В бялото поле сред рошави дървета те видях за последен път. Ти стоеше там сама, а дърветата протягаха клоните си към теб. Опитах се да те извикам, но от устата ми не излезе и звук. Опитах се да се затичам към теб, но краката ми бяха като приковани...

Вчера в късните часове написах това разказче и реших да го споделя с вас. Знам, че много хора влизат в блога, търсейки нещо весело и разсейващо, затова ще ги помоля да пропуснат този постинг.

Времето минава бавно. Капки дъжд се стичат по прозореца. Нейният смях. Това смях ли е наистина? Нейният поглед. Дали не отбягва моите очи? Нейните пръсти. Дали не потреперват? Не долавям ли напрежение в гласа ти?...

Четири стени и един таван. Аз по средата. Ние тъй лесно свикваме с нашия затвор. Затворници в собствения си живот, чужденци в собствените си къщи. Целият свят и всичките хора - можете да вървите по дяволите. Всички вие в безкрайна надпревара. Светът и обществото с техните фалшиви норми и чувства. Като си щастлив, остани такъв. Но от къде извира щастието? От сърцето ли? Помниш ли какво означава истинско щастие? Можеш ли да го опишеш? ...

Рано сутрин или късно вечер, а понякога и по средата, в дъжд и мраз, или в топли летни дни,<br />дали във радостни моменти, или потънал в самотата, аз пак мия моите зъб?...