(20 дена по-късно)

Страхът в общия случай ни кара да превърнем всяка ситуация в двуполюсен модел. Да повярваме, че от всяка ситуация има два изхода. Само два - или ще направиш нещо или няма да го направиш.

Това "няма да го направиш", ще се съгласите, въобще не означава, че изходите са само два, защото ако не направиш нещо, може пък да направиш безброй други неща, но страхът ни уверява, че ако не направиш нещо, то каквото и друго да направиш, резултатът ще е все един - провал!

Примерно: или точно сега ще предложиш на приятелката си брак или никога няма да се ожениш за нея. И тресейки се от страх ти й предлагаш брак. И тя ти отказва. Учуден ли си?

Най-интересното е, че не си. Точно това си очаквал, точно това си и получил. Е, все пак, ще кажете: “Шансът беше фифти-фифти – можеше пък и да се съгласи, патката!”

Хе, хе, виждаш ли, колкото повече я убеждаваш, че трябва да размисли, толкова повече тя упорства в отрицателното си решение. Хайде – някакъв стандартен край – всеки – по къщите си, криви усмивки и т.н., до следващата среща.

---

И къде сега беше грешката? Може би грешката беше в това, че й предложи? Да, ама все пак моментът беше назрял. От колко време ходите? Може пък и някой намек да си усетил от нея наскоро или пък от майка й, или пък от майка си... Абе тази идея да й предложиш не ти е дошла току-така в главата. Може би трябваше да изчакаш? До следващата среща? Ами какво щеше да се е променило дотогава? Все същото щеше да е. Пак щеше да те тресе страх. Да, там е работата. Защо трябваше да отлагаш? Е, загуби сега една потенциално добра жена, но пък се сдоби с мъдрост!

Грешката не е в това, че си й предложил или не си й предложил. Грешката е в това, че всичките ти действия са били съпроводени от страх. Трябваше просто да си наложиш да елиминираш страха и тогава да решаваш и да действаш.

---

Да, може този съвет да изглежда малко мъгляв. Да се елиминира страха не означава ли, че трябва да и предложиш? Или пък означава, че не трябва да й предлагаш?

Не. В общи линии това означава, че може да и предложиш, а може и да не й предложиш, а може да направиш и нещо друго, но в крайна сметка това, което щеше да направиш при липсата на страх, щеше да е правилното нещо.

Ако и беше предложил, след като си елиминирал страха, тя вероятно щеше да каже "Да". Със сигурност щеше да го каже! Защото тогава щеше да си и предложил по правилния начин. Тресейки се от страх, ти просто си оплескал предложението. Това я е възпряло. Не, че не те е харесвала досега.

Ако пък предположим, че най-безстрашно ти решеше да не и предлагаш, то... ами няма лошо и тя ще се радва, че сте постъпили правилно, ще си останете добри приятели, не само на думи, и.... кой знае – може пък да се ожените все пак... в подходящия момент.

Тази по-сложна ситуация ще бъде разнищена някога, по-нататък. Сега ще наблегнем на следното: когато човек не се страхува, той взема правилното решение. Това, че решението може да е същото, както ако би го взел от страх, не означава, че и изпълнението ще е същото. Т.е. това няма да е същото решение. Защото решавайки да направиш нещо или не, съвсем не означава, че вече си решил и как точно ще го направиш.

И ето – стигнахме до първата техника за справяне със страха. Когато трябва да вземем решение и усетим, че ни е страх, трябва по най-бързия начин да уточним, от какво ни е страх и да си наложим да не се страхуваме от него. И да продължим с вземането на решение.

На теория изглежда лесно, на практика обаче може никак да не е лесно. Така е с повечето теории, да не кажем с всичките - практическото им приложение винаги ни излиза през носа. Онези от вас, които са имали вземане-даване с разни техники на самооправяне, на самовнушение и самоконтрол сигурно вече усещат тежестта на провала при първите и при последващите опити.

Да, всеки е имал вземане-даване с някаква техника на самоконтрол, дори да е само от рода "Не се чеши!", "Не се хили!" и пр. Знам колко ви е трудно. Но трябва да ви уверя, че при тази техника всичко минава като по мед и масло още от първите опити, стига да не уцелите нещо погрешно, и да не започнете да се борите не с този страх, с който трябва. И всичко става за части от секундата. Това и е красивото на тази техника - мигновенността.

Мигновенността ви позволява да реагирате в рамките на наличното време при екстремни ситуации. Мигновенността ви помага да разпознаете правилно страха.

Да, засега май ще се наложи да приемете някои неща на доверие. Първото е, че страхът се разпознава най-лесно миг преди да вземете решението. Второто е, че за да го елиминирате е достатъчно само да си кажете „Не ме е страх (от това нещо)!”

Можете да опитате (някой път де - в реална ситуация). Резултатът винаги ще бъде един и същ – ще ви олекне толкова много, че ще изпитате щастие (макар и за кратко), пропорционално по големина на страха, който сте изпитвали допреди малко. И от там нататък, няма да е никак трудно да вземете правилното решение. Просто ще го вземете. Това е.

Не трябва да забравяте, значи, две неща: да погледнете страха право в очите (с което ще го разпознаете) и да кажете "Не ме е страх!" Просто е.

А сега да обясним за онези неща, които трябваше да приемете на доверие. Първо – за разпознаването на страха.

Има, значи, хора всякакви – с разхлопани нерви, чувствителни, с нерви от корабни въжета, трезви, пияни, образовани... - всички те изпитват страх. Дори бих казал - еднакъв по сила страх. Разликата е само в проявата му.

Независимо какъв тип сте, вие сте изпитвали страх и най-добре знаете, как той се проявява във вас. Когато ви е страх, често се случва да ви се свие стомаха, но не е задължително, често ви се ускорява пулса, но не е задължително, често ви пада кръвното, но не е задължително. Въобще - може да ви е доста трудно, да определите еднозначно, кога точно ви е страх. Но има и други белези, които могат да са ви по-полезни. Например колебанието. Ако се настроите така, че всеки път като изпитвате колебание да се самосезирате, че ви е страх, може и да не контролирате непрекъснато стомаха си или ударите на сърцето. Умът бързо се учи на такива работи.

Работата е там, че, както вече казахме, страхът може да се окаже страшно труден за разпознаване и по тази причина прибягваме до телесните индикатори – стомах, сърце, кожа и т.н.

Работата също е и там, че страхът няма смисъл без решението. Няма смисъл да ви тормози, ако не се намирате пред вземане на решение. Значи, той може и да си съществува с години, без да го забележите, просто защото с години не ви се е налагало да вземате някакво решение, което е свързано с него, но появи ли се моментът на вземане на решение, страхът няма друг избор, освен да се оголи, да покаже истинската си същност, да излезе от храстите.

Именно тогава е моментът да го хванете. Това е мигът преди вземането на решение. През останалото време я го откриете, я не, а ако се задълбочите, нищо чудно да си откриете и несъществуващи страхове (и съответно да си ги придобиете), но мигът преди вземането на решение не лъже - ако ви е страх, значи във вас се е бил загнездил някакъв страх и този е моментът да го разкриете и да го ликвидирате.

Бъдете прочие по-чувствителни. Това не е слабост.

Вторият момент – вълшебните думи „Не ме е страх!” Да си призная, този феномен ме удиви много. Има хиляда и един начина за лекуване на страха, които битуват по книгите, по телевизията, в интернет и по всички медии. Всички те предлагат някакви решения за изкореняване на скритите и явните страхове. Някои са прости, някои са сложни, някои изискват години на търпение, някои – месеци, а онези – мигновенните ги забравяме бързо, след като си счупим един-два пъти главите с тях.

Аз самият също съм предлагал такива решения. Честно казано - помагали са, но честно казано и ефектът им не е бил много траен. Всичко, което съм измислял или чувал съм го прилагал върху себе си и в резултат съм се убедил в едно - страхът може да се върне по всяко време. Ефектът на всички лекарства срещу страх е временен. Страхът едва ли не е неизкореним.

Ето – станаха три неща даже, но тук, при първия опит - хоп! - няма го страхът. И то става въпрос за такива хронични страхове, които си ги носим с години, не някакви модерни или наскоро придобити.

Да, да ви кажа право, аз съм доста скептично настроен към самовнушенията. „Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх...." - това нещо при мен не е носило резултати, или ако е носило, те са били с трайността на първи сняг. Но само едно "Не ме е страх!" да свърши толкова работа? Това беше голям шок за мен!

Ами какво да ви кажа. И аз обичам да вярвам в чудеса. Чудесата все пак съществуват. Ако сега се сетя за някакъв свой страх и му кажа „Не ме е страх!”, в общи линии нищо няма да направя. За да му подействат тези думи, страхът трябва да бъде изпитан с пълната му сила.

Важен, значи, е моментът в който произнасяме думите „Не ме е страх!”

Знанието за страха не е самия страх. Тези думи трябва да бъдат казани на страха, а не на личния му картон във вашата картотека. А да седна сега да го вадя специално за да му кажа „Не ме е страх!”... моля, моля, имам си достатъчно друга работа, че изкуствено да го измъквам от дупката му. Предпочитам да изчакам момента на естествената му поява.

Такова обяснение си давам аз на магията „Не ме е страх!”

Ако все още не сте опитали метода и не сте постигнали радостната възбуда или сте недоволни от моите обяснения на този феномен, изчакайте малко, ще ги задълбочим по-нататък.

Сега ще насочим вниманието си пак напред.

(Знаете ли, че съдба не съществува? Може би го знаете. Може би го вярвате даже. Но все ви се иска да не е вярно. Да, твърде модерно е напоследък, пък и още от адамово време насам, да си мислим, че ако нещо лошо ни се случи, то е за добро. Че това е съдба. Че така е трябвало да стане. Че съдбата ни дава знак. Глупости на търкалета! Просто е трябвало повече да сте внимавали! Ако сте забравили да си запазвате файла и всичко, което сте писали в продължение на един час изчезне, това не е съдба, а чиста проба нещастие. Нищо повече. Възстановявайте си го сега по памет. Но без да си мислите най-изгодно, че Господ ви праща сигнали и този път ще го напишете по-добре или пък, че е искал да ви каже, да не го пишете. Това си е чиста проба нещастие.

И знаете ли още нещо? Рай няма. Ще се мъчите на земята, ще се мъчите и на небето. Но това е друга тема, за друг текст. Ще я развия друг път. Сега просто си живейте живота, без да се мъчите и без да се радвате. Ад също няма. Споко! Настройте си Word-a да ви запазва автоматично файла на всяка минута, не на десет, както е по подразбиране!)

Започнах да пиша този текст успоредно с практикуването на тази техника. Практикувах я няколко дена и нещата се промениха. Може би за добро? Кой знае. Във всеки случай, страхът изчезна от решенията ми.

През тези дни бях доста зает, и непрекъснато трябваше да вземам решения и може би в залисията, а може би поради техниката, спрях да забелязвам страха. Може би бях започнал да изпълнявам техниката на подсъзнателно ниво – автоматично. Може би бях успял?

Във всеки случай след няколко дена практика изведнъж се случи нещо много странно. Страхът отново се върна.

Не това беше странното обаче. И през ум не ми беше минавало, че така лесно мога да се справя с това изначално животно. Свикнал бях на завръщанията му. Странното беше друго. Този път той нямаше лице. Ей така – в миг на почивка изведнъж ме нападна страх. Безименен страх започна да ме тресе.

Честно казано – не вземам упойващи вещества и все още не съм започнал да прекалявам с пиенето (поне все още не виждам бели мишки в тъмното и не налапвам шишето от сутринта). Добре се познавам, за да си мисля, че този страх е в следствие на нещо, което съм погълнал. А и не ми се случва често да ме е страх просто ей така – без да знам защо. В цялото изживяване все пак имаше някакво очарование, но за това – друг път.

Сега мен просто ме тресеше един голям страх и само толкова. Не знаех каква е причината. Може би беше поради рязката промяна – допреди малко бях под напрежение, а сега бях решил да зарежа всичко и да си почина. Но не беше и това. Познавам се добре.

И ми хрумна, че цялата работа е свързана с техниката, която бях прегърнал в последните дни. С елиминирането на страха. Целият този страх, който бях отритнал през последните дни, сякаш сега се беше натрупал на едно място и плахо излизаше от храстите за да ме нападне. Нищо чудно, че нямаше лице, защото той беше сборен страх на всичко, което бях отхвърлял през последните дни, а аз въобще не си спомням колко точно страхове бяха това.

Това предположение, ако и да не е истина, поне ме накара да се замисля върху детайлите на моята техника. И върху страха въобще. Защото, ща – не ща, трябваше да продължа да вземам правилни решения.

Пък и вече бях обявил война на страха.