Бяла тишина

17 януари 2007, 18:56 Публикувано в BgLOG | 10 коментара , 770 прочита
В бялото поле сред рошави дървета те видях за последен път. Ти стоеше там сама, а дърветата протягаха клоните си към теб. Опитах се да те извикам, но от устата ми не излезе и звук. Опитах се да се затичам към теб, но краката ми бяха като приковани. Стоях там като каменна статуя и гледах как клоните с техните груби чворести пръсти те милват, как се обвиват около врата ти, а ти неуспешно се опитваш да се измъкнеш от тях. Имаше толкова много неща, които бях пропуснал да ти кажа и които така и нямаше да успея да ти кажа.

В следващият момент отворих очи и установих, че в стаята ми е невероятно студено - също като по филмите, когато някой е навестен от призрак, само дето тук имаше едно по-малко свръхестествено обяснение на този феномен - прозорецът беше отворен, а парното беше престанало да грее. След неуспешен опит да се стопля посредством треперене станах и затворих прозореца, извадих още едно одеяло и пак легнах. Опитах да затворя очи, но не успях - сякаш се опитвах да събера някоя много стегната ружина. Опитах стария изпитан трик - обърнах се на другата страна и си наместих възглавницата. След четвъртото обръщане се отказах. Часовникът на стената показваше 4 часът, а аз явно нямаше
да спя повече тази нощ.

Станах и без да светвам лампата отидох до прозореца. Винаги съм се възхищавал от гледката на нощния град, от тишината, от спокойните улици, по които много рядко бавно минава по някое такси. В такива моменти си представям, че не живея в града, а някъде из планината, където винаги е тихо. Гледам към небето и се опитвам да видя милионите звезди, на които бих се наслаждавал, ако живеех на моята въображаема вила.

И докато гледах нагоре, забелязах първите снежинки, които започнаха да падат от небето. Първо се появиха две отделни снежинки, после цялото небе се изпълни с огромни снежни късове, които плавно се спускаха надолу. Погледнах пак земята и захласнат наблюдавах как се променя природата. Някак неусетно близката градинка стана бяла, а дърветата,
които сериозно бяха започнали да се замислят дали да не цъфнат, за миг се отказаха от тези си намерения и се превърнаха в бели великани, величествени и страшни.

Вятърът духна и аз видях как дърветата раздвижват клоните си. И там, насред градината, видях и теб. Дърветата протягаха клоните си и те заплашваха, а аз стоях и гледах онемял от прозореца.

В миг се сетих всичките неща, които исках да ти кажа в съня си. Нима пак ще си заминеш така, без да успея да издам и стон? Исках да ти разкажа за моето детство, исках да ти обясня защо се водят войните, защо изригват вулканите, защо умират хората. Исках да ти разкажа за пролетта, за небето, за птиците. За щастието и за любовта. Исках да ти разкажа за моето бъдеще, както го виждам ясно пред себе си. Исках да ти споделя нещо много важно - в това бъдеще ти присъстваш неизменно до мен. Исках да ти кажа, че не само те обичам, а че те обичам от дъното на душата си, че съм те обичал още преди да те срещна и ще те обичам до края на живота си.

Разтърсвам глава и поглеждам пак градината. Снегът пада по земята и дърветата леко се полюшват на вятъра. На мястото, където допреди малко виждах теб, сега се издига затрупан от снега храст. Разтърквам очи и се връщам в кревата. Последната ми мисъл, преди да заспя, е: "Пропуснах 2 шанса. Няма да пропусна третия."

На другата сутрин се събуждам късно, не съм чул будилника, изпуснал съм важна среща. Взимам телефона и набирам номера ти. Дали ще ми вдигнеш?