Паскал Брукнер защищава Айан Хирзи Али срещу Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш, определяйки тяхната идея за мултикултурализъм като опит за приковаване на хората към техния произход.
„Колониализмът и робството са създали у западните народи едно усещане за вина, което ги кара да се прекланят пред чужди традиции. Това е един ленив, дори расистки начин на мислене“ – Айан Хирзи Али
Няма съмнение относно това, че враговете на свободата идват от свободните общества, откъм една част от просветения елит, която отказва облагите на демокрацията на останалата част от човечеството – и по-специално на собствените си сънародници, ако те са имали лошия късмет да принадлежат към някоя друга религия или етническа група. За да се убеди в това, човек трябва само да хвърли един поглед върху два нови текста: „Убийство в Амстердам“ от англо-холандецът Айън Бурума, занимаващ се с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и рецензията на тази книга от английския журналист и професор Тимъти Гартън Аш в New York Review of Books.Репортажът на Бурума, написан в един англосаксонски стил, е интересен с това, че с привидна неутралност дава думата на всички участници в драмата, на убиеца и на неговата жертва. И все пак авторът не може да прикрие раздразнението си, когато става дума за Айан Хирзи Али, бившата членка на холандския парламент от сомалийски произход. Самата тя е приятелка на Тео ван Гог и обект на постоянни смъртни заплахи. Бурума е смутен от нейната критика на Корана.
Гартън Аш е дори още по-критичен. За него, апостолът на мултикултурализма, поведението на Хирзи Али е както безотговорно, така и анти-продуктивно. „Айан Хирзи Али сега е една смела, откровена, леко склонна към опростяване фундаменталистка на просвещението“, казва той. Той подкрепя твърдението си, указвайки, че тази откровена млада жена е членувала в младостта си в Мюсюлманското братство в Египет. Според него тя просто е сменила една вяра с друга, фанатизма на пророка с онзи на просвещението.
Този аргумент за еквивалентност не е нов. Той беше използван през целия 19 век от католическата църква за блокиране на реформи, а в по-ново време и във Франция, по време на „аферата със забрадките“ от противниците на съответния френски закон. В случая с Хирзи Али (самата тя подложена на женско обрязване и насилствен брак, след което е избягала от Африка в Холандия), обвинението просто е фалшиво. Разликата между нея и Мухамед Буайери, убиецът на Тео ван Гог, е че тя никога не е защищавала убийството като средство за подкрепяне на идеите й.
„Коранът е дело на хората, а не на Бога“, пише тя. „Следователно ние сме свободни да го интерпретираме и да го преработваме според изискванията на новото време, вместо да се облягаме на него и да живеем както първите вярващи са живеели в едно отдавна отминало, назадничаво време“. В това изречение няма и следа от сектантство. Единствените оръжия на Хирзи Али са убеждението, опровержението и спорът. Далеч от патологията на месианството, тя никога не напуска сферата на разума. Нейната надежда за отблъскване на тиранията и суеверието не изглежда да произтича от нездрава екзалтация. Но в очите на нашите префинени професори, Айан Хирзи Али, също както и другите мюсюлмански дисиденти като Таслима Назрийн, Вафа Султан, Иршад Манжи, Сейран Атеш и Некла Келек, тя е извършила една непростима простъпка: тя е взела на сериозно принципите на демокрацията.
Добре известно е, че в борбата на слабите срещу силните е по-лесно да се атакуват първите от тях. Ония, които се противопоставят на това, винаги ще бъдат обвинявани от страхливците, че възбуждат омразата на силните.
Не без коварство, Айън Бурума отказва на Айан Хирзи Али правото да цитира Волтер. Волтер, казва той, беше изправен срещу една от най-могъщите институции на своето време, католическата църква, докато Хирзи Али се задоволява с това да се изправи срещу едно „уязвимо малцинство в сърцето на Европа“. Но това твърдение игнорира факта, че ислямът не познава граници: ислямските общности в Стария свят са подкрепяни от един милиард вярващи. Намиращи се по средата между различни течения, те могат да се превърнат или в челното крило на една фундаменталистка офанзива, или да послужат като пример за една религиозност в по-голяма хармония с разума. Това не само не е дреболия, то е едно от основните предизвикателства на 21 век!
Не стига това, че Айан Хирзи Али е принудена да живее в изолация, заплашвана със смърт от ислямски радикали и заобиколена от телохранители. Освен това тя трябва да издържа и подигравките на високомерни идеалисти и кабинетни философи. В Холандия тя дори е била наречена фашистка. По този начина защитниците на свободата биват представяни като фашисти, докато фанатиците се превръщат в жертви!
Този порочен механизъм е добре известен. Онези, които се надигат срещу варварството, биват сами обвинявани във варварство. В политиката, както и във философията, знакът за равенство винаги означава отрицание. Но изравняването на различията винаги е признак на интелектуален банкрут. Да се крещи CRS = SS през май 1968, да се твърди, че Буш е равен на Бин Ладен или Волтер – на Савонарола, означава да се черпи евтино задоволство от съмнителни приближения. По същия начин, Просвещението често бива описвано просто като една по-различна религия, също толкова луда и непреклонна колкото са и католицизма или радикалния ислям. След Хайдегер, цяла поредица от мислители, от Гадамер до Дерида, оспорваха правото на Просвещението да гледа на себе си като на нова епоха на съзнателна история. Напротив, казват те, всички злини на нашата епоха бяха породени от този философски и литературен епизод: капитализъм, колониализъм, тоталитаризъм. За тях критиката на предразсъдъците не е нищо друго освен един нов предразсъдък, доказващ, че човечеството е неспособно на самокритика. За тях, химерите на определени литератори, които горяха от плам да се разправят с Бог и откровението, са отговорни за това, че Европа отново беше потопена в тъмнина. В една отвратителна диалектика, възходът на разума не породи нищо друго освен чудовища (Хоркхаймер, Адорно).
Цялата история на 20 век свидетелства за фанатизма на модерността. Безспорно е, че вярата в прогреса се е превърнала донякъде в нова религия, със собствени свещеници от Сен Симон до Огюст Конт, без да забравяме Виктор Юго. Грозните секуларни религии на фашизма и комунизма, с техните смъртоносни ритуали и масови жертвоприношения, бяха също толкова жестоки, колкото и най-злите теокрации – на които те, или поне комунизмът, се считаха за пълно отрицание. Повече хора бяха убити през 20 век в името на съпротива срещу Бога, отколкото в името на Бога. Няма значение факта, че първо нацизма, а след него и комунизма бяха победени от демократически режими, въодушевени от Просвещението, човешките права, толерантността и плурализма. За щастие Романтизмът е смекчил абстракциите на Просвещението и неговите претенции да е създало нов тип човек, освободен от религиозното чувство и неговия страх пред плътта.
Днес ние сме наследници и на двете движения и разбираме как да помирим особеностите на националните, лингвистични и културни връзки от една страна, с универсалността на човечеството, от друга. Модерността вече отдавна се отнася с подозрение и самокритичност към собствените си идеи, изобличавайки обожествяването на един безумен разум, не разбиращ собствената си ревностност. С една дума, тя придоби известна мъдрост и донякъде опозна собствените си граници. Самото Просвещение пък се оказа способно да разглежда собствените си грешки. Да се осъждат ексцесите на Просвещението в неговите собствени понятия означава да се остане верен на неговия дух. Тези понятия са незаменима част от съвременността – до степен, при която дори религиозните фанатици ги използват в подкрепа на собствените си каузи. Независимо от това дали ни харесва или не, ние сме деца на това противоречиво столетие, осъдени да осъждат бащите си в езика, който сме наследили от тях. И тъй като Просвещението триумфира дори и над най-злите си врагове, то няма съмнение, че то ще победи и ислямистката хидра, при условие че вярва в себе си и се въздържа от осъждане на толкова редките реформатори на исляма.
Днес ние имаме две разбирания за свободата: едното от тях има корените си в 18-и век и се основава на идеята за освобождаване от традиции и авторитети. Другото, произхождащо от антиимпериалистката антропология, се базира на идеята за еднаквото достойнство на културите, които не могат да бъдат оценявани единствено въз основа на нашите собствени критерии. Релативизмът изисква да виждаме в ценностите си единствено убежденията на племето, наречено Запад. Мултикултурализмът е резултат от този процес. Роден в Канада през 1971 година, неговата главна цел е да осигури мирното съ-съществуване на населения от различен етнически или расов произход на една и съща територия. Според мултикултурализма, всяка човешка група притежава оригиналност и легитимност, които формират основата на нейното право на съществуване, обуславяйки начина, по който тя общува с останалите групи. Критериите за справедливост и несправедливост, за престъпност и варварство, изчезват пред лицето на абсолютното изискване за уважение към различията. Вече не съществува каквато и да било вечна истина: вярата в такива неща произхожда от наивен етноцентризъм.
Всеки, който се осмелява да твърди, че свободата е неделима, че животът на едно човешко същество има една и съща ценност навсякъде, че отсичането на ръката на крадец или убиването с камъни на невярна съпруга е недопустимо където и да било, веднага бива подведен под отговорност в името на неизбежното равенство на културите. В резултат на това, ние можем да си затворим очите за това как живеят и страдат другите, след като те бъдат паркирани в гетото на тяхната особеност. Ентусиазмът относно тяхната неприкосновена различност ни освобождава от необходимостта да се тревожим за тяхното положение. Но едно е да се признаят убежденията и ритуалите на нашите съграждани от различен произход, а съвсем друго е да се благословят враждебните изолирани общности, които издигат укрепления между себе си и останалата част от обществото. Как да благословим това различие, ако то изключва хуманността вместо да я приветства? Това е парадоксът на мултикултурализма: той предлага еднакво третиране на всички общности, но не и на хората, които ги формират, отказвайки им избора да се освободят от собствените си традиции. Вместо това се предлага признаване на групата и потискане на индивида. Миналото се цени по-високо от волите на ония, които желаят да оставят зад гърба си обичаите и семейството, като в замяна започнат да живеят така, както те самите искат.
При това се забравя откритият деспотизъм на малцинствата, които се противопоставят на асимилация, ако тя не е придружена от екстратериториалност и специални привилегии. В резултат на това се създават нации вътре в нациите, които, например, се чувстват мюсюлмани преди да се чувстват англичани, канадци или датчани. Тук идентичността печели пред националността. Още по-лошо: под претекста за уважение към специфичността, индивиди биват затворени в етнически или расови дефиниции и набутани обратно в ограничаващия калъп, от който се е предполагало да бъдат освободени. Чернокожи, араби, пакистанци и мюсюлмани са затворени в тяхната история и прикрепени, както в колониалната ера, към обитаване на техния собствен епидермис, тяхната вяра.
По този начин на тях се отказва това, което винаги е било наша привилегия: преминаването от един свят към друг, от традиция към модерност, от сляпо подчинение към рационално вземане на решения. „Аз напуснах света на вярата, на гениталното обрязване и насилствената женитба, за да отида в света на разума и сексуалното освобождение. След като извърших това пътешествие, аз знам, че единият от тези два свята е просто по-добър от другия. Не заради неговите безвкусни играчки, а заради неговите фундаментални ценности“, пише Айан Хирзи Али в автобиографията си. Защитата на малцинствата включва и правото на техните отделни членове да се откъсват от тях, без да бъдат наказвани за това, правото на безразличие, атеизъм и смесени бракове, правото да забравят клановата и семейна солидарност и да определят сами съдбата си, без да са принудени да следват пътя, определен за тях от родителите им.
От уважение към всички оскърбленията, които те може би са преживели, етническите, сексуални, религиозни и регионални малцинства често биват оставяни да се оформят като малки нации, в които най-свирепият патриотизъм бива разглеждан като израз на легитимно самоуважение. Вместо да се насърчава свободата като средство за избягване на социалната предопределеност, бива насърчавано повторението на миналото, като по този начин се утвърждава властта на колективната принуда над индивида. Маргинални групи сега формират един вид етническа полиция, един развяващ знамена етнически микронационализъм, който за нещастие някои страни в Европа намират за напълно приемлив. Под прикритието на уважение към различността биват установявани истински религиозни или етнически затвори, в които на една група граждани се отказват предимствата, предоставени на всички останали.
Така че не е изненада фактът, че Айан Хирзи Али бива наказвана от нашите интелектуалци. Нищо не липсва в портрета на младата жена, нарисуван от Тимъти Гартън Аш, нито дори един остарял мачизъм. В неговите очи само красотата и известността на холандската парламентаристка могат да обяснят нейния медиен успех, а не толкова истинността на това, което тя казва. Гартън Аш не пита дали фундаменталисткият теолог Тарик Рамадан, за когото пее пламенни хвалебствия, също така дължи успеха си на плейбойския си външен вид. Вярно е, че Айан Хирзи Али не се побира в настоящите стереотипи за политическа коректност. Бидейки сомалийка, тя проповядва превъзходството на Европа над Африка. Като жена, тя не е нито съпруга, нито майка. Като мюсюлманка, тя открито представя назадничавостта на Корана. Толкова много отхвърлени клишета правят от нея една истинска бунтовничка, съвсем различна от фалшивите бунтари, които нашите общества произвеждат с дузини.
Нейното дебелоглавие, ентусиазъм и непроницаемост, са нещата, срещу които Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш възразяват, в духа на инквизиторите, които откриваха вещица във всяка жена, прекалено пламенна за техния вкус. Когато човек чете техните снизходителни думи, то изведнъж му става ясно, че войната срещу мюсюлманския фундаментализъм ще трябва първо да бъде спечелена на символично ниво, при това от жените. Защото те представляват опорната точка на семейството и социалния ред. Да бъдат те освободени, да им се гарантират равни права във всички сфери, е първото условие за прогрес във всички арабски мюсюлмански общества. Между другото, всеки път, когато някоя западна страна се е опитвала да създаде специално законодателство по отношение на малцинствата, самите членове на тези малцинства, и преди всичко жените, са се вдигали на протест. Щедрото желание да изглеждаме гостоприемни – като например в канадската провинция Онтарио, където беше направен опит за легализация на шариата, мюсюлманския закон, поне що се отнася до въпросите на наследяването и семейството, или предложението на бившата германска конституционна съдийка, Юта Лимбах, да се създаде малцинствен статус в основния германски закон, освобождаващ мюсюлманските момичета от часовете по физическо възпитание, бива възприемано като регресия, като ново пленничество.
Мистиката на респекта към другите, която се развива на запад, е много съмнителна. Защото етимологията на думата respekt идва от „гледам отдалеч“. Нека си припомним, че през 19 век местните неевропейски народи бяха разглеждани като толкова различни, че се смяташе за недопустимо, че те някога биха могли да възприемат европейския модел или дори да получат френско гражданство. Веднъж възприето като малоценност, различието вече започва да се възприема като непреодолимо разстояние. Доведена до крайност, тази възхвала на самодостатъчността се превръща в основа за злополучни политически решения. Какво друго беше апартейдът в Южна Африка, ако не уважение към особеността, доведено до степен, при която другият няма право да се доближи до мен?
По такъв начин търсенето на религиозно равновесие може да осуети опитите за промяна в едно изповедание, утвърждавайки малцинствения статус на част от населението, предимно жените – и опрощавайки една фина сегрегация, маскирана като различност. Невъзмутимото възхваляване на красотата на всички култури може просто да прикрива същият изкривен патернализъм като онзи на колониалистите от вчерашния ден.
Просвещението принадлежи на цялото човечество, а не само на няколко привилегировани индивиди в Европа и северна Америка. Англосаксонският мултикултурализъм може би не е нищо повече от легален апартейд, придружаван, както често става, от сладникавите увещания на богатите, които обясняват на бедните, че парите не могат да гарантират щастие. Ние носим бремето на свободата, самостоятелността и сексуалното равенство; вие имате радостите на архаизма, на малтретирането като старинен обред, на свещените предписания, насилствените бракове, забрадката и полигамията. Членовете на тези малцинства биват поставени в условията на консервиране, предпазени от фанатизма на Просвещението и „катастрофите“ на прогреса. На онези, които са определени като мюсюлмани, се забранява да не вярват, да не дават пет пари за Бога, да създават за себе си живот далеч от Корана и ритуалите на тяхното племе.
Мултикултурализмът е расизмът на антирасистите: той приковава хората към техния произход. Така например Йоб Коен, кмет на Амстердам, изисква приемането на „съзнателната дискриминация срещу жените от страна на някои групи от ортодоксални мюсюлмани“, обосновавайки го с това, че „ние се нуждаем от ново спояване“, което да „обедини обществото“. В името на социалното сцепление ние биваме приканени да ръкопляскаме на нетолерантността, която тези групи демонстрират по отношение на нашите закони. Насърчава се съвместното съществуване на херметични малки общности, всяка от които следва някакви различни собствени норми. Но ако се откажем от колективния критерий за различаване между справедливост и несправедливост, ние саботираме самата идея за националната общност. Например, един френски, британски или холандски гражданин ще бъде преследван, ако бие жена си. Но трябва ли престъплението да остане безнаказано ако престъпникът се окаже шиит или сунит? Трябва ли неговата вяра да му дава правото да нарушава закона на страната? Това означава да прославяме у другите онова, за което винаги сме наказвали самите себе си: безобразен протекционизъм, културен нарцисизъм и закостенял етноцентризъм!
Такава толерантност само подхранва презрение, защото тя предполага, че някои общности са неспособни да се модернизират. Може ли да се предположи например, че дисидентството на британските мюсюлмани е следствие не само от назадничавото твърдоглавие на техните водачи, но и от смътното подозрение, че специалните грижи към тях от страна на държавата, не са нищо друго освен друга форма на презрение, предпоставяща, че те са прекомерно назадничави за модерната цивилизация? На няколко места в Италия се обсъжда възможността да се запазят определени плажове за мюсюлмански жени, така че те да могат да се къпят несмущавани от мъжки погледи. А след няколко години в Ротердам ще бъде открита първата „ислямска болница“, съгласувана във всяко отношение с предписанията на Корана. Човек може да си помисли, че ние отново живеем в дните на сегрегация в южняшките Съединени Щати! И въпреки това тази сегрегация се радва на пълната подкрепа на най-известните европейски прогресивни сили! Тяхната битка се води на два фронта: от една страна малцинствата трябва да бъдат защитени от дискриминация, а от друга, индивидите трябва да бъдат защитени от унижения от страна на общността, в която живеят. …
Модерна Франция беше оформена в борбата срещу хегемонията на католическата църква. И сега, две столетия след революцията, тя няма да поддържа игото на един нов фанатизъм. Ето защо опитите от страна на реваншистки настроени ислямисти като саудитскитеВахабити, Мюсюлманското братство, Салафистите или Ал Кайда, да стъпят отново на европейска територия и да завоюват отново Андалузия, много напомнят някаква нова колониална акция, на която ние трябва да се противопоставим. По какъв начин Европа и Франция станаха секуларни общества? Чрез неуморна борба срещу църквата и нейното настояване върху правото да управлява умовете на хората, да наказва непокорните, да блокира реформите и да държи хората – предимно най-бедните – в хватката на примирението и страха. Битката беше изключително яростна и от двете страни, но тя доведе до неоспорим прогрес и в края на краищата до закона за разделение на църквата и държавата от 1905 г.
Превъзходството на френския модел (копиран от Турция на Мустафа Кемал) е резултат от победата над мракобесието и от събития като Бартоломеевата нощ. Как бихме могли да толерираме при исляма неща, които вече не толерираме при католицизма? Секуларизмът, който между другото е записан в Евангелията, се основава на няколко прости принципа: свобода на религиозната принадлежност, мирно съвместно съществуване, неутралност на публичното пространство, уважение към социалния договор, както и общо приемане на факта, че религиозните закони не стоят над гражданските, а почиват в сърцата на вярващите. Франция, каза Хана Аренд, третира своите колонии едновременно и като братя, и като подвластни. За щастие времето на колониите вече е отминало. Но републиканският егалитарен идеал постулира, че всички човешки същества имат едни и същи права, независимо от тяхната раса, пол и вероизповедание. Този идеал обаче е далеч от пълното си реализиране. Той дори се намира в криза, както показаха бунтовете от ноември 2005. И въпреки това той изглежда е по-добър ориентир от съмнителното преклонение пред разнообразието. Срещу правото на различие, необходимо е непрестанно да утвърждаваме правото на сходство. Онова, което ни обединява, е по-силно от онова, което ни разделя.
Позициите на Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш съвпадат с американската и британска политика (макар че двамата не я одобряват): неуспехът на Джордж У. Буш и Тони Блеър в техните войни срещу тероризма произтича между другото и от факта, че те се съсредоточиха върху военните средства за сметка на интелектуалния дебат. Твърдоглавата и лицемерна набожност на тези двама лидери, тяхната смесица от стратегическо перчене и детинска наивност, им попречи да ударят там, където е нужно: на терена на догмата, при интерпретацията на свещените писания и текстове. До вчера Студената война се водеше предимно в сферата на идеите, при което културната борба в киното, музиката и литературата беше от ключово значение. Днес ние с безпокойство наблюдаваме как британското правителство и неговият кръг от мюсюлмански „съветници“ флиртуват с идеята „по-добре фундаментализъм, отколкото тероризъм“, неспособни да видят, че тия две неща вървят ръка за ръка и че, ако му бъде позволено, фундаментализмът завинаги би пречил на мюсюлманите в Европа да проведат каквито и да било реформи.
И все пак насърчаването на един просветен европейски ислям е от капитално значение: Европа би могла да се превърне в модел, в блестящ пример за реформи, които, да се надяваме, ще се развият по примера на Втория Ватикански Съвет, откривайки пътя за самокритика и ново търсене. Но ние трябва да бъдем сигурни, че не говорим с погрешна публика, представяйки фундаменталистите като приятели на толерантността, докато всъщност те само симулират и използват лявата интелигенция за извършването на собствените си ходове, като по този начин си спестяват предизвикателството на секуларизма.
Време е да разширим солидарността си до всички бунтовници в ислямския свят – атеисти, свободомислещи, дисиденти, по същия начин, по който поддържахме източноевропейските дисиденти преди време. Европа трябва да насърчава тези различни гласове и да им дава финансова, морална и политическа подкрепа. Едва ли в наше време има друга кауза, която да е по-свята, по-сериозна или по-належаща за хармонията на бъдещите поколения. И все пак нашият континент продължава да коленичи пред божиите безумци, запушвайки устата на свободомислещите със самоубийствено безгрижие. Блажени са скептиците и невярващите ако те могат да успокоят смъртоносния плам на вярата!
Поразително е, че 62 години след падането на Третия райх и 16 години след падането на Берлинската стена, една важна част от европейската интелигенция се ангажира със злословия по адрес на приятелите на демокрацията. Според тях е най-добре да се седи и да се изчаква, докато в същото време се говорят празни приказки за идеалите на Просвещението. Но ние сме вече далеч от драматичните времена на 30-те години, когато най-добрите умове се хвърляха в ръцете на Берлин или Москва в името на класата, расата или Революцията. Днес заплахата е по-неясна и фрагментирана. Нищо не напомня за страховитата опасност от Третия райх. Дори и правителството в Техеран е книжен тигър, който може да бъде поставен на колене с минимална доза от строги мерки. Въпреки това проповедниците на паниката се увеличават. Кант определи Просвещението чрез мотото „Sapere aude“ – осмели се да знаеш. Културата на смелостта е може би онова, което липсва най-много на днешните управители на съвестта. Те са симптомите на една уморена, съмняваща се в себе си Европа – една Европа, твърде склонна да се съгласи с чуждото мнение и при най-малкия признак за тревога. Но техният добронамерен реторичен сироп прикрива един по-различен мотив: мотивът на капитулацията!
Източник: Либерален преглед
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви