avatar

Седем необикновени дни - ден последен

Филипов се обърна. Отсреща стоеше млад мъж, току-що превалил трийсетте. В късо подстриганата му коса блестяха няколко сребристи косъма. Слабото му, мускулесто тяло, излъчваше спокойствие и увереност. Лицето му беше преждевременно остаряло, с впити бръчки и увиснали вежди. Имаше остри, пронизващи очи. Тези така познати очи…

-Ти… - задавено промълви Филипов.

-Да. – кратко отговори той.

Двамата стояха и се гледаха в гробно мълчание още няколко секунди. Филипов – стреснат до мозъка на костите си, а онзи – спокоен като камък.

-Никога не предположи, че можеше да съм аз, нали? – каза Мозъкът. – Мислеше си, че е Дебелия Асен. Мислеше си, че най-голямата скатавка на отдела е злата люспеста гад. Мислеше си, че затова спи по цял ден, защото прекарва нощите в коварни планове. Не, Асене, това не е художествено произведение. Това е един безмилостен, хаотичен и напълно лишен от логика живот.
-Или пък… мислеше си, че е Иван – криминалиста. Вярно, той все беше близко до убийствата. Винаги първи на местопрестъплението. Без един път. Без убийството в провинцията. В твоя роден град. В нашия роден град.

-Ти… - отново изпъшка Филипов. Като ударен от мълния, той все още се чудеше дали това не е лош сън.

Мозъкът обърна спокойно гръб на Филипов и заключи вратата. И той, и Филипов знаеха, че няма да го нападне в гръб. Защото десетки пъти беше пазил тоя гръб.

„Трайко”. Така му викаха като малък. Изтърпяваше с часове, дори с дни, кварталните келеши да крещят обиди по него, да го замерят с камъни и мръсотии. Но само докато дойдеха достатъчно близо. След това, майките им промиваха рани и ги водеха на детски стоматолог.

Трайко. Приятелят от детинство. После състудент в Симеоново, а накрая и колега в следствието. И както се оказа току-що – и Мозъкът зад операциите на бандата на Поетите.

-Зная какво ще питаш. – каза Трайко. – Зная… затова и съм дошъл, за да ти отговоря преди края.

Той направи няколко плавни крачки и седна върху бюрото на Дебелия Асен.

-Будил ли си се някога през нощта… облян в пот, с горящи от възбуда клепачи, със стиснати юмруци, със забит в тебе невидим нож… Не можеш вече да търпиш, не можеш да чакаш, не можеш… Всичко, което можеш е да станеш и да направиш нещо. Сега, веднага, тук!... Първо беше Зипъра. На третия ден бях събрал достатъчно доказателства. И най-лицемерният съдия не би му позволил да напусне с залата с по-малко от трийсетак в панделата. Този изрод нямаше да има шанс за внуци от никого другиго, освен от Шакир Дупето от осма килия. Тогава ми се обадиха. Да потуля нещата, да изгубя доказателствата, да ми откраднат чантата с папките. Седмица на арестантските нарове и Николай Пенев пак имаше свободата си, чистия си въздух и веселия си живот. Не беше така за тези, които си купуваха от стоката му. Те лежаха по храсталаци, асансьори и мазета, омекнали като амеби, проточили лиги като огромни двайсетгодишни бебета, с мозък, превърнат на пихтия и посрани гащи. Виждал ли си умрял от свръхдоза, Асене? А разпадаща се от рев и нерви майка на наркоман?

-После – Пламенов, митничаря. Със Зипъра не се траеха, защото взаимно се изнудваха за повече пари, но иначе играеха заедно. Вкарваха заедно от Афганистан. Разбира се, това не го пише никъде. Защото и за това ми се обадиха. Никакви кухи прагове на никакви коли не са били пълни с никакъв хероин. Споменах ли вече умиращите от свръхдоза?

Филипов продължаваше да стои вцепенен, конвулсивно потреперващ от време на време.

„Трайко…” това беше всичко, което Филипов успя да си помисли. Прякорът на тоя човек обясняваше всичко. Ама наистина абсолютно всичко. За убийствата, за бандата, за разследването. Просто достатъчно дълго беше изтраял келешите. Този път не келешите на квартала, а на държавата. Търпя ги точно толкова, колкото да му дойдат по-наблизо. Колкото да събере няколко безмилостни пича, да ги надъха с острия си език и да снабди малко огнедишащо желязо.

-Конев… Как мислиш, че единствен в цялата държава конкурира китайците? Как според тебе се произвежда толкова евтино? Хлапета. Сирачета, циганчета, просяци, за да не ги потърси никой. Наврял ги беше в един задушен цех, осмърдян на ацетоново лепило. Ирония… произвеждаха играчки. Детски играчки. Виждал ли си дете-черноработник, Асене? С хлътнали очи и щръкнали ребра, с обгорени ръце, умиращо от туберкулоза на осем години?

По лицето на Трайко за миг пребяга конвулсия. Още като хлапе защитаваше другите хлапета, по-малките от него. Веднъж се сби с петима, за да спаси някакво напълно непознато разревано дете. „Ненормалник…” помисли си Филипов в оня слънчев ден от края на лятната ваканция. „Герой…” каза си след това, докато двамата тичаха с по една сцепена вежда в устремно преследване на пребитата банда дангалаци.

- И какво мислиш? Пак ми се обадиха. И за него. Никакви деца. Юноши – всичките по на 15 години, с трудов договор. Всички – с разрешението на родителите… които иначе не ги бяха виждали от раждането им.

- Накрая беше Желязков. – Трайко стисна зъби и мускулите по жилестото му лице изпъкнаха. – Знаеш… знаеш, колко много мразя предатели. А той беше точно такъв.

- Ти също! – рязко, обвинително го стрелна окопитилия се Филипов.

Трайко се усмихна леко, снизходително. Усети стреличката в сърцето, но реши да продължи.

- Стачката в „СтилМат”. Осемдесет дни глад и мръзнене по стачните постове. Работници, на които им тикат пари, вместо предпазна екипировка. За пръв път дръзнаха да поискат каски вместо мангизи. Да поискат да запазят живота си. Желязков – преговарящ, разбира се, къде без него – той е „представител”, „защитник”! По средата на стачката подписа споразумение за прекратяване. От свое име, за своя сметка. Чу ли ме? За своя сметка. Изпратиха им полиция да ги извадят от предприятието и да настанят новоназначените. „Стилмат” решиха да „помогнат” и изпратиха и техни хора – с винкели, с бухалки с пирони, с тръби. Един пребит до смърт, четиринайсет инвалидизирани. Останалите – уволнени до един. Желязков си запуши ушите – никакви обезщетения, никакви дела, нищо. И тук ми се обадиха. Оказа се, че бачкаторите виновни. Провокирали полицията. А убитият го стъпкала тълпата, не го пребили с винкелите. Гледах по телевизията състрадателен репортаж за семейството му. Бебето плачеше. От глад.

Трайко замлъкна. Филипов пое въздух и понечи да каже нещо.

- А знаеш ли, Асене, кой ми се обади и четирите пъти?... Как кой!? Началството, разбира се. Старата гвардия, отровната гъба, израснала в системата, недосегаема за съкращения, властови размествания, внезапни проверки. Но както се видя – досегаема от куршум. Смъртта, Асене. Само тя беше решение за тия изверги. И си я заслужиха.

- И съдията ли? Дето не е хващал пистолет в живота си? Дето единственото му убийство е на някоя хлебарка?

- Пистолет – не, но дебели пачки с банкноти е хващал и то доста. И не е убивал, но пусна на улицата безконтролни машини за убиване, които иначе трябва да гният зад решетките. За което беше възнаграден подобаващо...

Филипов потрепери. Плашеше го фаталната решимост на тоя човек. А си мислеше, че го е познавал цял живот...

- Откъде-накъде ти ще раздаваш справедливост? Тая държава си има закони....

- Които се нарушават от такива като Зипъра и се прилагат от такива като Началството.

Филипов остана като прострелян от това изречение. Всъщност, нямаше какво да му отговори.

- Момчетата ги събрах относително лесно. Да не мислиш, че са малко хората, на които им е писнало от тая анархия? Просто ми бяха нужни такива, които ще си мълчат и ще си вършат работата. С Пламен се познавахме отдавна, още докато беше студент. Ходя, тоест ходех при него да тренирам с мечовете. Жалко... беше един чудесен млад майстор... Прекарах дълги нощи да го убеждавам, че наистина насилието е последния изход, че наистина трябва да ударим по тия хора, за да променим нещо. Другите пичове, командосите, вече сами се бяха убедили в това. Тях винаги виновните ги бяха пращали срещу невинните, едрите риби – срещу дребните, яките играчи – срещу безпомощни нещастници. Всичките ги познавах от работата. Заведох ги да тренираме заедно с мечовете. Пламен има къща на Витоша, там измислихме всичко. Там и държахме оръжието. Купихме го от едно поделение в Пловдивско. Излезе ни по-евтино от мечовете на Пламен.

Трайко говореше с напълно спокоен, равен тон. Гласът му не потрепера и за секунда през цялото време.

- Ти си убиец. – изсъска Филипов, изгубил възможност да каже каквото и да е повече.

Трайко замълча.

- Ти си убиец на дребно! – почти извика Филипов. – Хвърли четири хлапета да трепят някакви боклуци, щото не ти били симпатични и по тоя начин закла и самите тях! За какъв се мислиш – някакъв измислен балкански Робин Худ? Какво си мислиш, че ще промениш, ненормалник такъв? Не, аз наистина искам да ми кажеш с какво ще се промени тая миризлива държава и тоя гаден живот от това, че си пречукал няколко дребни джамбази!
- От няколко дребни джамбази – не... – тихо и сподавено започна Трайко. – Но виж... ако говорим за един истински голям джамбаз... Ама истински голям, зъл и главен.

Трайко протегна ръка и подаде на Филипов някакво малко листче. Филипов го пое предпазливо, след това го погледна.

- Ти си луд! Напълно луд! – изсъска той.
- Може... но и съм напълно прав. И ти го знаеш, Асене, много добре го знаеш. Тихичко се радваше, докато разследваше всяко ново убийство, злорадстваше, че поредният боклук си го е получил. Сега ще си го получи и най-големият, гаден боклук. Този, под чийто надзор се вкарва всеки грам дрога в тая страна, този, който решава кое прерязано гърло е зловещо убийство и кое – нещастен случай.

Очите на Трайко горяха.

-Горе ръцете. – с уморен, но строг тон каза Филипов. – Арестуван си.

-Добре знаеш, че съм прав, Асене. А аз добре знам, че вътре в себе си, ти си с мен.

................................................................

„-Уважаеми зрители, прекъсваме програмата за пряко включване от тържествата по случай деня на Съединението. Тази вечер ще има извънредна част от празничната програма – награждаване на проявили се през годината служители на системата на МВР. Специален почетен кортик от министъра на вътрешните работи ще получи Асен Филипов – следователят, разкрил и ликвидирал в невероятно кратки срокове така наречената банда на Поетите, която в продължение на цяла седмица беше хвърлила страната в ужас с извършените кървави убийства. По последни сведения отпреди няколко часа, Асен Филипов лично е заловил и човека, смятан за мозък на операциите на бандата. Подробности очаквайте в късната емисия. А сега да се насочим към празничната трибуна...”.

Филипов стоеше леко неловко пред министъра. Цялото това внимание, всичките камери, тълпата зяпачи, които бурно го аплодираха, почетната гвардейска рота... Филипов никога не беше харесвал да го зяпат. Затова реши да се вторачи в раираната вратовръзка на министъра, докато суетнята свърши.

Аплодисментите на тълпата станаха още по-бурни, когато Филипов пое малката кожена кутийка с почетния кортик.

-Поздравявам те за успехите и ти желая да го носиш с достойнство. – с уверен басов глас рече министърът.

Погледът на Филипов се премести от раираната вратовръзка върху отворения капак на кутийката. Върху острието на декоративния нож беше гравирано с изящни букви: „За заслуги по опазването на реда.”

„Награждават ме, че съм опазил реда... Нашият ред. Подреденият ред. Подреденият от нас ред.”

Филипов стисна дръжката на кортика. По раираната вратовръзка бързо започна да пълзи голямо червено петно. После дойде мракът.

Натруфеното празненство от един път се беше превърнало в хаотична, крещяща, бягаща, блъскаща се човешка маса. Безразлична към дребните им чувства, нощта спусна над хората черната си пелена. В тишината на вътрешния джоб на Филипов кротко лежеше листчето, което му даде Трайко. „Седем са смъртните грехове. Смъртните грешници – също”. Календарът отбелязваше Шести септември – национален празник и последният необикновен ден от една напълно необикновена седмица. След нея, тази оплетена в мръсни сделки, корупция и шмекерски сделчици страна нямаше да е същата. А може би не.