Въведение
Преди няколко дни, разглеждайки постингите и пресата, се натъкнах на няколко оскъдни реда, в които се отчиташе факта, че в деня на годишнината от Априлското въстание, големите медии в странатасе държат така, сякаш на тази дата нищо не се е случило. Коментарите потемата бяха лаконични и се брояха на пръсти, а особена страст в тяхтака и нямаше.

Само два дни по-късно новината в Дир.бг, озаглавена с предизвикателното "Учени в Германия отричат баташкото клане" привлече вниманието ми. Още в ранни зори тя вече беше получила над 200 коментара, а два дни по-късно коментарите вече бяха577 - страстни, възмутени, сърдити. Сред тях можеха да се откриятпрепратки към спомените на предходните поколения, хора се обявяваха запотомци на изклани от турците българи, призоваваха към събуждане нанационалното самосъзнание, изказваха ядни предположения, че отричанетона тази национална трагедия е подбудено от чужди сили, сипеха зловещизакани срещу авторите на проекта.

Това, че активистите наАтака веднага използваха момента да скочат разгневени едва ли учудикогото и да е. Но когато дори и президентът Първанов, който обикновеного раздава лежерно и не се впечатлява кой знае колко от случващото сенаоколо, до обяд, още разбрал-недоразбрал, вече е излязъл с някаквостановище по въпроса, което може да се резюмира с думите „Не нивзимайте Батак!”, о, тогава ние със сигурност знаем, че наистина ставаНещо!

Впечатлението за особено събитие седопълни и от реакцията на Българската академия на науките. За близодвайсетте години на прехода в България тази институция - динозавър невзе отношение по нито един от острите въпроси на социалната промяна.Поне не и такова мнение, което да не остане в прашасалите папки снаучни изследвания, а да може да се чуе и да бъде от практическа ползаза тези, които изплащат месечните заплати на въпросните академици...

Какво по дяволите се беше случило,та трътлестите й телеса се разтърсиха и произведоха в публичнотопространство едно, макар и доста посредствено мнение, за първи път отдесетилетия?

Встрани от шумното недоволство, аз се опитах да се запозная с доста от материалите по темата, статията на Балева и интервюто с г-н Брунбауер, както и с голяма (почти смъртоносна) доза от коментарите във форумите на www.dir.bg, www.mediapool.bg, www.monitor.bg, www.news.bg, www.dnevnik.bg. И докатосе дивях на някои от най-садистичните фантазии, които форумиститеразкриваха на тема какво им се иска да направят на Мартина Балева инемския асистент, и се чудех какво аз самата мисля по темата, се улових да се питам каква всъщност е темата на дебата,доколко подбудите за изсипалата се лавина от гняв са рационални и какваможе да е природата на тази всенародна солидарност в яростта.

От нищо-нещо или изопачената тема на дебата

Идеята да се деконструирасмисъла, вложен в едно житейско събитие, посредством задълбоченаизследователска работа, анализ и интерпретация на образите, разказите ифантазиите, свързани с това събитие, не е нова в научния свят. Подобенметод на работа се прилага от повече от десетилетие на нивото наиндивида и на него се основават някои изследователски и терапевтичниметоди (напр. психоанализата, както и наративния подход виндивидуалната и фамилната психотерапия). На нивото на проучването иинтервенциите в човешките групи и организации, изследването на смисъла,който се влага в определен групов или социален феномен също е отдавназавладяна територия. Новаторските проекти на автори, като Wilfred Bion, Eliot Jaques, Tom Main, Elizabeth Menzies Lyth, Gordon Lawrenceи много други, които започват непосредствено след края на ВторатаСветовна Война и продължават и да вдъхновяват умовете на учените,посветили се на изследване на човешките групи и организации и до днес,разкриват, че във всеки житейски факт, всяко преживяване, всякосъбитие, индивидите, семействата, човешките групи и организации влагатсвой собствен, често несъзнаван смисъл, който с времето заживява свойсобствен живот, понякога независимо от причината или факта, които са гое породили.

В дебата за начина, покойто хората и човешките общности постигат смисъла на своитепреживявания се включват и представителите на философските школи, средкоито за мен най-интригуваща е тази на социалния конструктивизъм[1].

Те предлагат идеята, черазличните събития както от обществения, така и от личния живот, несамо се случват в реалността, но и търпят интерпретация от общностите,в които се случват, т.е. смисълът им се постига в резултат на негласноспоразумение в общността за това какво всящност се е случило. При товаконструираният в общностите смисъл за определен феномен е динамичен именлив, едно и също явление може да се разбира по различен начин вразличните култури или в една и съща култура, но в различно време.Напр. поведения, които в България се възприемат като приятна закачка, вСАЩ могат да доведат до процес за сексуално насилие. Или това, коетопрез 20-те години на миналия век в България е минавало за разпуснатосексуално поведение, днес може да се възприема като белег заразкрепостеност.

Както в по-примитивните,така и в най-софистицираните социални системи, този смисъл най-често секодира и препредава посредством социални ритуали, организационнитепроцедури и практики, чрез произведенията на изкуството, а дори и чрезтемите, които се експлоатират в политическия живот и в научните среди.

По тази причина тезиразнообразни явления, едно от които са произведенията на изкуството,представляват обект на особен изследователски интерес, когато целта назаниманието е да се проучи какъв е смисъла, който общността влага ведно събитие. Тъкмо такава е и изследователската цел на проекта, койтостана предмет на толкова много нападки в последните дни.

Какво се случва обаче вобщественото пространство в България, когато изследовател си позволи дазададе своя изследователски въпрос? Ами ето какво – общността набългарите възприема задаването на въпрос като оспорване на факт. Т.е.,по тази тема българите не правят разграничение между питане иоспорване. И тук ние се натъкваме на първата интересна находка отпроекта: да попиташ в България за миналото означава да го оспориш.Интересно, нали?

И така, зад привиднататема: „Имало ли е или е нямало клане в Батак?” (въпрос, който всъщностникой не е и задавал) се крие проблемът: „Имаме ли право да се питамепо значимите теми на нашата национална идентичност и какво ни правитолкова уязвими по отношение на подобни въпроси?”

Рационален ли е гнева?
Итака, накратко – гневът, който се изсипа върху главите на беднитечуждоземни учени очевидно е ирационален. Той се крепи върху превратнотовъзприемане на намеренията на авторите на изследването, при коетолюбопитството и готовността да поставяш под въпрос очевидното (основнихарактеристики на изследователската култура) са изтълкувани катосвидетелство за злонамереност.

Травматичната идентичност като корен на всенародния гняв
Склонносттада се възприема питането като атака е една от характеристиките нахората, които са преживели насилие и са възприели травмата като ключовахарактеристика около която са организирали личността си. Такива хораимат склонност да разпознават във всяко взаимодействие с другитевъзможна заплаха, злоупотреба или насилие. Много често хората, които састанали жертва на насилие, възприемат съвсем наивни въпроси, коитодругите им задават, за да разберат какво им се е случило, катообвинение, недоверие, обезценяване или открита атака. Така ако попитатемомчето, което е станало жертва на побой: „Какво направи, когато той теудари?”, то може да отвърне: „Мислиш, че не съм се защитил?” Отчаститова е така, защото той разпознава у питащия насилник, готов да пореденпът да го нарани, отчасти причините за подобно чуване на въпроса секрият и в безпричинната вина, която хората, станали жертва на насилиеизпитват за това, което им се е случило.

Повечето от коментарите,които се появиха в българския печат, като реакция на новината запроекта, се вписват тъкмо в този модел. Ние реагираме като хора, коитоочакват да бъдат унижени, обезценени, нападнати от другите. Като хора,които мислят за себе си като за жертви.

Нещо повече – да се питаоколо станалото в Батак се възприема като опит да ни се отнеме образана жертви, образ, с който ние, българите, очевидно сме се срастнали ипонякаква причина сме намерили за удобно да живеем.

Травматичната идентичностима своите болезнени ограничения и въпреки това тя дава възможност дасе отърсим от бремето на отговорността за собствения си живот вобяснения от рода на: „Такива сме, защото са ни клали” или „Такива сме,защото са ни управлявали комунистите” или „Такива сме, сащото мафията енавсякъде”... Защото колкото и невероятно да изглежда, да живееш сусещането за избор – като личност или като общност - е по-трудно,отколкото да живееш с усещането за обреченост.

Какво прикрива тази ирационална реакция?
Акодопуснем, че казаното по-горе е уместно, то тогава следва въпроса каквае трудната задача на днешния ден, която избягваме, вкопчвайки се вминалото. Според мен, за да отговорим на този въпрос, добре е да севгледаме в какъв исторически момент се случва този скандал. Еднавъзможно линия на мислене е, че има връзка между приемането ни в ЕС,наближаващите избори за евродепутати и дебата върху клането в Батак.

Въпросът, който стои преднас е дали България ще избере да присъства в семейството наевропейските страни като одрипания нежелан роднина, онзи, който труднообщува с връстниците си, изпада в истерия, защото не знае как даотстоява позициите си с думи, но така или иначе го понасят съсснизхождение, защото всички знаят, че е имал трудно детство и държитова да се знае от всички. Или България ще избере да приеме, че каквотои да се е случило в нейното минало, за да има достойнство тук и сега,ние трябва да развием умения да да приемаме спокойно днешните несгоди,да защитаваме позициите си с думи и аргументи, да печелим спортсменскии да губим с достойнство.

Изследователската култура и травматичната идентичност

На това място се развива тезата, ченасърчаването на култура, в която поставянето под въпрос на очевидното(т.е. култура на себерефлексия и изследване) се насърчава и развива, еедин от начините да се преодолее травматичната идентичност. Въпрекитова традиционните академични среди, които са част от властта втравматичната култура, биха оказали мощна съпротива на всеки опит тазикултура да се промени, защото това би означавало и край на тяхнатавласт. Ето защо за пръв път в новата история на България и БАН ипрезидента реагираха направо светкавично.

Заключение
1.Българите преживяват като заплаха изследването на своята история,защото я възприемат като посегателство над националната им идентичност.

2. Тази националнаидентичност е организирана около темата за травмата и насилието – т.е.в същината си тя е травматична. Позовавайки се на травматичната сиистория ние българите намираме добри основания да се преживяваме катоозлобени губещи от всички превратности в развитието на европейскатаистория. И така, зад историята на своята болка, ние се скриваме отзадачата, която е дошла на дневен ред: да се променим, за да бъдемдостойни партньори в диалога с другите европейски народи, които посилата на предприемчивостта си, живеят с повече национално самочувствие.

3. Не е случаен фактът, чеподобен скандал избухва толкова скоро след приемането ни в ЕС, когатопо силата на това, че сме приети в „елитната паралелка” на европейците,ние вече се сблъскваме с неадекватността си като партньори вевропейския процес.

4. Развиването на умения заосмисляне на личния и груповия ни опит като българи е от ключовозначение за това да преработим миналото си, да го превърнем вавтентична част от себе си и да продължим да живеем в настоящето и даградим бъдещето си като сполучлива човешка общност.