avatar
+3 3 гласа

"Затворник" и "Лято" - лирични разкази от Тош и Енигма

Невероятният "Стриптийз" на Сечко, тъгата на Тери и... и не само те извикаха в съзнанието ми и в настроението ми една история от преди години.

Качвах мои неща на един затънтен форум за пишещи на books.dir.bg. Имаше гласуване "Да/Не" за творбите и обикновено разпределението беше 50/50 (случайно); почти нямаше коментари, и самият форум не беше истински форум - нямаш профил, не влизаш в системата с парола и т.н.

Там обаче срещнах едно момиче, което пишеше вълшебни стихове и лирични разкази. Вълшебни...

Стилът й и тя самата ме бяха вдъхновили да напиша "Затворник"...



Затворник

от Тош

Аз съм затворник. Окован съм на стената на несподелените чувства и ме ограждат непробиваеми стени от самота и студ. В мрачната ми килия никога не прониква светлина и топлина, а единствените ми приятели са двамата надзиратели: Време и Примирение.

Присъдата ми е доживотна, при строг тъмничен режим, и нямам право на свиждане. Единствено Надеждата успява да се промъкне през тесните цепнатини между непробиваемите плътни черни ледени блокове на отчаянието. Тя идва при мен, когато съм най-сломен и започва да ме увещава да избягам с нея. Влиза неочаквано в килията ми и ме упоява с мечти. Сваля оковите ми, докато съм унесен, и ме пренася в стаята за въжделения. Там ме завързва за стола на илюзиите и ме измъчва с вяра в любовта. Залъгва ме, че присъдата ми не е доживотна; че ще открия Щастието и че трябва да вложа всичките си сили, за да успея, колкото и болка да ми струва това. После ми показва плановете на затвора и чертае пътища за бягство към Щастието. Запознава ме с топлината и с лъчистата светлина на Любовта, която копнеела за мен в Свободния свят, и ми внушава неудържимо желание да се докосна до Нея.

Превъзбуден от мечти, аз се хвърлям през глава из черните ледени коридори на затвора, устремен да я прегърна. Виждам Любовта като искряща звезда и като богиня, която се усмихва с крайчеца на устата си, а после отвръща глава и буйните й прекрасни коси се поклащат.

Когато съм по-близо, Тя се усмихва по-смело. Прехапва устни. Намига ми. Прокарва пръсти през косите си и ме пробожда с изкусителен поглед. Безмълвно ме призовава да тичам по-бързо и по-бързо, и по-бързо...

Навсякъде по пътя към Любовта, който минава през скритите тунели на затвора обаче, са поставени капани. Не само, че подът е ужасно хлъзгав, защото е от лед, а целият е покрит с нащърбени парчета от строшени чувства. Стърчат окървавени кинжали, убивали сърца с един удар. Въргалят се тежки чукове и закалени длета, натрошавали ги парче по парче. Движат се преси, смачкавали стъпка по стъпка. Догарят паднали гръмотевици от облаци с лоши предчувствия. Премигват ледени усмивки, нашепващи "не те обичам" и вали непрестанен сняг от смразяващо безразличие сред покриващата всичко мъгла от съсипваща безнадеждност.

Заслепен от усмивката на Любовта обаче, аз всеки път забравям за опасностите и тичам към нея. Изпълнен съм с увереност, че Надеждата този път не ме е излъгала и тичам, тичам, тичам... Накрая се спъвам в някоя отломка, или се подхлъзвам неспасяемо на леда. Чудовищната скорост, с която съм се устремил към Любовта, кара изтощеното ми от надежда тяло да се търкаля по пода и яростно да се блъска в стените, построени от материала с най-голяма твърдост - отчаяние. Наранявам се жестоко и съсипан се сгромолясвам на пода в краката й. Тя е гордо изправена, на края на коридора, и продължава да се усмихва като богиня. Уверява се, че след падането нямам сили да се изправя и да я достигна. Помахва ми за сбогом и ме изоставя.

Оставам да лежа, безпомощен, сред капаните на Надеждата, на пътя от затвора към Свободата и Любовта. Отново съм наказан за престъплението, че съм се осмелил да вярвам, че мога да избягам. Отново с болка осъзнавам, че съм бил заблуден от злобната Надежда.

Намират ме двамата ми приятели: Време и Примирение. Те прибират смазаното ми същество в ледената килия, където се опитват да излекуват раните ми и да ме научат да се боря по-люто с Надеждата, за да не й позволя отново да ме подмами към клопките по пътя към бленуваното от всички глупави грешници в Ада Спасение...

И така, до следващия път...

на Енигма, 2004 (последна редакция - дек/2007)


Създадено от Тош от Twenkid Studio




Лято

от Енигма (Илина Георгиева)

 
Зимата разхвърли белите си шипове в косите ми и затрупа думите му със сняг. Сряза крилете ми и открадна последната капка Лято от мен… Отне ми и цветовете - и черното, и бялото, дори тъмно-синьото... Станах прозрачна. Вятърът се впи в тялото ми, а снежната виелица ме изпълни с болка…Изгубих се…Търсех
само спомени, не исках бъдеще, не чувах нищо…  Дълго зимата ме носеше в сърцето си, а понякога ме даваше на студа. Искаше да ме научи да бъда като нея…Безчувствена. Зашиваше дупките в сърцето ми с гняв и плачове. Лекуваше раните ми и превръщаше всяка моя сълза в лед, който после разхвърляше в мислите ми… Забравях…не виждах, не исках, не вярвах. Беше ми останала единствено Зимата и аз й се отдадох напълно. А тя бе щастлива… Тъпчеше ме с безчувственост и чернота, учеше ме да мразя… Късаше парчета от душата ми… Стана алчна. Грабеше всичко от мен… После поиска да й стана дъщеря. Виждаше в мен своя студ, своя мрак… Но бе сбъркала. Това не бях АЗ. Това бе само моя сянка, изрисувана от моментната болка…

Разбра го, когато убоде сърцето ми и от него потече Лято… Тогава се ядоса и ме превърна в една от своите ледени висулки. Закачи ме на някакъв тъмен покрив и зачака някой да ме счупи или сама да падна и да се строша в крещащия й студ… Но Лятото в мен ме пареше и аз не падах…После стана топло...Зимата не искаше да си отиде без душата ми…Тогава Лятото ме стопи с топлината си и аз се превърнах във вода. Скочих в морето и се разтворих в обятията му. Зимата ме видя и поиска да ме удави…Но не можеше…Аз бях морето…  Пролетта дойде и изгони студа. Цветята разцъфнаха, а животът се раждаше ден след ден… Аз събирах топлината на изгревите и крадях от синьото на морето. И скоро пак станах същата…цветна… Настъпи Лято,а аз излязох на брега и отново се превърнах в момиче. В момичето,което бях… Косата ми бе пораснала и бе събрала в себе си много светлина. Само кръпките, които заши Зимата в сърцето ми ме мъчеха. Но аз взех бяла боичка и ги оцветих всичките… Сега бях същата…почти… Отново започнах да се усмихвам след цяла една вечност мълчание.  И тогава го видях… Този,който едва не ме уби с едно: “Не те обичам вече”. Стоеше на плажа и чакаше някого…А щом погледът му улови моя,ми стана студено… Той се приближи… Понечи да ме докосне,целуне…поиска ново начало.Поиска да изтрие всички грешки само с едно фалшиво “обичам те”…  Но този път думите му не успяха да проникнат през закаленото ми от студ и болка тяло…

 Видях я…Зимата-в очите му… Ето къде се бе крила през цялото това време,откакто Пролетта я пропъди… Искаше да ме унищожи,но вече не можеше. Не и пред очите на Лятото.  Чах сега забелязах колко празен и бездушен бе станал той.Зимата го бе изпила до дъно…А мен не можеше,защото аз не го обичах и тя не бе способна да ме нарани. Обичта ми бе заключена в човека,който студът отдавна бе убил…

завинаги. Но Зимата не разбираше, че любовта не се изразява само в материалното и външното. Тя не знаеше, че като отне душата му го промени… Вече не бе истински… Сега той бе Зимата, а аз - Лятото…

   Обърнах се и се смесих с цветовете на топлия ден.Оставих го сам… Бях свободна да обичам отново…