-----------------------------------------

Хубава работа, ама циганска

Пепа пощаджийката и Горан вече наближаваха селото.

-Бе така ли се бута колело, бе? Ша му изпадат чарковете. Ма вас ви не бива за нищо друго, освен да крадете и да калайдисвате.

-Аааа, Пепо, кадърни смъ ний, много смъ кадърни, сичко моим. Ма шти кажа, че туй кололо душицата ми извади. Што не одиш пеша, ми с тоя пущиняк сЪ мъчиш.

-Намерил са кой акъл да ми дава. Таз Украйна за нищо я не давам, може да е пущина, ма зарад нея ме не хванаха онез арменските псета, дето обикалят Магърдич Халваджияново, кат одих веднъжка по спешност да носа писмо на кмета...

Не че Горан много го интересуваше с какво Пепа караше пощата, ами веднага щом хвана велосипеда, усети, че "многу жилезу шъ излез от туй нещо". Но като видя, че каузата е обречена, реши да опита отново да изкопчи вестника от пощаджийката.

-Пепо мъ, дай шъ опраим кололото и ти съ връщай, аз шъ отнесъ артията в селОто.

-Ааа, не на мене тия! Аз на тебе и скъсан цървул не бих оставила. Аз ш'си отнеса вестника.

-Ама, жена, бързам, бе! У дома мъ чакат гладни чаветата, женъта незадоволена, немам време да го бутам тоз пущинак. Требе бързо да ида до селОто да съ помола на леля ти Мика за малко сиренце и яйца, та да сготви мойтъ. Тя ми обеща, щото й носих мухоморки да вари отрови там за къртици ли беше, за попови прасета ли...

-Ми айде, като бързаш, върви по-бързо, ти съ влачиш, не аз.

Обезкуражен Горан млъкна, па забута Украйната по бързо с надеждата поне  днес да не види Тервел. Историята за бойните му подвизи още повече го плашеше. Но нямаше как и да си тръгне, беше решил, че като не става с добро, ще трябва да издебне Пепа и в удобния момент да се прояви, като майстор-джебчия, звание, което той определено заслужаваше.

Двамата вече бяха влязли в селото, когато иззад един завой се зададе фигура. Най-големият страх на Горан се сбъдна, днес явно не му беше ден. Мрачен и псувайки под мустак, Тервел се беше запътил точно към тях. За огромно учудване на циганина, Граничарят само го погледна злобно, после му се ухили ехидно и ги подмина. Горкият Горан не подозираше, че отмъщението ще е по-жестоко от очакваното. Тервел вече кроеше планове как ще отвлече Зюмбюлка-най-голямата му щерка.

Няколко крачки по-нататък, Пепа изведнъж се сети нещо и се обърна да извика Тервел. Горан се възползва от момента, дръпна вестника от чантата с пощата и се втурна с все сили към Пич маала.

Като стана въпрос за "Едно селце близо до Панагюрище", тамън се бях зачела и ми стана интересно...и се оказа, че линковете към 4,5,6.....всички останали части не работят. И малко ми е неясно как да ги намеря, така че някой би ли ми оказал съдействие ;)

За "Блогът на смъртта" важи същото, но има време, докато стигна до него :Р

Тъй като и аз, подобно наEowyn, обикновено се затуднявам да се огранича с по една книга от любимите си автори, затова - търпение, моля:

1. "100 години самота" на Габриел Гарсия Маркес (както и всичко друго, което той е писал);
2. "Балада за тъжната кръчма" на Карсън МакКълърз, плюс "Сърцето е самотен ловец" и "Сватбарката";
   
3. "Соларис" на Станислав Лем, както и всичките му произведения, превеждани на български
4. "Спасителят в ръжта" на Джером Дейвид Селинджър ... плюс "Франи и Зоуи" и Деветте истории от 1953 г.
   
5. "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс;
6. "Парфюмът" на Патрик Зюскинд
7. "Бърни Кълвача" на Том Робинз
8. "Къщата на духовете" (+ другите две книги от трологията: "Портрет в сепия" и "Дъшеря на съдбата) на Исабел Алиенде
9. "И други истории" на Георги Господинов
10. "Бъдеще несъвършено" (макар да е сборник разкази) на Доминго Сантос

Е,аз вече се помъчих един път да напиша нещо(изглежда неуспешно),като се бях поразпростял по темата,сега ще опитам пак но малко по-сбито ще е май,щото немам нерви.. :)Ей го моя списък,като номер 1 си е номер 1,а номерацията за другите е просто формална:


            1."Алексис Зорбас" - Никос Казандакис.

            2."Записки от подземието","Престъпление и наказание","Идиот","Братя Карамазови" и някои разкази - Ф.М.Достоевски.

            3."Война и мир","Възкресение","Ана Каренина" - Л.Н.Толстой

            4."Мартин Идън" и всичко на Джек Лондон

            5.Всичко на Мопасан и особено "Един живот"(препоръчвам особено за дамите)

            6.Всичко на Балзак - по специално цикъла "Човешка Комедия'

            7."Черният Обелиск","Време да се живее и време да се мре" ,както и др.на Ремарк.
          
            8."Брулени хълмове"(най-добрата книга,писана от жена,която съм чел) - Е.Бронте

            9."На изток от Рая","Улица Консервна" - Дж.Стайнбек.

            10."Птиците умират сами" - К.Маккълоу

            11."Капитан Михалис" - Никос Казандакис

            12."Червено и Черно" - Стендал

            13."Богат,беден" - Ъ.Шоу

             14."Клетниците" - В.Юго

             15.Всичко на А.Дюма - и най-вече трилогията за мускетарите и "Двете Диани"

Станаха повечко от 10,ама няма как :)

Аз вече писах в друга тема, че това е една от най-любимите ми книги. Чела съм я няколко пъти и пак бих я прочела. Ще ми е интересно да прочета и тази на Стивън Кинг. Тери, ако нямаш нищо против - напиши няколко думи и за нея.

А иначе тъкмо днес прочетох "По пътя" на Джак Керуак. Заинтригувах се понеже беше споменавана на няколко места тук в блога. Останах с интересни впечатления след прочита.... От една страна ми се прииска да можех да тръгвам на път без много приготовления  и организации, просто ей така. Примерно утре да метна две-три неща в някоя малка раничка и да тръгна за София. Прииска ми се да можех по-често да разговарям часове наред с хора, които са ми интересни и да разнищваме разни велики мисли... Да разбера какво ги вълнува и мотивира .. Прииска ми се да бъда по-свободна... Но в същото време осъзнах, че свободата понякога означава да бъдеш много самотен... Да не бъдеш привързан към определено място или човек, а в стремежа си към това място или този човек. И когато стигнеш до там, вече да искаш да пътуваш към нещо друго... Стремежът е и към това да опознаеш колкото може повече различни места и съдби, да изживееш по мъничко от всеки един човек, когото срещаш, и да се надявяаш, че по този начин ще можеш да прозреш някаква неизречена истина за света...

Ок, знам, че стана объркано, но и книгата е объркана. Четете я на своя отговорност :)