avatar

ТРИ НОЩИ ДО ПЪЛНОЛУНИЕ - ЧАСТ 5

от АРАГОРН на 02.02.2006 17:38 15 коментара , 991 прочита
Категории: Литература, Забавление
Когато се убеди, че с мъчения няма да изкопчи нищо от вещицата, Теус реши да се опита сам да определи посоката, в която бяха избягали принцеса Габриеле и придружителят й.

Умът му работеше на пълни обороти, докато овързваше с кожени ремъци ръцете и краката на изпадналата в безсъзнание вещица. Крехкото тяло на Арлийн конвулсивно потрепваше в мощните му като менгемета ръце, а тънките струйки кръв, стичащи се от раните й вече засъхваха.

Когато приключи и се изправи, в погледът му проблясна зло пламъче. А ехидната му усмивка доказваше само едно – беше се досетил за намеренията на наследницата на трона.

Нямаше съмнение – принцесата отиваше за помощ към Мейкърсвил – градът на майсторите и търговците.

Теус затръшна вратата и като се метна на коня си и като заби шпори в хълбоците на животното, препусна стремглаво.

Арагорн отвори очи и пое с пълни гърди свежия утринен въздух.

Първото нещо, което видя над себе си беше угрижената физиономия на любимия си брат – Георгеатус и малко встрани от него - някакъв непознат рицар със сребърни доспехи и развяващи се от вятъра дълги тъмни коси.

Инстинктивно потърси около себе си меча Аракуайа – страшилището за всички врагове на Кралството. Успокои се, когато брат му го подаде, предугадил желанието му.

-   Всичко е наред, принце, отблъснахме атаките и ги обърнахме в бяг – каза Георгеатус. И после като кимна с глава към дългокосия, добави – Не без навременната помощ на този доблестен рицар, който спаси живота ти.

-   Басидиан Дивия, на вашите услуги! – с чаровна усмивка и грациозен поклон му се представи непознатият.

Арагорн се изправи, облягайки се на меча.

Макар и без доспехи, внушителния му ръст и царствената осанка не можеха да не впечатлят околните.

Басидиан се изненада, когато след ответния поклон, Арагорн затъкна меча в ножницата, направи крачка към него и протегна ръка.

- Приеми моята и на цялото Кралство благодарност, Басидиан! Дължа ти живота си и ще се радвам, ако занапред мога да те наричам свой приятел!

 - Това е голяма част за мен, принце! – промълви трогнат от жеста му дългокосият, докато стикаше крепко подадената десница.

Няколко минути по-късно тримата рицари бяха насядали около отрупаната с лакомства маса в палатката на Арагорн и оживено беседваха, отдавайки дължимото на закуската.

Докато обсъждаха какво да предприемат, видяха как един конник се появи между дърветата и бясно препусна към тях.

Арагорн стана и тръгна за да посрещне пратеника. В мига, в който конникът дръпна юздите, принцът вече поемаше в ръце свитъка, който му беше подаден и трескаво го разтвори.

Тъмен облак премина през лицето му, когато прочете посланието. После даде нареждане да оседлаят коня му и се отправи обратно към брат си.

-   Тръгвам към замъка! Кралят е в опасност, а Габриеле е изчезнала. Остани на позициите до второ нареждане!

-   Теус… - промълви Георгеатус

Кимването на Арагорн само потвърди подозренията му.

………

По дяволите!

Нещо не беше наред! Предчувствието му никога не го лъжеше…

Не го излъга и сега – още в началото на тази уж рутинна мисия.

Нещо се беше объркало - още когато Весълайн и Гаргичка изчезнаха, малко след телепортирането.

Нещо просто не се връзваше…

Някой криеше информация. А и не можеше да си обясни защо нямаха визуален контакт с пратениците – лично той беше изготвил и проверил няколко пъти устройствата преди да тръгнат.

Страто Вариус имаше известни подозрения още преди да го изпратят да търси малката вещица в крепостта.

Разбра всичко в мига, в който се промъкваше из тъмната кухня на замъка.

Видя ПЕНА*!

И изтръпна…когато зърна пробляскващият дисплей на кутията, скрита под един от рафтовете. Беше започнало обратното броене…

След по-малко от две денонощия на мястото на тази планета щеше да има само облак космически прах.

В най-добрия случай!

……………………………………………………………………
* ПЕНА – планетарно електро-неутрализираща аномалия.

...........................

Аракуайа.
Всеки, който поне малко познаваше историята на Кралството потръпваше, когато чуеше произнасянето на това име.

Всеки по свой собствен начин. Приятелите на Кралството – от гордостта, която разливаше топлина в тялото им. Враговете му – от ужасът, който смразяваше кръвта им.

От няколко века вълшебният меч пазеше мира в Кралството и отблъскваше нападенията на неприятелите му.

Легендата разказваше, че мечът е бил изкован от един от боговете.

Били тежки времена. Враговете на Кралството непрекъснато нападали границите му, избивали безжалостно невинни жители и разграбвали богатствата му.

Един ден тогавашният крал Либериус се изкачил до светилището, високо в планините Пирен-Риела и принесъл на боговете жертвен агнец.

Коленичил и със сълзи на очи помолил боговете да закрилят кралството му.

Заклел се, че ако изпълнят молбата му ще напусне престола и ще го отстъпи на посочен от тях поданник.

Тогава му се явил богът на огъня – Мейкърус. С гръмовен глас богът упрекнал владетеля за това, че в кралството му все още съществува робството и поискал то да бъде премахнато в замяна на помощта на боговете.

Кралят обещал, че ако това ще спаси поданиците му, ще изпълни повелята на боговете.

Мейкърус заповядал на краля след като разгласи обещанието си, да изчака три дни и отново да се върне на светилището.

След три дни кралят отново се изкачил в Пирен- Риела. Богът на огъня се появил и му дал вършебният меч Аракуйа, който изковал от руда, доставена от четирите края на Кралството. Заръката на бога била мечът да се дава на най-достойния от рицарите на кралството и да служи само в защита на доброто и справедливостта.

Оттогава до днес, всеки роб, който стъпел на територията на Кралството се считал за свободен, а мечът Аракуайа се предавал на най-достойния рицар.

А в чест на бога на огъня  бил построен градът - крепост Мейкърсвил, който станал средище на занаятчии и търговци.

…………..

Повече от час след като се свести, Арлийн опитваше да се освободи от впитите в тялото й ремъци.

Това дяволско изчадие Теус наистина я беше вързал здраво! А раните по цялото тяло допълнително усложняваха задачата й.

Когато най-после успя за се освободи, вещицата набързо изми кръвта от лицето и ръцете си.

Веднага след това Арлийн прерови старите свитъци с магии. Когато откри необходимият свитък за магията, потри доволно ръце. Започна да изсипва съставките за направата й във врящото над огъня котле.

Трябваше веднага да прати видение на краля и Арагорн.

А след това -  да призове Скитника от Страната сенките и да му даде ново човешко тяло.

……………….

Габриеле и Кало яздеха вече повече от два часа из тъмните гори.

Ориентираха се по звездите, за да не се отклонят от посоката, която следваха. Почти пълната луна им помагаше на местата, където горите не бяха много гъсти.

До мигът, в който тъмни облаци забулиха небето. Студени капки дъжд покапаха по запотените им тела.

Настъпи почти непрогледна тъмнина, а изморените от непрекъснатия бяг коне започнаха да пръхтят страхливо.

Двамата бяха принудени да забавят ход.

След няколко минути излязоха на някаква малка полянка, в средата на която тъмнееха грамадите на няколко големи камъка, до които имаше изсъхнало дърво.

Когато се приближиха до дървото с ужас видяха, че по клоните му бяха окачени няколко човешки черепа, които заплашително се поклащаха при всеки порив на вятъра.

Но това не беше най-лошото!

Преди да се опомнят, вече бяха ги смъкнали от конете… 
 
 
към 6-та част http://bglog.net/BGLog/4389
Разпечатване