Граничар

Четох за смъртта на български граничар на българо-турската граница и нахлуха спомени за моето житие в казармата преди около 23 години, когато ме разпределиха на македонската граница. Трябваше да защитавам границата точно по времето, когато на запад от нас вълненията бяха големи и постоянно бяхме под стрес, че е възможно откъм Македония да нахлуят орди диваци и да се опитат да превземат заставата и да откраднат оръжието. Нищо такова не се случи. Уволних се януари 1999 г., а няколко години по-късно казармата беше отменена.

Какво представляваше нашето пазене на границата? Минавахме веднъж дневно по кльона и гледахме дали има стъпки по него. Кльонът на няколко места поради особеностите на терена се изравняваше с пътя и в някои участъци се сливаше с него. Съответно, стъпки по кльона никога не можехме да видим. Който е искал да мине е минал през тези участъци и не е оставил следи.

Кърпехме постоянно жицата, по която заставата ни имаше свръзка. И през останалото време се занимавахме с пасене на овце, готвене, празни приказки в "пушилнята", както и участие в наряд по пазене на заставата вечерно време.

Приключенията ни се изразяваха в това да успеем да занесем една бала чаршафи до близкото село, накачулени върху едно огромно муле, за да може от селото фирма да вземе балата и след седмица да го върне изпрано. Така ни перяха чаршафите. Другите неща си перяхме сами на ръка. А останалото време посвещавахме на оцеляване - готвехме, месехме хляб, пасяхме овце, грижихме се за конете и мулетата, цепехме дърва, стрижехме овце, угоявахме едно прасе, хранехме кокошки, носехме консерви от дажбата ни към друго близко село до багажника на старшината, чат-пат по сигнал с автоматите яздехме в галоп да дирим нарушители...
Бяхме с едни оръфани униформи - първоначално едни вехти "вехтошарници", кафяви и събиращи толкова прах, че като ходехме сякаш имахме ореол. После ни оборудваха с камуфлажи, но моя набор получи прокъсани шеста ръка униформи. Новобранците, които ни пратиха, бяха в нови камуфлажи и леко им завиждахме - трудно създавахме респект с вехтия си вид.
На няколко пъти се случваше да имаме истинска обстановка и на пожар да яхнем конете, да препускаме в бесен галоп, усещайки как автоматите танцуват по гърбовете ни за да преследваме нарушители. Но това бяха единични и кротки случаи, повечето пъти и сигналите се оказваха фалшиви. За една година около три пъти правехме нощни засади в очакване на каналджии. Естествено, цяла нощ не се случваше нищо, а старшината беше в близкото село да "разузнава". Сутринта ни забираше от прикритията (купи със сено) и с радост установявахме, че мисията е успешна по леките говорни дефекти и странната стойка на старшината върху коня. Нещата не стояха по този начин на гръцката и турската граници. Постоянно достигаха до нас новини, които не бяха никак приятни.

Случвало се е да засичаме по браздата македонски колеги. Още тогава имах чувството, че това е нещо като среща на туземци с изискани граждани. Туземците бяхме ние - окъсани и вехти камуфлажи, някакво бездомно куче с див поглед на име Джеса, която не помнеше колко къча в главата беше изяла от конете, когато прекалеше с лая завирайки се между краката им, едни аналогови радиостанции "тантал", които тежаха 5 кг, пукаха и пращяха, а гласът на командира се чуваше сякаш идва от преизподнята. Окаяният ни вид се допълваше от дългите рошави коси - когато не си излизал три месеца отпуск така става. В контраст македонските граничари бяха с чисто нови камуфлажи, радиостанцийки тип мобилен телефон Моторола (тогава тъкмо навлизаха мобифоните и GSM), изящни породисти кучета с умен поглед и бляскава козина. Ние бяхме отражение на неразбориите в държавата ни.

Влизайки в казармата си мислех, че ме очаква една загубена година от живота ми. Когато излязох мислех същото. Но години по-късно осъзнах, че несгодите там са ме научили, че няма невъзможни неща. И това правило следвам и до днес в целия си живот.

Та днес, когато всяка медия говори за прокъсаната ограда по границата, неработещите камери и нуждата от изграждане на нова ограда, само 3-4 години след като се наляха милиони в изграждането на "старата" от "наши" фирми отново се замислих. Ненужната смърт на този граничен полицай също е символ на неразбориите в държавата ни. 23 години от момента, в който напуснах кльона, имам усещането, че държавата ни не е успяла да се пребори с нищо и не е натрупала и капка мъдрост.