Ден след ден, в продължение на два месеца, се занимавах с организирането на събитие, което ме предизвика да покажа какво може българката, когато и' кажат: "Ама това няма да стане".
                 

                                          Предисловието

PTA - Parent-Teacher Association, е национална организация, която, както показва името и', обединява усилията на родители и учители. Всяко училище има такъв родителско-учителски комитет, който се занимава с всичко - от събиране на средства за училището, организиране на състезания, танци, семейни вечери, до събиране на топли дрехи за децата в затруднено положение.
В нашето предградие живеят хора от цял свят. И училищата отразяват това етническо многообразие - затова всяко училище провежда поне веднъж на няколко години "вечер на културите", или  International Night.
Събитието е огромно по мащаби - повечето от децата пристигат със семействата си, присъстват много от учителите и гости от общината. Преди няколко години са се събирали не повече от 50 човека, но на предишните амбициозни организатори (Ева от Унгария и Кала от Индия) им хрумва да го популяризират - всяко семейство е помолено да донесе нещо за хапване - типично за страната, от която идва. Тоза, заедно с музикалната програма, прави събитието изключително популярно в нашето училище.
И сега си представете 500 човека, които се втурват към отрупаните маси...Кой не обича безплатното хапване :)...
Тази година аз бях избрана да се занимавам с организацията на International Night -   ловък жест от страна на по-старите и опитни майки от родителско-учителския комитет, които знаеха много добре за какво става въпрос. И, както обикновено, оставиха новобранеца да си блъска главата, тичайки до хоризонта и обратно...
Само едно нещо ме крепеше през тия два дълги месеца, в които трябваше стотици пъти да разговаям, уговарям, ухажвам срамежливи изпълнители - явното съмнение на нашата директорка, че ще се справя. Мисис О'Нийл е много слънчев, лъчезарен човек, отдадена на работата си, и много загрижена за безопасността. Тя беше готова да отложим събитието тази година (провежда се веднъж на всеки две), защото преди две години по-малките деца почти бяха смазани от гладната тълпа, напираща към масите с вкусотии. Да не говорим за пожарната безопасност...
Та Mrs. O'Neil в типичния си деликатен стил беше загатнала, че може би е по-добре да пропуснем още една година...
Къде се е чуло и видяло българин да не реагира, когато му кажат: няма да се справиш/ няма да стане?
И се започна...
                                                         Подготовката

За да избегнем струпването на всички хора на едно място, когато настъпи мигът за опитване на вкусотиите, тази година решихме да използваме и библиотеката на училището, където да дислоцираме част от тълпата.
Идеята ни беше: да раздадем билети на посетителите в 3 цвята. Всички присъстват на музикалната програма в салона на училището. И после идва деликатният момент - обясняваме им, че тези с червените билетчета трябва да идат да вечерят, тези с жълтите - в библиотеката, а третата част - да останат в салона и да пеят песни с учителката по музика. После вторите стават първи и т.н. Знам, звучи страшно несериозно, и почти никой не вярваше, че тълпата ще се подчини и няма да щурмува масите с храна...
Ако знаеха български, вероятно майките от PTA щяха да ми опонират, че гладна мечка хоро не играе и песен не пее...

За да се организира нещо подобно са нужни много доброволци. Иначе рискът варира от неприятни емоции за всички до сериозни травми на част от тълпата.
В цифри - имахме повече от 120 доброволци. C 35 от тях работеше Ина - една рускиня, която предложи да ми помага и после поне 3 пъти се отказваше, защото "така не мога да работя". Eдна част от тези 35 човека отговаряше за храната - приемане, разпределяне, сервиране на масите (и криене на част от вкусотиите - за да остане за другите две групи, които след представлението щяха да се образоват в библиотеката и да пеят в салона). Втората част доброволци отговаряха за посрещането на хората, упътването им из училището, дежурства в стаята на изпълнителите, придружаване на изпълнителите до сцената и обратно. Ина  трябваше да ги набира, уговаря, да ги постави на определени места; и да ги сменя на 30 минути, за да могат да видят поне част от програмата и да бъдат със семействата си.
Аз отговарях за намиране на изпълнителите (около 60 деца) - нещо, което съм правила в България, макар и в по-малки мащаби; и за осигуряване на някакви занимания в библиотеката - там имаше около 25 доброволци.

Ключовата дума тук е "доброволци". След като хората отделят от времето си, за да участват - не можеш да им крещиш, да се оплакваш от тях (поне не пред тях :) или да ги заплашваш, че "така не мога да работя".
Седмици наред уговарях например участието на дете от Хаити, чиято майка през няколко дни ми съобщаваше: да, ще участваме; не, дъщеря ми е срамежлива и няма да участва. Подобни емоции имаше с много от участниците - в един момент имах само 3-4 уговорени изпълнения, в друг - около 20. А ми бяха нужни десетина...
Държах по-голяма част от изпълненията да са на деца от нашето училище. Освен това трябваше да се включат изпълнители от всички основни култури, представени в училище - Индия (Пакистан), САЩ, Корея, Китай...

За библиотеката  трябваше да осигурим занимания за децата - реших да пия вода направо от извора и пратих имейли на всички китайски и японски училища и културни центрове, които успях да намеря из Чикаголенд.
Отговориха ми почти всички - дори само за да се извинят, че не могат да участват.
Тотално промених отрицателното си мнение за китайците - те бяха много отзивчиви, удивително дисциплинирани и точни - очевидно много горди да представят културата и страната си (а и не е като да няма какво да представят :).  
И така, в библиотеката, която се превърна в хит на вечерта, участваха: дисплей на предмети от Полша и Мексико (семейства от нашето училище); Япония - доброволци учеха децата да играят ГО и да правят хартиени животни (оригами), а на смарт-борда чрез DVD всеки можеше да се запознае с айкидото и да гледа тренировки, проведени в Японския културен център. Китай - писане на йероглифи, китайски шах...Индия и Пакистан - рисунки с къна - много популярни сред всички деца, макар че в Индия само момичетата рисуват с къна ръцете си.
Една от майките - четвърт чероки индианка, осигури участието на Музей на американските индианци - много интересна експозиция.

Аз не успях да осигуря българско участие - огорчена съм, макар че не таях големи надежди. Исках да завърша представленията с българска детска фолклорна трупа, но не стана - дойде полската вместо това. Не искам да се разпростирам върху причините за отказа...
Намерих чрез една великолепна българка - Ирина Гочева - две носии за моите деца, съжалявам само, че късно я открих. Тя е ръководител на ансамбъл "Хорце" в Чикаго. Скоро пак ще чуете за нея :).

Ако се върна пак на китайците - говорих с бащата на Кевин - момче, което се занимава с Yo-Yo - много интересно изкуство да забавляваш чрез детска играчка - Кевин имаше волейболен мач вечерта, но успя да дойде за половин час и събра очите на всички с изпълнението си. Баща му е американец, майка му е китайка, и цялатата рода беше дошла да го гледа (китайската си личеше отдалече - много ентусиаризирани бяха) - макар че той има участия къде ли не. Бяха отделили от времето си, бяха дошли и  популяризираха китайската култура -  просто бяха благодарни, че им се осигурява сцена.

Разказът стана доста дълъг - снимки от празника можете да видите в следващите постове.

 >>> Към втора част                              >>>Към трета част