Като ми тръгне на опаки все на обратно ми върви. Но този път каруцата си я обърнах сама.

Преди няколко седмици на гости ми дойде една позната, която чула от друга позната, че съм си донесла картите „Таро” и решила да ме изпита. Донася ми у дома най-тъжната си физиономия и ми обяснява, че тя таковата не е на гости и съвсем случайно ми купила един сладолед, ама ако може между другото да и’ хвърля едни карти. И аз като патка с пилешки мозък взех, че и’ изпълних желанието. За нейно огромно съжаление не можах да и’ кажа нищо лошо и тя остана с впечатлението, че не разбирам от врачуване, което е най-хубавата част от историята, защото се успокоих вътрешно, че няма да има втори набег, но не стана по моя план, защото след две седмици ми домъкна и двете и’ дъщери, но без сладолед, че да ми понатяква, как не съм и’ познала, ама мога да се пробвам с момичетатаJ. Както и да е тук врачуването е само фон и няма отношение към историята. А историята е свързана с една от „10-те божи заповеди на емиграцията”, може би първата, която ГЛАСИ: „Никога не помагай на сънародник, нито да си търси работа, нито да си намери квартира, защото каквото и да се случи, винаги ще си виновен!!!”

И такааа, от врачуването до споделянето и реването на моето силно емигрантско рамо има само 1 сладолед и 1 бутилка студена вода. Та по някое време, по средата на врачуването, се стигна до споделянето и реването, че кризата е скапала всичко и няма работа.  Да тя, кризата, скапа много неща и още много ще скапе, но се надявам да не успее да ми скапе лятното емигрантстване, защото ми е свързано с морето и почивката, ама не за 1-2 седмици, а с цялото лято. Защото аз ходя на море от май до октомври включително и ако не го комбинирам с емигрантстване просто няма да ми се получи достатъчно финансово изгодно.:)

Щом дамата зарева и в моята тъпа глава веднага просветна мисълта, че всъщност, който търси работа винаги намира и казах на сънародничката къде да иде и не само че и’ казах, но и я заведох, пък и с шефа я запознах. На всичкото отгоре понеже се ангажирах с прословутото търсене на работа ходих 2 пъти да досаждам на човека, а дамата, търсеща работа вместо да дойде с мен и да си говори лично с шефа стоя на 2-3 метра разстояние и като няма мумия, една дума не обели сякаш не е от 15 години емигрантка и не знае как се търси работа. Тя не благоволи да се представи, а аз направих каквото можах, поне я накарах да си остави телефонния номер за връзка или поне заради развръзката. Както и да е. В края на краищата не я взеха на работа и разбира се тя дойде пак у дома да ми каже, че не са я предпочели, нещо повече реши да ми понатяква и да ме накара да се почувствам виновна. Проблемът е че не се почувствах както и’ се искаше. Е, веднъж наруших емигрантската божа заповед – този грях ми стига, защо пък и да съм виновна на някой, който не се е постарал да се понапъне и да си намери работа? Аз, разбира се, напълно разбирам, когато изгаднявам, но понякога просто не мога да се въздържа.:)))

Из "Емигрантски изповеди"