В мрачната страноприемница се водеха приглушени разговори. Красивите вещици успокояваха коменданта. Арлийн разтриваше схванатия му врат и редуваше масажите със енергични разтърквания на слепоочията му. Тара Лежа и Гаргичка разговаряха с него. Искаха да разберат нещо повече за тайната на мастиката

- Преди беше живителна и ободряваща – подсмърчаше комендантът. – Сега е топла, лепкава и лютива. Не знам какъв е проблемът.

- Идиот! Топла е, не разбра ли?! Т-О-П-Л-А!!! - Весълайн се тресеше от яд. Червените му очи щяха всеки момент да изскочат от орбитите си.

Комендантът отново зарида като дете. През това време Страто и Айвън инсталираха портативния генератор в избата. Всичко беше ясно. Трябваше да включат хладилника, забравен от последната група учени, загубили присъствие на тялото тъй нелепо, при стартиране на живота на планетата. Последен напън и генераторът се включи. Хладилникът работеше и бе зареден с мастика. Нужни бяха само няколко часа и всичко щеше да се оправи. Дали?

Мрачното помещение на избата се напълни с недоизгорели газове. Четвърт час по-късно от там се показаха двамата колеги. Зениците им бяха присвити, а лицата зачервени.

- Копеле, ский го тоя, още циври – провлачи Страто на български и отнесе мигновено саблен удар с крак по главата от Гаргичка.

Внезапно отпусналото се, дрогирано тяло се свлече на земята. Айвън Ейнджъл понечи да каже нещо, но бе посрещнат от две мълнии в очите на колежката си. Успя само да преглътне тежко и се свлече на свой ред. Този нов биодизел, дето произвеждаха колумбийците имаше странни примеси и неочаквано влияние върху човешкия организъм.

***

На юг, армията на мрака напредваше в бърз тръс. Очите бяха помътнели, телата бяха на петна. Душите жадуваха само едно – кръв! Бяха намерили следите на Басидиан Дивия и Георгеатус. Отмъщението наближаваше. Теус се давеше от собствения си адреналин, нахлул в кръвта му. Началото на неговото властване започна. И щеше да властва над всичко – земята, живота и смъртта.

Високо горе капитан Ейс стана свидетел на всичко. Нервите го завладяваха. Дори и неговото железно спокойствие си имаше граници. А предстоящата касапница щеше да разбие всичко на пух и прах. Трябваше да вземе решение. Трябваше да се намеси. И го направи. Настрои телепортиращия апарат на автоматичен режим. Беше рисковано, но нямаше друг изход.

Младият капитан не можеше и да предполага, че в една друга, паралелна на неговата вселена, той бе решителен и безстрашен професионален убиец, който се хвърляше с главата напред във всяко предизвикателство. А всички паралелни вселени съществуваха едновременно във всемира и всяка една еквивалентна тяхна частица запазваше някои общи черти. Единственият човек, опитал се да разкрие тайната на шестте измерения бе покосен от Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало и не успя да предаде докрай знанията си върху човечеството. Въпреки да беше любим писател на всички, посланията на Дъглас Адамс стигнаха до малцина. И тези малцина започнаха да чезнат един по един. Единствената вселена, в която бе останал някакъв шанс за просветление бе заплашена от нещо ужасяващо – Блогът на Смъттта...

***

Внезапно появилата се фигура пред тях стресна животните. С неистови усилия двамата рицари се задържаха на седлата. Фигурата беше облечена със странно облекло. Носеше младо лице с тридневна брада. Очите изразяваха едновременно респект и топлина. Не приличаше на магьосник, въпреки че начинът му на появяване будеше много съмнения. Два меча пробляснаха в здрача на залеза.

- Здравейте, господа! - Гласът на капитана бе спокоен и плътен. - Името ми е Ейскоукян и съм на ваша страна. Доверете ми се и няма да сбъркате.

Десетина минути по-късно, рицарите и отрядът им препускаха с пълни сили към Мейкърсвил. Трябваше да се измъкнат от преследвачите си и да потърсят помощ. Иначе бяха обречени на сигурна гибел.

Ето, че попаднаха на следите на Арагорн и Скитника. Георгеатус познаваше отлично стъпките на коня на кръвния си брат. Надяваше се само да е наблизо.

***

Някъде напред, конят на Арагорн се сепна. Беше близнак с този на Георгеатус, а силната телепатична връзка помежду им бе позната само на Гаргичка. Изправи се на задните си крака, изцвили диво и рязко обърна посоката в бесен галоп. Конят на скитника не чака подкана. Двете животни се носеха през пустошта, въпреки безрезултатните усилията на ездачите им.

Не знаеха колко време беше минало, но започнаха да различават силуети на хоризонта. Всъщност бяха точки, които бързо се уголемяваха. А зад малкото точки имаше много точки. Страшно много. Нещата се изясняваха. Арагорн и Скитника извадиха мечовете си и забиха стремена в хълбоците на враните жребци.

Битката предстоеше. Най-кървавата и най-последната. Четиримата рицари се бяха изправили с лице срещу армията на мрака. Лицата им вдъхваха увереност и готовност за саможертва. Новодошлият със странните дрехи изглеждаше спокоен. В ръцете си държеше голяма торба с неизвестно съдържание. Когато армията приближи, той бръкна в торбата си и извади странен уред. И още един. И още един. После трите уреда се сляха в един. В новополученото нещо младежът постави нещо друго – мъничко и блестящо. Постави го на рамото си. Трясък. По-скоро зловеща грамотевица. Конете на рицарите се изправиха за пореден път на задните си крака, а армията на злото просто се вцепени. Малка червена дупка се появи в челото на Теус, предизвиквайки задната половина на главата му да се превърне в пихтиеста маса с червено-бели краски и омаза гърба на коня и земята зад него.

- Мри, лайно. До гуша ми дойде от теб. - Гласът на капитана бе все тъй спокоен и плътен.

Миг по-късно нещо профуча край него. Женски писък огласяваше долината. Арлийн и Габриеле носеха заледената течност към двореца. Но не видяха изпречилата им се армия и отнесоха една глава. Всъщност главата беше половин. Вратът й просто се счупи и тя литна нависоко. Падна на земята и две невярващи очи гледаха в нищото. Третото око на челото бълваше зловоние.

- Господа, беше ми приятно да се сражаваме заедно. Без онзи смръдливец, съм сигурен, че хората ви ще се покаят и ще ви последват отново. Ще се видим в сънищата си. - Капитан Ейс изкозирува чинно, метна се на един кон, а озовалата се игла в бедрото на бедното животно и потеклият през вътрешността й биоанабол, накараха клетото добиче да излети с ускорението на най-новото Порше София. Трябваше да стигне до Мейкърсвил за обратния телепорт. Иначе щяха да останат завинаги на тази планета. Четиримата рицари все още гледаха с увиснали челюсти...

***

В далечината се чу пронизително скърцане. Спирачките на арлинината „метла“ бяха старо поколение и бяха леко клеясали. Но вещицата не беше вчерашна. Успя да спре лицето си на сантиметри пред лицето на коня. Той се ококори с интерес, а Таная и Ювин гледаха изненадано красивото лице на Габриеле.

- Бързо, трябва да се върнем да намерим татко – така нежният глас на принцесата беше рязък и уплашен. - Нямаме много време до полунощ. Луната е пълна!

- Те са с нас, мила. Така се радвам да те видя.

„Защо мен никой никога не се радва, че ме вижда“ - Премисляше си красивата вещица.

Кралят и младият Ристюс се свестиха на секундата, след като Габриеле поднесе ледената мастика под носовете им. Няколко глътки, после още и още. Бутилката замина за броени минути, а двамата мъже пращяха от здраве и бистър ум. Кралят бе излекуван, а Ристюс почувства парене между краката си. Силната му ръка грабна Ювин, а краката му я отнесоха в близкия храсталак. Беше полунощ. Нищо не се случи. Единствено храсталакът шумеше силно и ритмично. Пълната луна се кокореше от тъмното небе и стана свидетел на създаването на първия нов живот на тази нова планета...

***

Капитан Ейс пристигна в страноприемницата късно вечерта. Целуна за сбогом мъртвия си кон и влезе вътре. Помещението бе изпълнено със зловоние и натръшкани тела. По земята се търкаляха празни бутилки. Айвън Ейнджъл и Страто си подаваха неизвестна цигара с изключително позната миризма. Комендантът лежеше мъртво пиян, прегърнал полупразна бутилка от мастика. Весълайн и Блъндърийн лежаха прегърнати, а скъсаната ризка на русокосата хубавица предоставяше неземна гледка за тези, които можеха да гледат. Гаргичка и Тара Лежа пиеха чай и разговаряха. Появата на капитан Ейс ги накара да се усмихнат.

- Здравейте, момичета! - За първи път от началото на мисията, капитанът се усмихваше истински.

- Здрасти, шефе! И аз се радвам да те видя. Тая сган пак се направи на нищо.

- Аз само за малко. Ще изчезвам. - Продължи капитан Ейс – Госпожице, беше ми изключително приятно да се запозная с Вас.

Тара Лежа пое протегнатата и ръка и се изправи. Погледна Ейскоукян в очите и се опита да мине отвъд. И успя:

- Ще се видим ли пак? - Притрепери гласът на красивото момиче, въпреки да усещаше какъв е отговорът.

- Със сигурност, мила. Ще се виждаме в сънищата си.

Два чифта очи се гледаха. Всъщност само така изглеждаше. По-скоро две души се бяха слели в едно цяло. Няколко дълги минути по-късно два чифта устни се сляха в една последна целувка. Времето спря за секунда, изчака няколко вечности и започна отново да върви неуморно.

Капитанът изчезна. На негово място останаха само две сълзи. Постояха за миг във въздуха и капнаха върху двете вадички, образували се по бузите на Тара.

КРАЙ

<Предишна Епилог>>