avatar
+1 1 глас

ВЪПРОСИ

 „- Не мога да пиша. Ти и Поморой ме убедихте в това.

- Прекалено много залагаш на реторичните въпроси.”

Джоузеф Хелър, диалог из романа "Чисто злато"

Струва ли си при неизбежната ти участ да поставяш в края на гората още едно начало на нов път към билата на планината? Ако приемем, че това е твоята цел. Или пък към хоризонта? С какво можеш да помогнеш на света при така или иначе неотклонимия му ход напред? Как с това помагаш на себе си? Не виждаш ли, че тази планина е разорана от усилия, които водят до никъде? Или най-малкото водят до едно и също място. Как намираш сили в себе си за такова безсмислено преследване? Как успяваш да се изправяш при знанието за собственото си безсилие? И какъв е този чудодеен извор на стремежи, при все че чудеса няма?

Не знаеш ли, че този свят е прекалено стар и прекалено инертен, за да можеш да го промениш. Не смяташ ли, че всичко вече е казано преди теб? Че всичко вече е открито? Че всичко вече е сторено? И не намираш ли за тъпо звученето на думата "претворение", самото й съществуване?

Как бих искал да съм прост човек. Да съм тъп и гладък като камък. И където и да се търкулна, все да съм доволен. Защото колко по-лесно е да си прост, несъпротивляващ се и все пак нужен на този свят. Свят, който има нужда от лесни пътища за постигане на каквото и да било. Животът на простия е много по-прост от твоя и много по-лесен.

Вземи библиотеките. Те са пълни с непрочетени и неизследвани новини и старини. И се замисли над безсмислието да бъдат написани, за да бъдат забравени, запокитени, оставени под господството на праха и мухъла. Началата на колко нови пътища са поставили и къде са ни довели.

Запитай се, има ли смисъл да ми отговаряш!? Или просто трябва да бъдеш? Да бъдеш в участта си да живееш! Не да се бориш с живота, а да го живееш. Защото да се бориш с него е най-малкото тъпо. Животът е прекалено стар и прекалено инертен като света, за да можеш да го промениш.

И накрая да те попитам за последно: кога ще обичаш?