Минутка безумие в библиотеката

Четири стени и един таван. Аз по средата. Ние тъй лесно свикваме с нашия затвор. Затворници в собствения си живот, чужденци в собствените си къщи. Целият свят и всичките хора - можете да вървите по дяволите. Всички вие в безкрайна надпревара. Светът и обществото с техните фалшиви норми и чувства. Като си щастлив, остани такъв. Но от къде извира щастието? От сърцето ли? Помниш ли какво означава истинско щастие? Можеш ли да го опишеш?

Щастие - това ли гледа във филма снощи? Защо толкова болка пронизваше сърцето ти при всяка преувеличена сцена, при всяка по-продължителна пауза от действието, когато тече тази идилична мъзика, а екранът е изпълнен с нечие лице - нечия усмивка или нечия сълза. Трябва ли да се трогна? Защо тази сълза във филма трябва да предизвиква сълза в моите очи? Да, това би било логично. Нека всички заплачем дружно за съдбините на главните герои. Ах, как ми е писнало от всичко това! Днес бъди радостен, утре тъжен. Според модата на деня. Според модата на ситуацията. Това ли е нашето истинско щастие?

В друг един вид щастие вярвам. Щастие без задни мисли, щастие без кисели и завистливи усмивки. Нима това са великите уроци на живота: "Вие сте роби на тази земя и роби на другите. Ако някой се радва, той не се радва наистина. Ако някой успее, той не е добър човек. Ако ние успеем, другите ни завиждат и се опитват да ни правят мръсно."

Нищо чудно - нали още от малки четем великата творба на нашия супер мислител-класик и се запознаваме с един още по-велик герой, който трябва да олицетворява всички нас. И когато каже "Всите са маскари", ние всички одобрително клатим глава.

Не, няма да вървя с вас. Не искам да приемам вашата истина, не искам да съм част от вашето щастие. Това щастие студено и премислено, това щастие планирано.

Аз седя по средата, а край мене книги. Стотици книги, хиляди книги. Безкрайни томове мисловен процес, синтезиран в добре премислени думи. Милиони човешки животи, инвестирани тук, крещящи зад всяка една книга. Те се опитват да кажат "Ето, аз бях тук, а сега съм вечен!". Томове и още томове. Какво виждам там? Безкрайна поредица "Маркс, Енгелс". Безвъзвратно отминало минало, напечатано на тонове хартия. Дали някой ще ви отвори пак?

Заглеждам се в книгите. Такова спокойствие! Те лежат на едно и също място от години. Чакат да ги вземеш, да се гмурнеш в техния свят. Това са хора, които ден и нощ са размишлявали, наблюдавали и писали. Теории за всичко, което се сетим. Хора, които също са обичали, имали са майки и бащи, имали са деца и внуци. Като малки духове, затворени в своите вълшебни лампи. Малки забравени духове, а по лампите е полепнал прах.

Тези хора са водили битки, също като нас. Тези хора са умирали за идеите си - тук може би е голямата ни разлика. Трябва да си голям егоист, за да умреш заради една идея, за да умреш в битка. Това значи да жертваш (поне) един живот за нещо, което на теб ти е свято. Защо не питаш какво на другите им е свято? Те може да не искат да са свободни, а и с нетърпение очакват новите серии на Дързост и красота.

Впримчен в този свят аз се облягам назад и отварям книгата, която седи пред мен. Дали не е написана на китайски? Почти! Но тя някак ме успокоява. Колкото и да е сухо съдържаниетоѝ, тя ме оставя сам да реша кое е моето щастие!