5 дни в Хановер, Германия - част 2

След като се събудих на първата си вечер в Хановер, аз отидох да закуся. Аз не закусвам по принцип, но този път реших да хапна добре, защото ме очакваше доста обикаляне цял ден, а и цените в панаира бях чул че са доста солени. А и нямах голям избор - нямаше как да пуша в апартамента, а аз сутрин се събуждам с поне няколко цигари изпити с голяма чаша кафе. Така че трябваше да се примиря със закуската и с нея да подтисна тютюневия глад, който ме гонеше. За моя изненада в кухничката намерих табла със сиренце, нарязани филенца и саламчета, масълце и други вкусотии, както и много вкусни питки. И което ме зарадва най-много - пълна кана с кафе, горещо и ароматно. Хазяите ги нямаше, бяха заминали на работа.
Кухничката беше малка и по стените имаше снимки на малко усмихнато русо момиченце, което явно беше дъщерята на хазаите ми. Те бяха от руски произход, дошли в Хановер преди 10 години и установили се тук. Изкарваха част от доходите си отдавайки под наем едната си стаичка на постоянно прииждащите през годината посетители на всякаквите панаири, които се провеждаха в Messe-то.
След като закусих аз излязох и започнах да търся метрото. Предишната нощ бях се лутал няколко часа да намеря квартирата, затова сега посоките ми бяха малко объркани, но успях да се справя със завидна лекота. Дори аз останах учуден от себе си.
Улиците бяха чисти, въпреки че предната вечер бе валял сняг. Снегът бе леко топчест и не се лепеше по тротоарите и улиците, затова вятъра го беше издухал. Свидетелство за моето предположение бяха малките покривки снежец в краищата. От полъха на студения, но въпреки това лек ветрец, снега леко се завихряше. Този сняг ми направи голямо впечатление, не бях виждал такъв сякаш.
Въздуха рано сутрин бе вледеняващ. Имаше слънце, но бе студено.

Когато стигнах до метростанцията снимах разписанието, за да не го преписвам.


Достатъчно студено беше, че да почна и да пиша. Огледах странните апарати за продажба на билети, часовника и стъклената спирка и се присламчих към хора, които за мое учудване говореха на български език. Аз ги послушах леко и развеселен реших да ги поздравя. Колко ли щяха да се учудят, а? Щяха и да се зарадват, сигурен бях! Все пак, на хиляди километри да срещнеш на спирката на метрото други българи - ми това си е събитие.
Отидох до тях и казах приветливо:
- Здравейте! И вие сте българи! Радвам се да ви видя.
Настана лек смут, чу се едно "да" и всеки се загледа в другия, а след това продължиха да си говорят за каквото си говореха. На мен ми стана тъпо и се отдалечих. Метрото дойде, а аз се замислих над току-що случилото ми се. Някак не можех да асимилирам това поведение
Следва продължение