Приказки по телефона

Един от онези разговори. Защо ли казвам "онези", като че ли се случват всеки ден...

Стара приятелка, чийто глас не бях чувал в последните месеци. Е да, вярно, видях я за малко преди месец и нещо, но хората и шумната музика попречиха на всякакъв възможен по-задълбочен словестен контакт.

Говорихме 3 часа. Ако не беше болката в лявото ми ухо, щях да кажа, че са 20 минути. Не сме си казали нищо особено. Не се изчерпахме. Не говорихме за общите ни познати (е, говорихме, но малко). Беше просто един разговор, такъв, какъвто трябва да бъде. Всеки си каза какво му е. Без задръжки, но и без ненужни разводнявания. И как добре те разбирам. Сякаш се виждаме всяка седмица.

Помня те от преди. В началото ми правише впечатление външния ти вид. Винаги съм те смятал за хубава, но никога не съм имал някакво по-специално отношение към теб. Когато сме си говорили, винаги сме се разбирали, но всъщност почти не сме си говорили. Виждахме се всеки ден и обменяхме ценни информации за предстоящите контролни.

После заминахме - всеки във своята посока. Година по-късно те видях пак. Все същата, но разговорите бяха други. Аз мога да ти кажа всичко, а и разбирам всичко, което ти ми казваш. Просто говорим на един език (което и в прекия смисъл си е предимство за нас, изгнаниците). Тогава те видях за 2 часа, а в следващата година и половина съм те виждал за общо сигурно 10 часа. Но разбирателството остава същото.

Приятелите не се копаят с лопата. Кое, какво, кога и колко са приятелите? Трудно ще ми е да ги изброя на пръстите на левия ми крак (който след Войната остана с 3 пръста). Нима никой от вас не се е съмнявал някога в съществуването на "истинските приятели"? Все още не знам какво точно означава това.

Не мога да ти лепна етикет. Знам, че се радвах да те чуя. Изпити ще имаш, да, и аз. Не си учила? Ехе, то и аз така. Еми хайде успех ти желая. Ми хайде чао. Може да се чуем след 2 седмици. Какво, тогава ще си в Лондон???

Но в такива разговори фразата "хайде чао" има само някакво символично значение. Тя трябва да ни каже "Ние живеем на различни места и водим различни животи. Рано или късно ще трябва да затворим телефона и да продължим да си ги живеем."

Но ето, че поредното "хайде чао" действително беше последвано от натискане на червеното копченце. Беше ми приятно. Сега и двамата ще спим, всеки със своите сънища. Но едно е ясно - днес ще спя с усмивка.