Да слушаме гласът на сърцето си

- Какво трябва да направя, за да се потопя в пустинята?

- Вслушай се в гласа на сърцето си. То знае всичко, защото ти е дадено от Всемирната душа и един ден ще се върне при нея.

Изминаха още два дни в мълчаливо яздене. Алхимикът бе станал още по-предпазлив, защото наближаваха зоната с най-ожесточени сражения. Момчето се опитваше да чуе гласа на сърцето си.

Никак не му беше лесно да разбере сърцето си. По-рано то винаги бе готово да тръгне на път, а сега искаше да пристигне на всяка цена. Понякога сърцето му часове наред разказваше истории, изпълнени с носталгия, друг път се трогваше от изгрева на слънцето в пустинята и караше момчето скришом да плаче. Когато заговореше за съкровището, сърцето му туптеше по-бързо, а ритъмът му се забавяше, когато очите на момчето блуждаеха в безкрайния хоризонт на пустинята. Никога не замлъкваше, дори и когато момчето не разменяше нито дума с Алхимика.

- Защо трябва да слушаме гласа на сърцето си? -попита момчето един ден, когато бяха спрели, за да нощуват.

- Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.

- Но сърцето ми е неспокойно - каза момчето. - Сънува, вълнува се и е влюбено в едно момиче от пустинята. Непрекъснато ме разпитва за нещо, а когато мисля за Фатима, по цели нощи не ми позволява да заспя.

- Това е добре. Означава, че сърцето ти е живо. Продължавай да се вслушваш в това, което иска да ти каже.

През следващите три дни те срещнаха няколко въоръжени мъже и забелязаха други да се появяват на хоризонта. Сърцето на момчето заговори за страха. Разказваше му истории, които бе чуло от Всемирната душа. Истории за хора, тръгнали да търсят съкровищата си, но които никога не са ги намерили. Понякога плашеше момчето с мисълта, че може да не достигне до съкровището или че може да умре в пустинята.

- Сърцето ми се опитва да ме предаде - каза момчето на Алхимика, когато спряха, за да починат конете им. - Не иска да продължа пътя си.

- Това е добре - отвърна Алхимикът. - Доказва, че сърцето ти е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си постигнал.

- Тогава защо трябва да слушам сърцето си?

- Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.

- Дори и когато се опитва да ме предаде?

- Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.

Момчето продължи да слуша гласа на сърцето си, докато вървяха през пустинята. Започна да разбира неговите хитрости и уловки и да го възприема такова, каквото бе. От този момент нататък престана да се страхува. Вече не искаше да се връща назад, защото един следобед сърцето му каза, че е доволно. "Ако понякога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи."

- Сърцето ми се страхува, че ще страда - каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.

- Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.

- Всеки миг на търсене е миг на среща - каза момчето на сърцето си. - Докато търсех съкровището си, всеки ден бе озарен от светлина, защото знаех, че всеки един момент е част от мечтата ми да го намеря. Докато търсех съкровището си, по пътя към него открих неща, които никога не съм си представял, че ще открия, ако не бях имал смелостта да опитам невъзможното за един пастир.

Цял следобед след това сърцето му мълчеше. През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сърцето започна да му разказва истории за Всемирната душа. Каза, че всеки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикновената песъчинка от пустинята, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворението и на Вселената са й били необходими милиарди години, за да я създаде.

- Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква - добави сърцето му. - Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пътят на Личната легенда и на щастието. И тъй като хората мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпълва с такива.

Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим думите ни да не бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласа на сърцето си.

- А защо сърцата не съветват хората да не се отказват от мечтите си? - попита момчето Алхимика.

- Защото в този случай сърцата страдат най-много. А те не обичат да страдат.

От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помоли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечтите си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва.

Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхимикът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа.

- А сега какво трябва да направя? - попита момчето.

- Продължавай да вървиш към Пирамидите - каза Алхимикът. - И внимавай за поличбите. Сърцето ти вече е готово да ти покаже съкровището.

- Това ли е последното нещо, което оставаше да науча?

- Не - отвърна Алхимикът. - Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята "да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта".

Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя.