Три нощи до пълнолуние - част 8

На вратата се почука. С нечовешки усилия Весълайн отново стана от койката и се дотътри да отвори. Това, което видя го потресе. На вратата стоеше млада дама, държаща поднос от ковано желязо. На него имаше чиния с орехови сладки, а ароматът им бе така приятен, че устата на младежа се изпълни със слюнка. Всъщност не беше сигурно дали е от ореховките или от приносителката им. Тя бе очарователно създание с руси коси и мъдри очи. От оскъдното й облекло можеше да се заключи за пищните й форми, които накараха Весълайн да чуе собствения си глас:

- Заповядайте, влезте.

Жената очевидно се изненада от реакцията на младежа, а лекото проблясване в погледа й подсказа, че не би имала нищо против. Не изчака нова подкана, а ефирно се понесе към малката масичка в дъното на стаята. Навеждането й при оставянето на таблата предизвика рязко свиване на весълайновия стомах, а внезапно появилата се топлина в слабините на младежа го накара да изохка.

- От години работя тук, а Вие сте първият който ме покани да вляза – изчурулика младата красавица. Всъщност не бе чак толкова млада, но познанията и за влиянието на билките и позволяваше да изглежда винаги добре, което в последно започна да донася слухове, че се е отдала на вещерството.

- Блъндърийн, ще ми бъде приятно да се запозная с Вас – подаде ръката си дамата.

- Весълайн. Удоволствието е изцяло мое, госпожице. – Очите му стояха като заковани в бюста на дамата, а паренето между краката му стана неописуемо.

Дамата отлично знаеше, че младежът е изцяло в нейна власт. Изобщо не се поколеба, а вдигна бавно ръцете си, улови го за ушите и придърпа главата му към своята. Впи устни в неговите, а последвалото упражнения с нежното и езиче накара краката на младежа да омекнат. Миг преди да се строполи на земята, нежните ръце на Блъндърийн го подхванаха и с нечовешка сила го запратиха на леглото. След миг тя скочи отгоре му, а изгнилите крачета не издържаха и се строшиха като изсъхнали борови клонки. Никой не им обърна внимание, поради простата причина, че всеки бе зает с разкъсването на дрехите на другия...

***

Айвън Ейнджъл яздеше бясно към долината на вещиците. В ранния предобед стигна до отклонението, по което трябваше да поеме. Но нещо го разколеба. Не знаеше дали от недоспиването или от скорошната телепортация, но погледът му се замрежи и далеч на юг съзря образа на Гаргичка. Връзката им бе толкова силна, че на моменти дори се хващаше, че може да чете мислите й. И така разбра, че трябва да я търси не в долината, а надолу към Крепостта. Или може би в къщата на Арлийн. Заби шпорите си в ребрата на коня, а внезапното ускорение му напомни за онези хубави дни, когато Академията му придоби контрол над фабриките на Порше.

***

Двадесет и шест дни преди тези събития, група специалисти от БАСИ довършваха последните детайли по страноприемницата в Мейкърсвил. Всичко по инсталирането на експерименталната планета бе готово. Крепостта бе изпипана до най-последния детайл. Пирен-Риела бе гордостта на Дизайнерско Психоложките Студия (ДПС) на Гаргичка. В масивите на планинската верига бяха включени всички черти на трите най-известни по света планини в родната й България. Двете вещици, Арлийн и Лежа бяха изпипани до най-малка подробност след масово допитване до милион и половина мъже от цял свят. Оставаше само Коменданта. Но студът навън караше учените да прибягват все по-често към буретата с мастика, които тайно си бяха прекарали с един от звездолетите. И в един момент, когато настъпи моментът на включване на времето, всички бяха натъркаляни на земята, което предизвика моменталната им сублимация. Недостатък в новите български технологии за строене на планети, бе че при пускането им, всяка жива органична материя, която е дошла от вън се превръщаше в облак от водород, азот и въглероден диоксид. Но буретата останаха. Също така и някои електронни апаратурки, забравени тук там от пияни майстори.

***

Комендантът на Мейкърсвил бе много нещастен. Магическата течност, която съхраняваше в мазето си, не бе същата. Първия ден, когато я откри в онази бяла кутия, тя бе на фини кристалчета, а всяка глътка от нея повдигаше жизнените му функции на върхово ниво. Но количествата в кутията се изчерпаха, а тези в буретата бяха топли и лепкави и не доставяха нужната наслада. Тогава Комендантът реши да прати известно количество към крепостта, като се надяваше тамошните учени да направят нещо по въпроса. За съжаление идеята бе опорочена от пратеника, който опита течността преди тя да стигне до местопредназначението си.

Шумът горе го изкара от унеса му. Чуваха се трясъци и сподавени викове. Зачуди се какво ли става и черен облак мина през съзнанието му. Дясната му ръка извади касапския нож изпод тезгяха, а краката му го понесоха към стаята на музиканта.

***

Щом Арагорн потегли, Ювин се почувства отново самотна. Лишсваше й Ристюс. Той бе голямата й любов от детските години. Но реши да става рицар и винаги бе на първите линии в боевете, а следователно и далеч от нея. Реши да се разходи малко из уличките на крепостта. Тъкмо когато излезе от двореца дочу конски тропот по камънака. Срещу нея препускаше млад мъж, облечен с дрехи, обрисувани с лика на неизвестно божество. Представа си нямаше как се казваше и какво означаваха символите изписани под него:

Но отлично можеше да ги нарисува. И го правеше всеки път, когато беше тъжна. Защото те й напомняха за един човек. Същият този, който препускаше срещу нея с развети къдрави коси и винаги караше сърцето й да тупти по-бързо и по-силно, а краката й да омекват.

Ристюс съзря любимата си и се усмихна. Налудничава идея мина през главата му. Пришпори врания си жребец и в мига, в който минаваше край дамата на сърцето си, мощната му десница я подхвана и я метна на седлото. Това подейства по странен начин на изненаданата Ювин, която се оказа с лице срещу любилия си. Ръцете и започнаха да го събличат, и дрехите падаха една по една, докато конят с двамата си ездачи напускаше крепостната стена и се отправяше към близката горичка.

Няколко минути по-късно двамата влюбени се търкаляха из храсталаците слели душите и телата си в едно.

***

Вещиците бяха много изтощени от дългата нощ. Но си струваше. Скитникът бе излязал от Страната на сенките и сега можеше да си отпочинат. Или не съвсем. Глухи ритмични потропвания по влажната горска трева ги накараха да изострят сетивата си, а внезапно появилият се ездач изпари умората от телата им.

Айвън Ейнджъл бе на седмото небе от щастие. Най-сетне бе намерил Гаргичка. Тя изглеждаше по-красива отвсякога, огряна от лъчите на изгрева. Арлийн и Тара Лежа не й отстъпваха по красота и чар. Той само бе чел за тях от докладите на специалистите, но това което видя го порази. Трябваше да ги предложи за награда на следващия Фестивал по Биохимично Моделиране. Стига той и колегите му да успееха да се върнат обратно на кораба, разбира се.

- Здравей Айвън! Какво те води насам? - С ведър и засмян глас проговори Гаргичка.

- Теб търся, мила. Къде се изгуби?

Двете истински вещици гледаха ту „колежката“ си, ту новодошлия. Той бе красив младеж, вярно малко нисичък на ръст, но притежаваше невероятно излъчване. За секунда и двете си помислиха, че не е от този свят. И бяха страшно прави.

- Добре дошъл странниче – успя да каже накрая Арлийн, след като с доста усилия успя да си вдигне увисналата челюст. – Заповядай да ни правиш компания за сутрешния чай.

В погледите на вещиците бляскаха пламъчета, а Айвън и идея си нямаше за мислите, които пробягнаха в главите на две от тях.

***

Страто Вариус минаваше през огромна, просторна кухня. До този момент не бе забелязан от никой, но в следващия бе изненадан от една дама в бели дрехи. Бе чел много за готвачката Таная, но не очакваше да е толкова очарован от срещата си с нея. Имаше нещо странно в работата на дизайнерския екип. Всички женски дрехи, които забеляза откакто бе телепортиран тук, бяха с доста пестеливо съдържание. Това бе недопустимо, според пуританското му възпитание от ранните години, прекарани в Оснабрук. Но в момента трябваше да помисли как да се измъкне от ситуацията.

- Ти трябва да си новия, пиленце. - Усмихна се очарователната дама. – Но май никой не ме е предупредил, че си толкова хубавичък.

Е, добре, това ще е. Помисли си Страто и се поклони на жената, докато изричаше:

- Вайло. На вашите услуги, госпожо.

<<Предишна                                         Следваща>>