Тя беше там - малка и невзрачна - част от големия свят.Хората я смачкваха със стyдените си погледи.Никой не продумваше.Всички вървяха и подминаваха , забързани в собственото си ежедневие.Лицата се размазваха , оставаха сенки - без материално покритие или обвивка. Cенки -  без духовно присъствие. Едва ли някой осъзнаваше , как само минаването покрай нея го правеше специален , оставяше отпечатък в живота и. По страшното беше , че тези "хора" не осъзнаваха че дори само нейното присъствие докато са минавали от там е оставило следа и в  техния живот. Тя - една толкова невзрачна къща - може би изоставена завинаги , може би временно забравена.Стоеше и наблюдаваше - потъваща във прахта на улиците , в пепелта и небитието. Единственото което имаше тя , бяха тези хора - те бяха нейния живот - различни съдби и характери.Тя чуваше всичко - смеховете , тъгите , писъците . Всичко това  и всички те оставаха някъде там - запечатани между стените. Да тази нищо и никаква къща сякаш бе по богата на преживявания и емоции от нас - "великите" хора. Бе попила всичко , и вече се чувстваше изтощена. Реши да си почине.. Да загърби за миг и тя проблемите на другите. На следващия ден всички я виждаха - просто защото я нямаше. Чак сега забелязваха присъствието и - когато се беше превърнало в отсъствие...