Клубът на старите магарета

Всеки петък към 11часа те се събираха в близкото бистро. Времето прекарано в него им помагаше да преживеят съботите и неделите си, които преливаха от самота. Компанията им се беше  оформила бавно и мъчително. Всеки от тях беше загубил съпругата си. На някои онзи отгоре им ги беше прибрал в един по-добър свят. На други съпругите им се отказваха от добрата стара любов и решаваха да си  я припомнят  с нова такава.
 Разговорите им бяха почти безсмислени, за местният футболен отбор, за времето, за  сериалите по телевизията. Понякога си спомняха за тези,които ги бяха събрали в една компания. Тогава скришом бършеха сълзите си зад очилата,понякога когато не успяваха, сълзите им падаха в чашите с евтино вино.
В такъв подобен момент един от тях им рече:
 -Знаете ли, че приличаме на стари магарета.Стопаните им вече нямат полза от тях,но ги държат заради  миналите времена. Хранят ги, а понякога даже и магарешки тръни им носят за да им подсладят старостта. Пред нас на масат няма тръни,но чашите ни са пълни със спомени, ароматни като цвета на акация или роза, но и бодливи като любимите тръни на онова търпеливо животно. В спомените си  ние се мъчим да удавим самотата си. Направо си плачем сервитьорът да сложи на масата ни табелка „Клуб на старите магарета”. Говорещият замълча, въздъхна тежко и едра сълза се търкулна по набръчканата му буза и се вля в чашата му.
 На срещуположната маса самотен мъж отпиваше мълчаливо от бирата си,случайно подочу последните  думи.погледна към компанията и му се стори,че всички  са излезли извън времето си.
09.07.2014