7:00 Звукът от алармата на телефона, мелодия озаглавена Поп пиано – избрала съм за събуждане възможно най-малко дразнещата. Никога не ставам от първия път. Трябват ми поне още едно-две позвънявания. Сгушвам се в Него, целувам го, наболата брада ме драска по лицето. Инстинктивно отвръща на целувката ми. Притиска ме още по-силно. Топло ми е. В момента повече от всичко искам да остана в леглото. В главата ми се върти само една мисъл. Започвам да си представям какво можеше да се случи, ако не трябваше да ставам. Става ми още по-топло.

Както всяка сутрин котката не ни оставя на мира. Беснее поне от 1 час. Търчи из всички стаи, събира килима, скача върху нас на леглото, опитва се да ни събуди, скучно й е и е гладна. Точи си ноктите на матрака, този звук ме побърква. Казвам й да спре и тя започва зверски да мърка, защото вече знае че съм будна и скоро ще й дам да яде. Идва до възглавницата и ми души лицето. Мъркането се усилва. Само ако знаеше какво я чака утре (ще я водим да я кастрират) сигурно щеше да ни убие докато спим.

7:20 Най-накрая ставам, не мога да се отърся от усещането за дежа вю. Тътря се по коридора, тоалетна, миене на зъби, тъп поглед в огледалото. Али ме следва навсякъде, като не спира да мяука, да мърка и да издава всевъзможни звуци. Нашата котка е много приказлива. Мисля си, че я разбирам. Влизам в кухнята, оглеждам се по навик за хлебарки. Няма! От 2-3 седмици не съм виждала нито една. Хлебарките са поредния голям проблем на София, има ги навсякъде. Сипвам в купичката на Али храна и тя се нахвърля върху нея. Следва неизбежният въпрос – какво да облека. Избирам блуза, която трябва да се изглади. Миналата седмица си купихме компютърно бюро и ютия. До сега, просто обличах тази блуза неизгладена. Сега е момента да изпробвам  ютията. Усложнявам си живота. Гладя върху бюрото. Пускам телевизора. Преглед на печата, политици и водещи, въпроси и отговори, реклами, новини и единственото, което ми привлича вниманието – прогнозата за времето. Толкова много неща зависят от нея – да взема ли слънчевите очила или не, да нося ли чадър, коженото яке или зеленото, кецовете или обувките, които са топли, но пропускат, ако вали. От прогнозата разбирам само едно – всичко е възможно. Слагам кафеварката, мивката е пълна с чинии от снощи. Започвам да мия – чинии, чаши, пепелник, тенджерка с остатъци от сос за спагети. Кафето е готово. Викам Го да става. Докато пием кафе успяваме да се скараме, час по-късно дори не помня за какво. Главата започва да ме боли. Грим, обици, ресане, ореховки за закуска.

8:30 Излизаме заедно. По пътя продължаваме да спорим за нещото, което в онзи момент изглежда като най-големия проблем на света. Целува ме за довиждане, чувства се гузен, аз също. И двамата знаем, че 5 минути по-късно ще е останало само неприятното усещане за вина и желанието за вечерната доза любов. Слагам слушалките, главата ми ще се пръсне от силната музика, която избухва в ушите ми. Подземният свят на метрото ме поглъща. Чувствам се като в клип. Адски много хора, бързат, бягат, блъскат се, едва се напъхват във влакчето, което изглежда миниатюрно на фона на огромната тълпа. През целия ден не мога да спра да мисля за Него и за това, че денят трябваше да има друго начало.