Мая крачеше из високите коридори на университета "Кембридж". Ехото от порядъчно ниските и токчета оттекваше сякаш цяла вечност. Това заедно с исполинксите размери на сградата в която беше, я навеждаха на мисълта, че всичко това не е случайно и е направено от извратената инжинерна мисъл да се чувстваш малък и нищожен.

Но не и Мая. Не и Мая.

Тя знаеше колко струва и колко тежи.

- Лейди Мая - посрещна я топлия глас на библиотекаря - повече от точна сте! Гостите вече започнаха да заемат своите места. Желаете ли да се освежите след пътуването, преди срещата с тези акули или ще се изправите срещу тях веднага?

Идеята за няколко минути усамотение допадна на Мая и тя кимна утвърдително. Когато остана сама Мая потрепера. Не беше често някой извън острова да е удостоен с честта, която се падаше на нея. Още повече някой от източна Европа. Конкретно от България.

Сега и предстоеше да представи поредната си книга. "Дано само не е последната" мислеше си тя. Книгата беше за събития в близкото минало и хвърляха нова светлина върху, нашумялата тогава история за Коук.

Тя погледна на бързо записките си. Предстоеше и да прочете книгата, както изискваше протокола, но преди това трябваше да има реч. Критиците обожаваха речите. Кажи речи заради това живееха. Не фокусирха толкова върху самите книги, колкото върху откриващата реч.

Затова всеки човек поканен да направи първия прочит на своята книга в "Кембридж", трябваше да се подготви добре с речта.

Мая влезе в залата за прочити. Подиума беше гол с изключение на ораторската масичка, а залата беше пълна. "Още един аспект на инжинернат мисъл с цел комплекси за малоценност" мислеше си тя докато вървеше към МЯСТОТО.

- Дами и господа, колеги преподаватели и многобройни гости. - започна убедително Мая. Така и приключи нейната встъпителна реч. - Сега ще направим кратка пауза преди прочит на книгата.


Бележки към читателя

Всеки две събития на този свят, могат да имат връзка помежду си, независимо колко отдалечени могат да ви се струват в първия момент.

Така и аз си мислех, че събитията през изминалите дни нямат връзка помежду си, но не и моя домакин, който не спираше да се притеснява. Както скоро разбрах - основателно.

Беше ранна есен. Бях на гости в Лондон при един стар приятел. Дърветата бяха почнали да се обагрят в онези разцветки на червеното и кафявото, които наричаме точно така. Разхождахме често се разхождахме из Хайд парк и говорехме за отминали събития. Беше славно минало. Лудо, ако мога да си позволя коментара, но славно. Тогава наистина живяхме.

С напредването на есента се засилваше и безпокойството на моят приятел. Всеки ден той преравяше тонове медия - като се почне от ежедневните таблоиди и се стигнеше до новини с контрол на съдържанието - и търсеше нещо.

Тук новина за банков обир; там нова знаменитост на звездния небосклон. Не виждах никаква връзка между тези събития, но за него висчко започваше да се оформя. Добавяше по някой друг ред в ревниво пазения си дневник и продължаваше да търси нещо, което да го опровергаеше и да разсее мрачните му съмнения.