Стъмваше се. Насъпваше времето, в което обикновените хора не смееха да влизат в гората. Дори иззад приветливо светещите прозорчета на крайните къщурки, боровете предизвикваха смътен страх у жителите на кралството. След заник слънце гората сякаш започваше да води свой собствен живот – започваше живота на сенките и на тайнствените шумове, които нощта водеше със себе си и които изчезваха с появата на слънцето. През деня гората приемаше хората, осигуряваше прехраната на дърварите, гъбарите, ловците и свързваше жителите на едно село с друго. Но скриеше ли се слънцето, по неписано правило, тя се превръщаше в забранено място и никой не се решаваше да наруши злокобния й вътрешен живот.

Тази нощ луната нямаше да успее да пропука пластовете облаци. Беше адски задушно. Слънцето беше прижуряло цял ден. Прохладната нощна прегръдка не успяваше да смогне на погълнатата през деня топлина от земята и въздухът беше непоносимо топъл и тежък. Всички чакаха с нетърпение облаците да се смилят и да изсипят така желания за посевите дъжд. По прашния калдъръм в края на селото нямаше жива душа. Всеки се беше скрил на хладно в каменната си къща след тежката жега през деня. Облаците не пропускаха лунната светлина дори да прозира през тях и единствената мъждива светлина идваше от няколкото фенера, поставени пред къщите. Точно тази светлина се опитваше да отбягва фигурата, която скришом се измъкна от замъка. Придвижвайки се бавно покрай ниските тромави фасади на къщите, промъкващият се човек успя да стигне предпазливо до края на града и след няколко последни внимателни оглеждания да се изгуби куцукайки в сенките на гората.

***

От мястото, където Теус спря, за да отдъхне конят му, все още се виждаха готическите кули на вещерските замъци. Той напразно ругаеше себе си дълго време, че не се сети да смени коня си с този на вещицата, но в крайна сметка се примири и даде на себе си и на животното няколкочасова почивка. Тук във вътрешността на гората слънцето не бе успяло толкова да пробие мощната вековна преграда от борове и вечерният въздух беше прохладен. Теус седеше върху едно съборено дърво и гледаше в огъня. Конят му пръхтеше зад него, търсейки снопчета трева всред плътната покривка от борови иглички, застилаща земята. Иглолистните цепеници пращяха особено в пламъците и издаваха унасящ аромат, който обаче не вълнуваше в ни най-малка степен Теус. Изпитите му черти, острата брадичка с тук таме по някой косъм, сбърченото му чело и свитите му почти винаги в иронична усмивка устни показваха, че този човек трудно би се развълнувал от нещо. Костеливите му пръсти въртяха нервно някакъв нож, а големите му светли очи на фона на изпитото лице и подсилени от проблясъците на огъня, изпъкваха някак зловещо. Цялата му осанка издаваше бурния му нрав, безразсъдството и непримиримостта му, които дълго време прикриваше зад военните си подвизи. Когато видя обаче, че под уменията му на военен стратег, започнаха да прозират необмислените атаки и безмилостните убийства, Теус разбра, че трябва да приложи други методи за завземане на трона...

Както седеше и гледаше в огъня, Теус без да помръдва погледа си и с пълно спокойствие в гласа каза:

-- Ела, спокойно, аз съм.

Конят само го погледна учудено, но нищо друго не се случи. Теус пак не помести погледа си, но този път с неприкрито нетърпение извика:

-- Излез ти казах!

Конят отново се размърда, но този път, защото иззад един огромен бор наблизо, бавно и плахо започна да се измъква една сянка.

-- Какво става? – гласът на Теус отново беше спокоен, което предизвика малката фигура да се приближи още повече до огъня. Пред очите на бившия кралски съветник предпазливо и куцукайки се появи прегърбено уродливо създание. Безформената му физиономия се беше разляла в угодническа усмивка, а ръцете му нервно се потриваха една в друга, докато се чудеше дали е удачно сега да проговори или е по-добре да го подканят още веднъж. Най-накрая Теус удостои с въпросителен и достатъчно красноречив поглед нещастното прегърбено създание, което започна бавно и тихо да говори:

-- Господарю, дойдох да ви съобщя, че имаме проблем. Арагорн и Георгеатус са разбрали за изчезването на принцесата и оставяйки битката, младият рицар Арагорн, дойде при краля. Оказва се, господарю, че на помощ на двамата рицари е дъшъл някакъв непознат воин на име Басидиан Дивия, с чиято помощ временно са отблъснали варварските племена. Имайки се предвид обстоятелствата не е ли по-добре, господарю, да предприемете нещо за тяхното забавяне, отколкото да гоните принцесата...?

Без да обърне внимание на последното предложение на шута, Теус отново обърна главата си към огъня и попита:

-- Как излезе от замъка?

-- Дадох на краля малко по-рано и малко повече от мастика, господарю, като видях, че Ви грози опасност, аз... – един знак от страна на Теус бе достатъчен човечето да замлъкне. Шутът бе обучен отлично кога как да се държи и въпреки, че беше страхлив, бе отличен слуга и добър шпионин. Теус се отвращаваше от жалките му усилия да спаси живота си (шутът беше първият, който щеше да бъде набеден, че успива всяка вечер краля), но пък информацията му беше от полза, а и в думите на недъгавия слуга имаше доста правдивост. Дори и да стигне до Мейкърсвил и да намери Габриеле, Теус нямаше да може да се върне с нея по обратния път, нито пък да остане там, Арагорн щеше да го намери. Така че по-добре беше да се справи първо с него и брат му, пък после да се занимае с принцесата. Все пак тя сама направи грешката, че излезе от замъка – навън тя бе много по-уязвима и със сигурност щеше да я намери.

Теус стана от събореното дърво и отново яхна коня си. Ве още с пяна на устата, умореното животно се опита да се противопостави, но с няколко силни ритника между ребрата и хълбоците, отново запрепуска този път обратно към замъка.

Шутът поседя известно време до огъня, пристъпяйки от здравия на болния си крак и обратно и после куцукайки навлезе в гората...

***

В този свят, създаден от приказките, свят обикновен, създаден, за да бъде добър, да обръща внимание на простите радости, на обикновените чувства, създаден да създава щастие от ежедневието си, бе трудно да се възприме някой, който се различава от определението обикновен. Тези, които бяха по-странни, се изопачаваха и ставаха още по-странни в разговорите на хората. Нещо, което те не можеха да обяснят с ежедневието си, го обясняваха със свръхестественото. Така, когато не можеха да си обяснят защо един ден луната я няма, а друг ден я има, набедяваха някое магическо създание, че я е изяло, за да не може тя да свети нощем и никой да не види дяволските му деяния. Когато някой умреше без да разберат от какво, решаваха, че къщата му се обитава от тайнствени сили, които са го убили и после никой не искаше да живее вътре. И когато някой спасеше някого от неизлечима болест с помощта на обикновена билка, го обявяваха за сила на злото или за ... вещица.

След като дълго време се рови и най-накрая намери това, което търсеше, Арлийн остави свитъците и обиколи с поглед къщата си. За секунди изпотрошеният интериор беше възстановен, а след един мигновен поглед в огледалото, белезите по лицето й бяха зараснали. След като въведе всичко в ред тя излезе на двора и се приготви. Ако някой обикновен човек минеше отвън в този момент и хвърлеше бегъл поглед в двора на вещицата, щеше да се съгласи с всички слухове, които се носеха за тези неземни същества, за тяхната дяволска сила и за страховития им вид.

Арлийн, добила отново обичайното си спокойствие, изписано на лицето й, се беше изправила над едно малко огнище в двора, над което къкреше някаква отвара. Бе наметнала една тъмнокафява дреха с широки ръкави и огромна остовърха качулка. Блясъците от огъня, който се разгаряше, хвърляха отраженията си в малките й продълговати очила с тъмни рамки, които без дръжки, стояха на носа й. Качулката от своя страна хвърляше сянка върху страните й и удължаваше лицето й. Този ефект се допълваше от отварата, която започна да издава някакво странно сияние точно под нея. Арлийн говореше тихо нещо на някакъв непознат език, който звучеше по-скоро като просъскване, отколкото като нормален говор. От огъня пред нея започнаха да излизат искри, които лека полека прерастнаха във високи откъслечни пламъци, Арлийн вдигна глава и започна да говори по-високо, пламъците избухваха все по-силно и по-високо и заглушаваха думите й, докато в един момент внезапно утихнаха и всичко отново бе обгърнато от тъмнина.

Младата вещица спокойно свали качулката си и изчака погледът й да привикне с тъмнината. След десетина секунди тя видя, това, което искаше и се усмихна. До нея се бяха появили два силуета, облечени в подобни наметала. Арлийн се обърна и тръгна към къщата.

-- Нека влезем.

Двете фигури безмълвно последваха вещицата. В къщата Арлийн седна в едно кресло и отново се обърна към тях:

-- Според мен се налага да събудим Скитника.

-- Напълно съм съгласна – уютно наместила се в другото кресло, отвърна Гаргичка.

-- Мдам, то се е видяло, че няма друг начин – свали качулката си Тара Лежа.

Трите вещици се хванаха на работа и до изгрев слънце бяха готови...

***

На разсъмване Арагорн успя да смени коня си в крепостта на вещиците и сега препускаше към Мейкърсвил с пълна скорост. Дърветата отминаваха покрай него, клоните им дълго след това трептяха от вятъра на движението му. От копитата на коня му се вдигаха облаци прах, но това не притесняваше храбрия рицар. Той беше вперил поглед напред и не забелязваше нищо друго. Това беше и голямата му грешка, защото, втренчен напред в пътя си, той не забелязваше как от известно време насам зад дърветата се движеха разни същества и го следяха. Когато стигна до част от масивите на Пирен Риела, през които трябваше да мине точно преди Мейкърсвил, Арагорн осъзна, че е попаднал в клопка. Първо забеляза някакво слабо движение зад едно от дърветата напред, което го накара да забави ход и да се огледа. След това забеляза една сянка и още една. Конят му също започна да надушва нещо и да пръхти и Арагорн дръпна юздите, спря и се заслуша. Малко след крепостта на вещиците започваше едно огромно поле. Арагорн го бе преминал в западния му край, покрай дърветата и сега беше изправен пред един проход на Пирен Риела, който го делеше от Мейкърсвил. Арагорн хвърли поглед в гората и не видя нищо, погледна към подозрителния проход, но и там нямаше нищо. И все пак нещо го тревожеше, нещо бавно стигаше до съзнанието му, още не можеше да го усети какво е, някакъв шум, нещо като тих тътен... Арагорн се обърна към полето и застина в ужас...

На хоризонта не се виждаше гората, но за сметка на това се виждаха безброй варварски войници... спамери, анонимуси, орки – всички събрани в една огромна войска бавно се движеха през полето. Очевидно бяха преминали през Пирен Риела в тази част от горите на Спам и сега бавно настъпваха към Кралството. Сенките обаче, които беше забелязал в гората, вероятно разузнавачите им, го бяха забелязали в непредпазливия му галоп и сега не можеше да се измъкне незабелязано и да предупреди брат си и войската. Лицето на смелия рицар помръкна като си спомни, че воините му бяха пуснати да си почиват след толкова изтощителните битки с варварите и една такава неочаквана атака би дала унищожителен ефект. Но как тогава... та нали и спамерите и анонимусите също бяха изморени, откъде са набрали сили за нова атака? В този миг Арагорн забеляза в северния край на полето, точно преди прохода една слаба човешка фигура в гръб. Арагорн не можеше да повярва на очите си! Теус се обръна и злобно се усмихна. Арагорн извади Аракуайа и с бесен вик пришпори коня си. В този момент обаче Теус препусна към планината, а проходът се затвори от няколко стотици спамери. Арагорн беше бесен, той отново спря коня си и с пълната му сила усети сериозността на положението. Наложи си да се успокои и видя един единствен път пред себе си. Той гордо вдигна глава, извади отново верния си меч и пришпори коня си към единия край на варварското воинство с цел да убие, колкото се може повече от тях преди да ...умре.

Изненадите този ден обаче изглежда не бяха на свършване, защото в този момент конят на Арагорн изцвили и спря, уплашен от друг тътен. Арагорн се обърна и за пореден път тези дни застина удивен от гледката. Зад него, от западната страна на гората прииждаха в бойна стъпка огромен брой странни същества, които предизвикваха някакви детски откъслечни спомени на младия рицар. Нужно му беше известно време, за да свърже високите силни и почти еднакви светлокожи и светлокоси мъже с митовете, разказвани му от възрастните селяни за воините на друидите! Подозренията му се потвърдиха, когато от двете му страни застанаха техните предводители и той видя в тях митичните Тервелиус и Скитника. Говореше се, че Скитникът се събужда от вещиците, когато има отчайваща нужда от него и се появява от далечните планини на Феминейн, откъдето идваха сега и тези воини. Арагорн се убеди, че това, което виждат очите му е реалност.

Бойните викове на двете страни раздираха въздуха и караха сърцата на воините да кипят. Стъпките им караха земята да трепери. От хоризонт до хоризонт полето се пълнеше с войници, готови да сеят смърт и слънцето сякаш, за да не бъде пристрастно се беше качило високо отгоре и наблюдаваше бойното поле. Арагорн обхвана всичко това с поглед и разбра, че това щеше да бъде най-голямата и кървава битка, в която беше участвал и която можеше да се случи в кралството и от нейния изход зависеше съдбата, както на Габриеле, така и на брат му, така и на краля. Тъмен облак отново мина през лицето на храбрия рицар при мисълта за любимата му и Теус и той с боен вик препусна към варварите. Воините на друидите го следваха плътно, а от другата страна започнаха да пристъпват спамери, орки... Двете войски се приближаваха заплашително една срещу друга.

***

Там горе в кораба-майка, докато наблюдаваше развитието на събитията, Капитанът цъкаше с език и се възмущаваше:

--Все едно и също! Историята се повтаря! Не може ли веднъж да измислим нещо различно! Нали това беше смисълът на целия експеримент! ... Тия поне нямат биологични оръжия!

***

Малко по на запад от бойното поле, Ентус се беше хванал вече за главата с тези 5 жени, които се вайкаха вече цял ден в замъка му. Беше им оставил една стая да се занимават само с това, защото никой не можеше да издържи с тях в една стая, когато спореха. Когато някоя от тях говореше, от нея се излъчваше меко сияние от нейния цвят, което успокояваше, но когато започнеха да се карат започваха да излъчват ослепяваща светлина и точно това ставаше в момента в тази стая. Никой не смееше да влезе там, дори Ентус. Той обаче реши в крайна сметка да види какво беше това момиче, което създаваше толкова главоболия и влезе в лисичата стая...

<< Предишна                                                     Следваща >> 

1, 2, 3, 4, 5

Карта на кралството