Беше краят на една пролет, която започна със зимни студове и поройни дъждове, а сега, когато се виждаше краят й, жегата вече беше непоносима. Липите по улицата бяха разцъфнали и ухаеха тежко заради подранилата жега. Ако човек погледнеше уморените им листа би си помислил, че молят небето за капка дъжд. До дънера на една от липите се беше опрял инспектор Стоянов. Той гледаше насъбралите се хора за погребението на Байката и въпреки че не познаваше никого от тези хора, се питаше: „Възможно ли е някой от тези опечалени хора да е убиец?” Гледаше към вратата на къщата как хората влизат вътре на поклонение с цветя и свещ, но върху опечалените им и пожълтели лица не различаваше други емоции освен тъга и страх. Хората бяха потресени и в присъствието на няколкото полицаи дори не си позволяваха да си шушукат и клюкарстват по темата за убийството на един от съгражданите им. Според тези хора убийства се случваха само в София и по изключение в по-големите градове, но в такова малко градче, където половината къщи запустяваха лятно време заради сезонната работа по Европа, не изглеждаше нормално някой от техните познати да е убит, и то в собствения му дом.
Инспекторът искаше да чуе какво говорят, какво мислят, какво притеснява тези хора и смяташе, че ако се ослуша, може да чуе версия, която да му помогне да намери убиеца, но хората просто мълчаха или плачеха, а в София му бяха казвали, че на света няма по-добри хранилища на информация от бабите по пейките на улиците в малките градове и села. Да, но днес той не чу нищо, което да му помогне. Хората се бяха изплашили и това се виждаше дори през сълзите в очите им и инспекторът се зачуди дали жалят починалия, или повече се тревожат за самите себе си.
Тази вечер, както и предишните няколко, хората щяха да се приберат отрано по къщите си и щяха да се заключат, за да не ги посети убиецът на Байката.
Инспектор Стоянов за пореден път огледа улицата и не можеше да си представи как някой може да влезе през дворната врата и никой съсед да не забележи неканения гост. Не разбираше как убиецът е минал покрай къщата, без майката на Байката да забележи, като прозорецът на кухнята й, в приземния етаж, гледа към улицата и никой не може да влезе в двора, без старата жена да го забележи. Инспекторът не разбираше как убиецът беше заобиколил къщата посред бял ден и беше убил по особено жесток начин този мъж като планина, без никой да го забележи. Трябваше да е някой от семейството или от близките, но не можеше да уличи никого, защото всички имаха обяснение къде и с кого са били по време на убийството.
За първи път в своята практика инспекторът беше безпомощен. Нямаше сведения и нямаше кой да му помогне или поне не намираше хора, които да искат да му помогнат. Хората предпочитаха да се скрият зад заключените си врати, вместо да коментират случилото се с представителите на полицията.
Погледът на инспектора за пореден път се плъзна към съседната къща. Там на балкона седеше жена на средна възраст и плетеше дантела. Тя нито един път не погледна към тълпата в съседния двор и нито риданията, нито тъгата на съседите й можеше да я откъсне от плетенето. За тази жена сякаш нищо не беше се случило.
Инспекторът я беше забелязал още в деня на убийството и искаше да говори с нея, но възрастният човек, който се представи като неин баща, му отговори, че той, жена му и дъщеря му нищо не са видели и затова не иска да ги безпокои полицията и дори не им отвори дворната врата. Когато инспекторът го прикани да отвори и да поговорят, възрастният човек се обърна с гръб, тръгна към къщата си и махна към полицаите така сякаш искаше да им каже повече да не го безпокои никой. Инспекторът изгаряше от желание да говори с тази жена. Имаше чувството, че ако поговори с нея, ще намери отговор на всички въпроси, които го мъчеха. Беше сигурен, че тя знае нещо и цялото й семейство се опитва да му попречи да го разбере, но не можеше да разбере защо тези мисли обсебват съзнанието му.
Докато инспектор Стоянов мислеше за плетачката и как да поговори с нея, пред портата спря нов червен Опел Тигра и от него слезе най-красивата жена на света. Беше вълшебна на фона на хората, облечени в черно и потънали в тъга. Напук на света, който я заобикаляше със студенина в най-горещия ден на пролетта, тя беше облечена в бяло – памучен панталон, бяла риза и голям, бял шал с огромен червен мак, под който се виждаше кестенявата й коса, прибрана на кок отзад. Тази жена не беше просто красива, в нея имаше нещо аристократично. Тя взе чантата си, заобиколи колата и отвори вратата от другата страна, където се возеше малко момиченце, облечено в бяла памучна рокличка, което приличаше на майка си, но палавите й къдрици се разсипваха по гърба й като буен планински поток.
Инспекторът за миг вдигна поглед към плетачката само за да откъсне поглед от красавицата на улицата, но изведнъж забеляза приликата на тези две жени – те бяха роднини и не бяха сестри или може и да бяха, но с десетина години разлика във възрастта. Освен приликата на двете жени инспекторът забеляза и друго – плетачката не реагира на гостите – тя сякаш не ги забеляза. Продължи да плете своята дантела. Инспекторът се запита защо плетачката не обърна внимание на гостите си и дали двете жени не са скарани, но кой би се скарал с тази красавица. Отговорът беше прост: друга красавица, като тази на балкона. Инспекторът се усмихна и погледна настрани. Забеляза как хората се махнаха от портата на плетачката и някак странно отстрани и с недоверие гледаха към красавицата с момиченцето.
Инспекторът реши да разбере причината за неприязънта на хората към младата жена и се обърна към местния полицай. Дори не зададе въпрос, само повдигна вежда и полицаят се усмихна:
Местният полицай се усмихна още по-широко.
- Възможно е да не си чувал за нея, защото едва ли имаш къща за милиони и едва ли имаш бивша жена, с която да делиш фирми за милиони.
Инспекторът разбра: тази жена работеше в света на богатите и известните, тя не беше от простосмъртните, тя беше богиня и хората се притесняваха от нея. Имаше защо. Тя беше момиче от провинциално градче, а беше успяла да се добере до високите етажи на властта и богатството. Сега инспекторът си обясни и доброто състояние на къщата, в която живееха роднините й. Явно тази млада жена се грижеше добре за всичко в живота си, не само за себе си.
Адвокатката излезе на балкона и целуна плетачката по бузата. Плетачката не отрази този жест и продължи да плете. Младата жена придърпа един стол и седна до плетачката. На скута й се настани малкото момиченце. Аня хвана ръцете на плетачката и видимо приложи сила, за да накара жената да спре да плете. После повдигна ръцете й към лицето си и ги целуна. Плетачката дори не я погледна. Просто седеше и гледаше към дантелата.
Инспекторът разбра, че нещо не е наред. Явно двете бяха много скарани, щом въпреки всички жестове на добронамереност плетачката не поглеждаше към Аня и дъщеря й. Аня обаче не се отказваше. Тя започна да гали плетачката по главата и да й говори нещо, а инспекторът виждаше само, че плетачката изобщо не реагира, тя просто хвана иглите и започна пак да плете, сякаш нищо не се случваше и сякаш беше съвсем сама в света.
Инспекторът беше доста объркан от гледката. Погледна към местния полицай с присвити очи и попита:
Полицаят сякаш не разбра какво го питат и просто за уточнение попита:
Полицаят пристъпи от единия на другия крак и каза почти безпомощно:
Инспекторът за първи път въздъхна облекчено, а полицаят още по-притеснен каза:
Младият полицай се притесни. Как да арестува сина и жената на Байката пред толкова опечалени роднини? Инспекторът видя, че се двоуми и попита:
Инспекторът се замисли. Наистина имаха време да избягат и не бяха избягали. Това правеше ли ги невинни? Инспекторът усети, че има защо да копне по-надълбоко в тази история и имаше ужасното предчувствие, че това, което ще изкопае, въобще няма да му хареса, а досега мислеше, че не може да му се случи нищо по-лошо от това, да бъде изпратен на работа в провинцията, където такива неща като особено жестоки убийства не трябваше да се случват, те бяха запазена марка за големите градове. Но не, не беше така. Такива неща се случваха и в малките градове, а сега инспектор Стоянов щеше да разбере това.
На инспектор Стоянов му се наложи да постои и да погледа погребението до края. Видя как изнесоха ковчега на улицата, гледаше как вдовицата виеше и се чудеше как може да е толкова опечалена особено като е знаела какви ги върши мъжът й и изведнъж на инспектора му просветна:”Щом тази жена може да е такава актриса пред роднините си, какво друго може да извърши, и то съвсем хладнокръвно?” Инспекторът отвратено обърна поглед на другата страна и дори плю на асфалта, а му се искаше да се изплюе в лицето й. Когато пак се обърна към опечалените видя лицето на сина и не можеше да повярва – той плачеше. Това ниско, възпълно момче, на фигура досущ като майка си, ревеше и подсмърчаше като изплашено малко детенце. Инспекторът беше готов да се разсмее. Как беше възможно? Бащата се беше подигравал със семейството си публично, всички знаеха за това и сега тази печална картинка изглеждаше гротескно в очите на инспектор Стоянов. Той се усмихна направо щастливо и не можеше, дори не искаше да спре да се смее. За него тази гледка беше истински смешна.
Отецът си изпя задължителните молитви, семейството на починалия раздаде набързо пита и пшеница и мъжете натовариха ковчега на един товарен бял микробус. Така Байката пое по вечния си път – изпратен от най-близките, някои роднини и най-любопитните хора в града, които беше пренебрегвал през целия си живот.
Плетачката на дантели продължи да плете, без дори да забележи как шествието на почернелите от мъка хора тръгна към гробищния парк. След около час заровиха Байката. Опечалените близки се почерпиха още веднъж с пита и пшеница и тихичко и бързичко си тръгнаха към домовете.
По някаква причина инспекторът не тръгна с множеството хора. Остана в гробищния парк. Тръгна по алеята и намери един стар гроб, заграден с метална ограда, където имаше място за още един гроб, но вместо съсед този починал имаше маса и пейка. Инспекторът влезе в двора на този вечен дом и се настани удобно. Нещо отвътре го караше да мисли, че това погребение не е свършило. Поседя малко, запали цигара, после още една и тъкмо стана да си тръгне, когато видя по пътя бързо да приближава червена кола. Инспекторът се усмихна и тръгна към гроба на Байката. Инстинктът не беше го подвел. Церемонията по това погребение не беше приключила. Аня не беше дошла случайно днес. Тя искаше да се сбогува насаме с баща си.
Инспекторът застана до гроба на Байката и изчака тя да се приближи. Аня държеше в ръце огромен букет бледожълтеникаво-розови рози. Зад големите черни очила инспекторът не можеше да види очите й и не можеше да прецени дали е тъжна, но сега единственото важно беше, че тя е тук, на това място и той имаше изключителната възможност да поговори с нея.
Аня спря малко зад инспектора и каза:
Инспекторът почти се учуди:
Аня остави жълтеникаво-розовите или розово-жълтите рози върху другите цветя на гроба на Байката и тръгна към колата, след няколко крачки се обърна към инспектора и го подкани:
Сега вече инспекторът спря на място и остана без дъх. Историята ставаше все по-объркана.
Аня се усмихна:
Аня се усмихна още по-широко:
Аня наистина се разсмя.
Инспекторът знаеше, че нищо не е лесно в това убийство и знаеше, че всичко едва сега започваше, но твърдението на Аня, че възможният убиец е точно до гроба на Байката го накара да изтръпне в очакване да завърши работата си сега веднага и да се върне в София победоносно. Едната му ръка инстинктивно се плъзна към кобура на пистолета. Инспекторът много бавно се обърна и очите му трескаво започнаха да търсят убиеца, но просто не го виждаше.
Аня се засмя.
Инспекторът се качи в колата до Аня и по целия път до дома на майка й я виждаше в огледалото как се усмихва. Аня знаеше повече от всички. Може би. Но инспекторът чувстваше, че с нея работата му много ще се усложни.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви