BgLOG.net - Българските общностни блогове! Авторът си ти! | Блог в BgLOG.net

Начало

BgLOG

Изпрати e-mail

от	*
до	* email адреси разделени със запетая
ИЛИ
Файл с email адреси:	( email адреси разделени със запетая )
Тема	*
Съобщение
1. Късен облачен следобед. На килима стои момче и си играе с конструктор... на 35 е. Какво момче? Ако се вгледаш внимателно в пълното му, леко безизразно лице, ще разбереш... За него животът е спрял на 10. Жестоко и горчиво. Без да пита. Случва се понякога... Майка му стои отстрани и сгъва стара тениска. Близо до вратата. “Мамо, виж!” Момчето се усмихва. Забавено и трудно. Отдалеч. Тя също. С насила изкривени устни. Сковани,... защото тя е силна. И без капка съжаление. Защото това е нейното момче и никой... никой няма право да го съжалява. Дори И Тя. Понякога ни трябват само някои думи, за да си представим нещо. Накъсани със многоточия... и ритъм. Нарисувани добре. И те ни стигат, макар и твърде обикновени. Доста често лишени и от смисъл, ако махнем рамката... на ВъоБРаЖЕНиеТо. Което оцветява Смисъла. Омайни думи, страшни думи, силни думи... Чиста доза провокация. Но не винаги. Забързаните многоточия и подхвърлените думи не са достатъчни. Те са импулсивни,... ярки като бързите мацки с четката по платното на художника. Петна, които могат само да въздействат. Чрез себе си. А това не ни трябва сега. Трябва да спреш мига и да го изпъстриш с детайли. Които само спират времето. Напълно безизразни. За да можеш да чувстваш ти. Като равен глас, който най-много наранява. Не можаш да спреш да го слушаш... 2. Има много определения (и в буквален, и в преносен смисъл) за шизофренията. Ето ви едно (извадих го от интернет): “Шизофренията е психическо заболяване, при което се наблюдава раздвоение на личността и липса на връзка между индивида и заобикалящия го свят. Болните от шизофрения не могат да си дадат реална сметка за състоянието, в което се намират.” Нещо такова. Измисляш си свой собствен свят, удобен, топъл, но само в твоята глава. Дирижираш оркестъра, измисляйки си свои правила само, за да ги нарушиш с несравнимо удоволствие. Който се е бунтувал знае най-добре, че бунтът преди всичко е удоволствие. А най-голямото удоволствие е да се бунтуваш срещу себе си. Защото човек може да се пребори с всичко. Ако не – ще умре. Но ще е чист, защото вината не е негова. Бунтуваш ли се срещу себе си, нещата стоят доста по-различно. Няма онеправдани, няма неразбрани. Няма кавги, нито шум. Сам си срещу себе си. Непрекънато. И ако умреш битката не свършва. Просто сменяте бойното поле. Постави си ограничения и ги преодолей. Измисли си закони и се бори срещу тях. Да унищожиш себе си крие странно очарование. Да се разбунтуваш срещу себе си. Усещали ли сте го? Или просто се затворили очи, преструвайки се, че нищо не е станало? Това е един произволен свят, на един произволен измислен шизофреник. 3. Всички наши страхове. Демони, които дремят в мрака и които хапят страшно. Прекрасни и ужасни. Едновременно. Страх. Да не ги види някой, да не помирише. Защото те са като разлагащи се твари. Сладникави и странно обаятелни. Ненормално. Можеш да се измъчваш с години, борейки срещу някой демон. Не се опитвай да го погребеш или забравиш. Да го скриеш. Демоните не умират. Те са вечни. Но аз сама си ги избрах. Ти също. 4. Бяло платно и на него черна четирилистна детелина. Нищо повече. Няма звук или движение. Часове наред не се променя, а аз съм длъжна да го гледам, защото очите ми са затворени. Двуседмичен сън. Не мога да спра да го сънувам. Не зависи от мен. И странно... Като дежа-ву е. Защото съм го виждала много отдавна. Защо искам да спра да правя нещо, което ми харесва? 5. Погребение. Мъртво, заспало тяло. И после. Следва Rebirth. Първо в гниеща плът, а после в прах. И оттам накъде? Щеше да стане парченце пръст или малко камъче. Някое растение щеше да го погълне. А когато се откъснеше листо, то пак щеше да се върне там, откъдето е дошло, от земята, от праха. Но нещо щеше да остане и в растението и може би някое животно или дори човек щеше да го изяде. Все някога. И то пак щеше да бъде живо, просто по един много по-различен начин. Щеше да живее на хиляда места. Всяка една негова клетка щеше да живее вечно. В някой мак или коте. В някое дете, което рисува с тебешир цветя по тротоара. В някой кестен или бурен ил... щеше да живее вечно. Просто непрекънато променяйки се. Непрекъснато обновявайки се. 6. Предлага ми невероятни неща. Оставям се на течението, защото обичам да ме води. Разказва ми, разказва ми по цяла вечер... и по цял ден... Никога не се уморявам да го слушам. И ме развежда. Там, където искам да отида. Там, където понякога не зная, че искам да отида. Там, където трябва да отида, за да го опозная по-добре. За да му се учудвам непрекъснато. И да му се възхищавам. На него. На Живота. 7. Картина. И малко момиче пред нея. Изкуството беше единственото, което я очароваше. Някакъв неясен копнеж по красотата. Не пошлата и явната, не определената. Една по-различана и нова красота, по-нестандартна и магнетична. Красота, която разчита на внушението, на въображението и на смътните представи. Тя се нагажда не към масовия вкус, а към всеки, индивидуално, позволявайки да я поставиш в своя свят и да очертае твоите граници. Като огледало, което отразява собствените ти разбирания за красота. Невероятна картина. Изкуство, което е осъществило най-висшата си цел – прави от всеки зрител творец. И продължава да се рисува, четката продължава да се движи по платното, ту леко, изписвайки всеки детайл, ту бързо, правейки леки мазки, които разчитат повече на внезапното внушение, отколкото на прецизно оформената идея. Картината беше нарисувана само от любов към изкуството. От една мания. Беше дръзка и провокативна. Вулгарна. И невероятно магнетична. Беше толкова силна, че ако я гледаш достътъчно дълго ще ти се прииска да отвърнеш поглед. Неприета, защото засенчва всички и всичко... защото чупи и руши. Защото говори истината. P.S. ...because to art means to break the rules. All rules. ... Думи, думи... толкова сте силни.