Джак гледаше Кроу малко втрещено. Дойде му от никъде. Едно на ръка, че не му се говореше. Не точно сега и не точно с нея.

 - Малко е сложно - започна неуверено той.
 - Не е никак сложно. Ти си този, който излишно усложнява нещата.
 - ОК. Права си! Нещата са наистина прости. Даже бих казал прекалено прости и ясни.

Ето например в момента ни наблюдава снайперист. Мога да добавя, че се е прицелил в теб, ако съдя по малката червена точица на гърдите ти. Но предвид, че още не е стрелял, а и факта, че е нямало как да знае, че ще дойдеш, предполагам, че просто те изучава. Или казано по най-простия и ясен начин -- наблюдават ни, но не се намираме в потенциална опасност.

Разбира се има го варианта и по невнимание да оставен лазерния мерник включен и в действителност точно в теб да се цели. Ако нещата са така, беше ми прятно, че те познавам. Ще ми липсваш и така на татък...

Джак беше абсолютно прав. Нямаша как да не е. Избори всички възможни варианти. Наблюдаваха ги и не ги грозеше опасност.

От няколко дни Щайер го следеше без проблемно, но и той не си даваше много зор да се крие от нея. Не че тя правеше опити да се скрие. Беше им приятна тази игра на котка и мишка. Само дето не се знаеше със сигурност, кой е котката и кой мишката.

 - Ти си болен.
 - Така е.

Но вместо да продължи с разговора Джак помаха на останалия невидим за тях снайперист и си замина. Ей така! Кроу беше бясна. Дори повече от бясна. Е, явно трябваше отново да се срещне с Ирина и да измъкне от нея отговорите, които я вълнуваха, по начина, който си знае.

***

 - Отивате ли някъде, Иван Светлинович?
 - Всъщност точно теб търсих, Борис Сергевич. Да знаеш къде можем да намерим приятно заведение?
 - Скачай в колата.

***

 - Отиваш ли някъде, мис Кроу?
 - Всъщност точно теб търсих, мистър Ти Кей. Да знаеш къде мога да намеря Ирина?
 - Скачай в колата.

***

 - Ето я, мацо -- жива, здрава и не покътната. Точно както ти обещах, че ще направя.
 - Знам, Ти Кей. За което съм ти благодарна. - прекъсна я мобилния на Ти Кей.
 - Да?
 - Трябваш ни за срещата. Веднага.
 - Тръгвам.
 - Идваме с теб.
 - Не
 - Казах.

***

 - За родината, комунизма и Сталин - Джак дигна тост.
 - Ако можем да изключим последните две и първото - да съгласен съм.
 - Хайде бе, Борис, в комунизма няма нищо чак толкова лошо.
 - В нито една идеология няма нищо лошо, докато не дойде на власт.
 - Право думаш. За пореден път. - прекъсна го мобилния на Борис.
 - Да?
 - Трябваш ни за срещата. Веднага.
 - Тръгвам.
 - Идвам с теб.
 - Не.
 - Казах.

***

 - Трябва да се научиш да ми вярваш повече Ти Кей.
 - Не и докато картите не ми покажат, че може да ти се вярва.
 - За човек, който кара толкова скъпа кола, си повече от суеверен.
 - Никога не е късно да откриеш Бог, така да се каже.
 - Моля? Не ми казвай, че си станал религиозен. Просто няма сила, която да ме накара да го повярвам.
 - Теб и мен, мацо, теб и мен.

***

 - Ей, селянин! - извика Борис - Внимавай къде караш. Купил си Себринг и си мисли, че хванал Господ за шлифера. И на регистрацията ти го пише -- "С", като селянин.

***

 - Да еба и мутрата ти проста - благослови Ти Кей - Ей, бога ми ако не бях с вас двете, щях да се върна и да му покажа на онова подобие на човек, някои неща.

***

 - Борис, този Крайслер не ти ли изглежда МНОГО познат? - попита Джак, докато Борис паркиташе до НДК.
 - Дявол ме взел! Същият е! Е сега, приятелю, ще си поговорим като мъже.

Но колкото и да се оглеждаха за собственика на червената кола, той някъде се губеше. В крайна сметка изоставиха това свое начинание и продължиха към Квартирата.

***

Срещата вече течеше. От едната страна Таня и Дарла, а от другата Борислава и Катерина се въвеждаха една друга в ситуацията и изясняваха някои свои пропуски. Агентите се бяха наредили отстрани конферентната маса и в общи линии почти не говориха. Тук таме долиташе шепот, понеже някои от присъстващите отсъстваха известно време и държаха своевремено да се информират.

Павлина се беше върнала с Нели от твърдица; Яна с Итън от Варна, последния все още овързан; Иван "Ангела" и Савина, които успяха да избягат от плен а Насо със Михаела стояха леко от страни и обсъждаха тихо поредната на Насо.

Ирина, Кроу и Ти Кей бяха от другата страна на масата и също говореха тихо. Ти Кей зяпаше мадамите и им кроеше планове, а Кроу се опитваше да изкопчи каквото може от Ирина, но без особен успех. Някой добре се беше постарал да обърка спомените в главата и.

За един спомен обаче беше сигурна че е реален. Онази масивна фигура срещу нея и беше адски позната. Знаеше, че я е виждала някъде. Но къде? В един момент се сети.

 - Готин - обърна се към Ти Кей - ей оня здравеняк отсреща виждаш ли го? Почти съм сигурна, че съм го виждала в оная берлинска болница. Може и да знае нещо за състоянието ми.
 - Берлин значи? Ей сега, мацо, ще го поразпитам.
 - Полека, Ти Кей. Може и да греша.
 - Ще го чепря бира. АКО грешиш.

Ти Кей отиде до него и го заговори небрежно. Нямаше вид на човек, който е отишъл да търси информация. По-скоро на човек, който се опитва да завърже приятелски разговор. За убиване на време и чесане на език. Онзи поддаде. Ти Кей го дръпна на страна, да могат да си говорят по-спокойно. Задаваше  въпроси и казваше неща на посоки. Асолютно си чешеше езика. А и знаеше, че трябва да предразположи "врагът", преди да го пита сериозният въпрос -- аджеба, къв кожен го е дирил в оная болница.

Тихомълком Кроу и Ирина се присламчиха. Оня малко се изненада, но продължиха с общите приказки. Когато паузата се проточи повече от няколко секунди, Ирина изтреля въпросът си:
 
 - Извинявай, с теб не сме ли се виждали някъде?
 - С мен? Не. Щях да помня.
 - Тогава защо ме гледаш така?
 - Как?
 - Ами по начина който ме гледаш.
 - Просто си гледам.
 - Слушах, красавецо - включи се Ти Кей - щом ТЯ  ти казва, че те е виждала, значи е права. Напрегни си мозъчето добре и се сети от къде и как. Разбира се, мога да използвам и един от трите полагаеми жокера -- помощ от приятел - свали бързо поглед към Орлето под сакото - ако ме разбираш.
 - Абе, човек, казвам ти -- не я познавам тая.

Ти Кей виждаше две ситуации пред себе си, независимо какво стори:

Ситуация едно: тоя е прав. Наистина не я познава. Щеше го черпи голяма бира.
Ситуация две: тоя лъже, при това много добре. Щеше да го накара да си изяде лъжливия език, след като приключи с него.

Спря се на вариант две. Направи лека крачка назад, после рязко напред и го залепи за стената.

 - Говори - изсъсска едва чуто през зъби. Все пак неискаше да прикове вниманието на всички присъстващи.

Това обаче задейства инстинкта за самосъхранение у Ангела и той изблъска Ти Кей от себе си. На свой ред извади пистолет, което провокира Ти Кей и той простреля Ангела почти от упор. Сега вече всички погледи бяха върху него, но никой не помръдваше.

 - Е сега я втасах - каза сякаш на себе си Ти Кей. Понечи да каже друго, но нов изтрел му попречи. За всеобща учуда, Ангела стоеше на краката си. Преди някой да успее да реагира, той отнесе и Ирина.

В главата на Кроу нещата се движеха на много бързи обороти. Последните няколко секунди ги измързелува, но сега си навксваше. Разбира се! Ирина! Берлин! Гелът! Гелът на Коук. Макар и в по-слаба форма, ако се съдеше по начина, по който Ангела залепна за стената. Ирина е знаела нещо! Затова тогава са я "объркали" в болницата, а сега я накараха да замълчи завинаги.

Кроу проследи донякъде следващото движение на Ангела, после предугади крайната му точка. Пръстите и безпогрешно намериха гърлото на Ангела и пробиха трахеята му, малко над и в страни от адамовата ябълка. Той се свлече на земяат гърголейки.

В този момент Джак и Борис влетяха почти с вратата. Първият изтрел ги беше мотивирал да стигнат до врата по-бързо от мрака. Вторият им даде сили да я разбият.

 - Леле, копеле! Каква станА!!! - би си помислил Коук, ако присъстваше.

Истината беше, че всеки се опитваше да разбере какво ТОЧНО ПО ДЯВОЛИТЕ стана преди секунди. Без Джак и Борис.

Борис беше коленичал до Ирина, сякаш можеше да направи нещо.

Джак се чудеше кой да убие. Даже вече се сещаше за някой.

Погледна към Кроу. Към кървавите и пръсти. После към гърлото на Ангела. Макар и с пробита трахея, макар и прострелян в гърдите, той беше още жив. Не за дълго със сигурност.

 - Итън, тръгваме!
 - Леко съм овързан, Джак.
 - Някъде в предното ми изречение, да изразих мнение относно твоята "овързаност"? Казах "Тръгваме"!
 - С удоволствие, Джак. Знаеш, че ще те последвам и в Ада, но първо трябва да мога да вървя. - беше прав, макар това и Джак да не го броеше. С минималният брой движения стигна до Итън и свали от белезниците от ръцете и краката му. - Тръгнахме.

***

В своята квартира Ди Баси се забавляваше искрено, като гледаше случката. Докато за Щайер нямаше думи, които да опишат състоянието и -- учуда, гняв, яд, ярост.

 - Ти си знаел?!? Знаел си, че копелето е предател?!?
 - Разбира се, че знаех. Нали работеше за мен.
 - За теб? И ти не благоволи да ми кажеш тази малка подробност преди да го отвлека? Нещо друго, което трябва да знам? Като например как си се сдобил с камера в това място?
 - Всяко нещо с времето си.
 - СЕГА му е времето.
 - По-спокойно, скъпа, че може да си докараш инфаркт с толкова нерви. Това, че някой работи за мен, не означава, че трябва да го споделям с други. Пазя професионална тайна, така да се каже - той умишлено я изнервяше. Щеше да и каже още при първият и върпос, но обожаваше да я гледа ядосана. Намираше я за необичайно красива в това нейно състояние. - Ангела беше част от екипа, който се опита да възстанови полимера на Коук. Той показа най-обещаващи резултати, затова решихме да внедрим в ПАЗАЧА за да може да следи Коук от близо и евентуално да подобри формулата. Той инсталира камерата в квартирата. А защо не ти казах за него -- ти вече го беше донесла тук. А и нямам навика да се разкривам пред подчинените си, освен пред теб.
 - Не съм ти подчинена!
 - Добре, не си. Сега разбираш, защо нямах нищо против Ангела да се измъкне от тук. Даже в известен смисъл аз му помогнах да избяга. Разбира се неочаквах, че нещата ще се развият чак толкова добре за нас. С преждевремената смърт на Ирина и Ангела, почти няма как да ни свържат с цялата история и накрая ще излезем чисти и много, много богати и влиятелни.

Щайер още негодуваше. Не беше за парите. Виж, властта -- това е друга работа. Но ненавиждаше да я държат в неведение.

 - Я! Стана още по интересно. Едно птиченце излезе от клетката. Облечи си нещо удобно -- отиваме на разходка.

***

 - Добър ден. Можете ли да проверите, дали сред вашите гости е и граф Дьо Баси - попита мъжът, като небрежно набута една бала пари в ръцете на рецепциониста. Оня помига малко и се зае да преглежда регистрите.
 - Да, господине. Но изглежда, че е излязъл. Нещо да предам ли?
 - Ще съм в лоби бара. Предайте му, че лорд Нотинг го чака там.

***

 - Лорд Нотинг?
 - Граф Дьо Баси? - и добави съвсем тихо - Ще те убия.
 - Може би искате да продължим разговора горе? Наел съм президентския апартамент.

***

 - Граф?
 - Какво се учудваш Джак? Все пак не аз съм лорд.
 - От всички титли на света, точно граф ли си купи? Къде ти е чувството за вкус и оригиналност.
 - Мислех си за херцог, но трябваше да се изнеса от Германия. Затова се спрях на граф във Франиця. А преди малко каза, че ще ме убиеш.
 - Не съм се отказал от това. Но това не означава, че не се радвам да те видя. Колко време мина? Десет? Петнадесет години?
 - Повече от достатъчно, Джак. Аз също мога да те убия.
 - Не, неможеш. Не го и искаш. Виж аз обаче имам мотивацията да го сторя. И не ми казвай, че незнаеш за какво говоря.
 - Ако визираш малкия инцидент в квартирата, аз съм бегло замесен.
 - Ти никога не си замесен бегло. Винаги си накиснат до вратът.
 - Мога да кажа същото и за теб. Кой е младежът? Не си спомням да съм го виждал преди.
 - Си, но тогава беше по-малък. Значително по-малък. А твоята? Не е твой тип като я гледам. Партньор?
 - Именно, Джак. Партноьр. И не смесваме удовлствието с бизнеса.
 - Ахам... Предполагам тя беше тази, която ме следеше. Или греша?
 - Не грешиш. Макар и да съм леко изненадан, че си я усетил. Принципно не се случва.
 - Не се и случва, някой да ме следи.

Итън и Щайер стояха изправени, като наказани малки деца. Изкара първите няколко секунди да се оценяват един друг. Но когато чуха, че се спрягат имената им, насочиха вниманието си другаде. Беше им крайно странно да са свидетели на това. И на двамата и за двамата.

 - Правех го от загриженост, в известен смисъл.
 - Ха! Загриженост. За бога не сме деца. Мога и сам да се грижа за себе си.
 - Не съм казал друго. Загрижеността ми е в друга посока. За хората около теб.
 - Спомени пак хората около мен и ще е последното ти изречение.
 - По-спокойно, Джак. Не съм те виждал такъв от години.

Не само Ди Баси. Итън също не беше виждал приятеля си в такава светлина. Никога. Джак беше нечовешки спокоен. Винаги. Но не и сега. Нещо ставаше с Джак и той губеше контрол върху себе си.

 - В средите се говори, че си вече по-опасен жив и по-ценен мъртъв.
 - На средите мога да им покажа среден пръст.
 - Исках да кажа, че рано или късно, ще се намери някой, който да поръча твоята оставка, да го наречем. И това "рано или късно" е много скоро. Но виж прав си, аз не мога да те убия. Нямам нито желанието, нито мотивацията.

Приглушен изтрел. Джак се свлече на земята.

Момент по-рано, той долови движение, което го накара да се обърне към Щайер. Точно на време за да види как тя стреля.

"Доста скоро" помисли си. "Сбогом, Найтингейл." Усмихна се. Перфектният изтрел. Не усети нищо. Просто се свлече.

 - Но виж, аз мога. И имам желание, плюс мотивация, в комбинация с оръжие.
 - Ебати жената. Точно за таква искам да се оженя - изпусна се Итън. Той говореше на момента за момента. А и нямаше да доживее следващ момент.
 - В някой следващ живот, може би - втори перфектен изтрел - но надали. - довърши Щайер. После се обърна към Ди Баси - Единствената причина да не прекратя работните ни взаимоотношения, ще е да ми отговаряш изчерпателно на всеки въпрос. - После бръкна в джоба си и извади мобилен. Номер за бързо набиране. - Готово е.
 - Идеално - усмивка озари бледото лице на другия край на линията.

***

В Квартирата беше ужасно тягостно. Преговорите бяха прекратени, заради жертвите. Щяха да работят заедно, но това ли беше начина?

 - Насо Тарана слуша - реши да се разлигави той, за да се поразсее малко. Това прозвъняване щеше да му е отдушник.
 - Насо, престани да ми пращаш трупове точно преди края на смяната ми. - беснееше някой.
 - Ама сестра Тасева, аз още не съм ги пратил. - опита се да я смекчи той.
 - Тогава какви са тия двама красавеца, които ми лежат на масата? Подредени са точно твой стил -- с по една дупка на челото.
 - Сериозно ти говоря -- днес не съм ти пращал трупове. Не и още. Скоро ще пратя три броя, но умишлено изчаквах смяната ти да свръши. Все пак сме приятели.
 - Добре. Тогава обясни ми присъствието на това теле и пингвина на масата ми.
 - Теле и пингвин? Тасева, да не си била на диета от африкански гъби, че ми ги говориш такива. Я ми ги... - насо спря мисълта си посредата. Улови погледа на Борис. - Идваме... И приготви още три маси.

***

Ужасен ден. Ужасно развитие. Когато се прибраха в Кваритрата повечето налягаха веднага с надеждата да се оттърсят от събитията. Ангела, Ирина, Ти Кей, Итън и Джак ги бяха напуснали днес. А Коук още го нямаше. Някои се питаха дали си струва.

Струва си, знаеше Кроу. Струва сто милиона евро и пет човешки живота. Плюс още. Нямаше как да не си струва.

Само тя и Борис останаха будни и седнаха в празната конферетна зала. Гледаха в страни и един към друг. На няколко пъти щяха да казват по нещо, но се спираха. Кроу проговори първа:

 - Познаваше ли я? Видях, че се втурна към нея.
 - Дали я познавам? Тя ми беше сестра. А ти познаваше ли Джак?
 - Може да се каже, макар и напоследък да не съм особено сигурна. Бях му годеници преди години.
 - Чувал съм я тая история. - тишина.
 - Защо "грозни"? - наруши отново тишината Кроу - Защо не "грозника" или "красавеца", ако е било иронизиране на видът му?
 - Това е на руски. Означава "страшен". "Всяващ страх" май е по-точно преведено. Лепнаха му го на улицата по обясними причини. Винаги е имал особено отношение към насилието. Беше като диво животно на моменти. После в гимназията се успокои. Привидно, или поне така смяташе училищната психоложка, която се самоуби при изключително странни обстоятелства след един сеанс с Джак.
 - Нали не намекваш че той...
 - О, ни най-налко. Той можеше да влуди всеки, включително и нея. Мо можеше да съумее да остане спокоен.
 - Да... Това е Джак. Нерви от желязо.
 - Всъщност съм склонен да се съглася с психоложката. Как го каза тя навремето... Когато видиш дим от кратера на вулкана и усетиш трусовете, е вече късно. Вулкана е изригнал. - отново тишина.
 - Поне сега са заедно...
 - Даммм... Дори смъртта не можа да ги раздели. Трябва да пренапишат брачните клетви.
 - А едрия господин?
 - Приятел на Джак. Добро момче, поне според неговите думи. Аз нямам преки наблюдения.
 - Имах предвид другия.
 - Този ли... Ангела... Химик. Брилянтен ум. Работеше за нас, но очевидно и за някой друг.
 - А сега? Какво ще правим?
 - Сега ще лягаме. Утрото е по мъдро от вечерта. Ако не е така, този който го е казал, на сутринта ще се върти здраво в гроба си. Лека нощ.
 - Лека нощ.

Кроу остана сама.