- Добър вечер! Сержант Хърсов – каза насечено крайпътния полицай – документите за проверка!

- Добър вечер! – отвърна шофьора и подаде цялото си тесте карти.

- Не само вашите, на всички пътници!

На задната седалка пътуваше една симпатяга, която очудено се засмя, подаде и своите, а третия пътник, една шматка, източи врат към прозореца, от страната на сержанта, сви рамене и се усмихна: - Аз нямам документи...

- Как така нямате документи?

- Ами забравих си ги вкъщи...

- И сега какво ще правим с Вас? Елате с мен! Ама как така пътувате без документи? Тук е гранична зона! Може да прехвърлите баира и да минете в Гърция. А като нямате документи аз от къде да знам, че не сте в регистрите за издирване? Елате, елате – и влязоха в малката зелена крайпътна полицейска будка.

- Трите имена, ЕГН? – попита сержанта и ги записа на първата страница до заглавието на вестник Стандарт от 27 януари. Сетне извади мобилния си телефон и звънна на началника:

- При мене има една група, едното момиче няма документи. Не ми прилича на криминално проявена, седи на стола и ми се усмихва. Набор 79 е. Не виждам нещо нередно по колата, имат китара на задната седалка. Къде отивате? – извърна глава към нея.

- В село Пирин.

- В село Пирин вика, че отиват. И шо ке правите там?

- На гости на едни баби.

- Ама те роднини ли са ви?

- Не, на гости.

- Ама от къде се познавате?

- Гледах ги в един филм.

- В един филм ги били гледали. А къде работите?

- В една рекламна агенция...в София. Искам да се видя с тези баби. И друг път съм била в това село...

- Да взема да ги пусна, а?

Шматката седи на стола и поклаща краката си като малко дете, което чака да го пуснат навън да си играе с другите. Усмихва се.

- Добре, ама да знаете, че съм ви направил устно предупреждение. Иначе ако взема да правя проверка, трябва да пишем акт. 200 лева струва. Ама вие нямате...Айде вървете, пък на връщане минете през Гоце Делчев и ако ви спре някой колега, кажете, че сме ви спряли тук и сме ви направили устно предупреждение! И друг път не тръгвайте така без документи. И карайте внимателно...пътят е мокър нататъка. Aйде!

- Благодаря, леко дежурство!

- Всичко добро!

Смях в колата след странната среща, музика, снимане на виолетовите облаци...пътят криволичи, Пирин е все по-близо. Дали ще има къде да спят тази нощ? Навън преръсва лек дъждец, който явно на места се е обърнал на пудра захар. Носят си спални чували и няма страшно – дори и да закъсат някъде, все ще се оправят.

По тъмно пристигат. Няколко централни улички са осветени и тук-там проблясват и шарени прозорчета, скрили зад себе си топлината на горящите печки. В селото преди е имало много народ – 1800 жители, имало е училище, млади моми и момци, семействата са били големи – с по 8-9 деца. Сега е друго. Две кръчми на центъра са приютили мъжете, на които не им се прибира рано-рано у дома. Чува се глъчка отвътре – играят карти, слушат музика, почти не говорят, пият бавно я ракия, я по някоя бира. Никой не изглежда пиян, малко от тях пушат – порастнали деца, всеки на различна възраст, всеки гледа с интерес новодошлите и се чуди що ли дирят тук в този час, в този ден.

         В кръчмата се заприказваха сладко с един агент за премеждията му из Гърция, работата му там, минаването на границата, дърводобива по баирите на Пирин, ловните хайки подир дивите прасета, мечтите му за семейство, за уют и щастие...за отчаянието на цялото село, че се разпиляват в различни посоки – всеки да си дири късмета – долу по Сандански и Петрич, в София, в Гърция, в Германия...Една много сладка тъга – знаеш, че обичаш мястото, където си роден, тук си себе си, но ти се иска да приличаш на другите, на „нормалните” млади хора от града, да срещаш непознати, да имаш избор, да не знаеш какво ще правиш утре по същото време. А дали е така? Дали там е по-хубаво? Знаеш, че искаш да си там, да полудуваш докато си  млад, а  когато палейки цигара поглаждаш побелялата си брада – тогава ще е време да се върнеш при корените си и да стегнеш старата къща. Работа и тук има. Знаеш ли как се правят дървени въглища? Има два начина. По нашия край се копае дупка в земята, правят се 2 отдушника и дървата се оставят да тлеят около 2 седмици. А по Кърдалийско ги правят над земята и ги затискат с мъхове и пепел. Ама трябва някой да ти го покаже. Стават два пъти по-добри от купешките - ония дето се продават пакетирани в хартиен плик. А тикли знаеш ли колко много има по реката! Ама ти трябва магаренце с кош, понеже терена е малко лош, да ти ги закара до място, дето ЗИЛ-а може да стигне. Стига да иска, човек може. Ама долу било по-лесно...пък и момите са там. Ще видим...айде наздраве! И да ви водя после при баба Стояна и баба Велика.

         Къщите им са на един хвърлей от училището. Баба Стояна не носи забрадка, усмихва се широко, така както широко разперва ръце за прегръдка. Баба Велика е велика! Целува младежите по челото и стиска ръцете им между своите – в скута. Толкова нежност се е събрала в гънките на дланите и – меки като пролетна трева, костеливи като живота, груби като смъртта. А очите и – така ласкави и успокояващи.

Всички заедно захващат по един нож да белят картофи, моркови, лучец – ще има гювеч за вечеря. И бъркани яйца с козе сирене. Печката бумти, прелитат въпроси кой как живее, как се нижат дните, какви са мечтите, къде са децата, какви празници има в селото, какво се прави на тях. Наздравица с малки ракиени чашки, пълни с мехлем от мелнишко грозде. Баба Велика изведнъж се сеща за една песен и извива глас...Времето спря...

Аз съм шматката, дето искаше тези ръце, този глас, тази песен, тази усмивка и сладко-горчив хумор. Знаех, че ще ги намеря тук, поисках ги, запазих ги в мен, омагьосах се от вълшебството им. И не само аз J