Срещам го обикновено сутрин. Всъщност виждала съм го само два пъти. Качвам се на моята спирка, а то вече е там. Седи до прозореца. В тролея не е трудно да се уредиш с място до прозореца. Повече от половината са такива. Същата розова тетрадка. От онези невъзможно старите. Чак се питам съществува ли. Кой пази още такива големи тетрадки, дето не се продават вече никъде...? С пожълтели листа. Неудобно огромна и с твърди корици. Като домовите книги от едно време. Татко беше домоуправител. Преди. Сега входовете на панелките живеят някак анархистично. Без ред. Асансьора го плаща, който иска. Другите просто го ползват. Ако не ти харесва, беж по стълбите и това е. И за парното е така. Може би. Не знам. Ние нямаме.
Държи я на коленете си. Не му стига място да я разтвори цялата. Но пак успява да пише. Винаги пише. Никога не съм го видяла да я разтлиства или да чете. Срещала съм го само два пъти. Веднъж. И днес...
Като свърши (винаги свършва около Дондуков), я затваря. После я прибира в найлонова торба. Цветна. Малко изтъркана. От ония, които остават боя по дланите ти, ако дълго ги носиш.
Дневник ли е? Или книга...? Ще я прочета ли някога? Ще разбера ли, че е бил той? Ще я прочете ли изобщо някой...? Дали другите знаят? Тези, които контактуват с момчето....
А то.. що за човек е? Ръцете му са едни такива - ръце, които работят. Около 20 годишно. Не повече. Или може би колкото мен. Винаги мълчи. И не гледа хората. А те му хвърлят странни и неразбиращи погледи. "Тоз пък какъв е?" - всички това си мислят, сигурна съм.
Слизам преди непознатия. Тролеят го отвежда от мен. Знам, че някоя сутрин, когато реши, пак ще ми го докара. Момчето с тетрадката. Розова, с пожълтели листа... А вътре най-загадъчната история или просто самата истина - за света, живота и него.