При мисълта за целия си сложен план, Теус вътрешно се усмихна: “Пурпурът е цветът на кралете, нали?”

Той презираше Габриеле, за него тя беше просто един начин да стане крал. След като тази негова заветна мечта се осъществеше, той щеше да намери начин да се отърве от досадното присъствие на принцесата.

И ето сега, когато омразният му конкурент за ръката на Габриеле, отвратителният принц Арагорн най-сетне беше паднал в капана, на помощ му се беше притекла армия с огромна сила – непобедената от никого армия от друиди. Въпреки очевидната мощ на противника, Теус не мислеше да отстъпва – погледът му обходи редиците на орки, спамери и анонимуси.

Какво пък, нека по-добрият победи! А за случай на неприятни обрати, Теус беше запазил няколко изненади в ръкава си....

*  *  *

Седмица по-рано Гаргичка се беше уединила в една от залите на замъка. Респектът, който внушаваше на местните жители с помощта на елементарни психологически похвати, й помагаше да се усамотява винаги, когато й беше необходимо: при появата й всички се впускаха в паническо бягство. Това дори вече не й беше забавно.

С тих глас младата жена докладваше на кораба-майка с помощта на гривната-предавател: надигането на варварските племена, враждебните действия на Теус, които бяха очевидни за всеки друг, но не и за стария крал.... тези събития бяха достатъчна причина за тревога, но имаше и някои други, почти неуловими признаци, които Гаргичка усещаше интуитивно, без да може за сега ясно да ги формулира, които говореха за надигаща се опасност, а може би и за предстояща катастрофа.

След като сеансът за връзка приключи, Гаргичка тръгна с обичайната си стремителна крачка към покоите на краля. Трябваше да говори с него, трябваше да се опита да го откъсне от мъката му и от мастиката и да го върне към реалността! Моментът не беше подходящ за самовглъбяване, кралството имаше нужда от своя крал!

В коридорите на двореца беше тихо, сякаш жив човек не беше останал, но Гаргичка знаеше, че не беше така: просто когато тя беше в двореца, повечето хора избягваха да се мяркат пред очите й. Стъпките й отекваха в пустите помещения.

Точно в този момент изведнъж тъмно наметало се спусна върху младата жена и я покри изцяло, а от коридорите наоколо изскочиха въоръжени стражи, пъргаво я омотаха с въжета и я понесоха навън от двореца.

За момент Гаргичка изгуби присъствие на духа, усещайки, че се движи в неизвестна посока, но най-вече поразена от неочакваното нападение. Само минута – две й трябваха, за да възстанови върховата си форма – способност, която изумяваше противниците й по традиционни български бойни изкуства на турнирите на Земята. Стражите така и не разбраха как овързаната вещица изведнъж разсече с меча си стягащото я наметало и въжетата. Но времето им за чудене беше съвсем малко: секунди по-късно те се давеха в собствената си кръв, и скоро хъркането им замря. Само бездиханните им тела останаха на плочите на пустия заден двор.

Гаргичка пое дълбоко въздух. Насладата от дишането на тази планета все още я опияняваше, и беше по-голяма след преживяната опасност. На родната й Земя въздухът беше много обеднял на кислород, и макар започналата българизация на световната икономика да даваше вече своите плодове, за пълното възстановяване на земната атмосфера щяха да са нужни десетилетия.

Замислена за необикновената агресивност на стражите, Гаргичка се наведе да види дали няма да разпознае някого от тях, и тогава забеляза нещо неочаквано: цветът на кожата им имаше лек, едва забележим пурпурен оттенък, който беше избил на неправилни петна. На какво можеше да се дължи това? Гаргичка реши да се посъветва при следващия сеанс на връзка с Айвън Ейнджъл. Като специалист по химия, биология и биохимия той би могъл да прецени дали това се дължеше на заболяване, натравяне или... магия?

Като помисли за сеанса, младата жена с разсеяно движение се докосна до дясната си ръка, където трябваше да бъде гривната й за връзка – и чак тогава забеляза, че при отвличането гривната се беше загубила.

*   *   *

-Капитан Ейс, чуваш ли ме? Повтарям, капитане, чуваме ли се?

Сред пращенето Страто Вариус най-сетне чу приглушено раздразнения глас на капитана:

-Време беше да се обадиш! Защо не се свърза с мен толкова дълго?

Негодуванието на Ейс просто вибрираше в микрофона. Той трябваше да разбере, че тук на планетата ставаха странни неща! (Пред вътрешния поглед на Страто застана съблазнителната фигура на Таная, и чувството за вина го накара да преглътне язвителния отговор).

Капитанът седеше на пулта за управление и слушаше съобщението на Вариус. По челото му започнаха да избиват гъсти капки пот. Как е възможно! Как ПЕНА е била задействана и укрита в замъка! Преди час, от доклада на Айвън, капитан Ейс вече беше разбрал за странното нападение над Гаргичка от стражи на двореца, които обикновено се бояха от нея като от дявола. Известният химик за сега не можеше да обясни почти незабележимите цикламени петна по кожата на нападателите, но несъмнено между тях и агресивността имаше пряка връзка.

Ако всичко беше така, както го разказваха Страто и Айвън (а капитанът беше свикнал да се доверява на тяхната преценка), то времето за реакция катастрофално намаляваше. Най-страшното беше, че източникът на проблемите все още не беше напълно ясен. Времето, времето на тази планета беше преброено!

Всъщност, за учените на кораба-майка то беше още по-малко, т.к. там то течеше по различен начин от времето на експерименталната планета: Проектът беше в ход по-малко от месец, а на планетата вече бяха минали векове.

Спокойствието и вътрешния мир, които завлядяха Габриеле след изпиването на странната тръпчива напитка, бавно започнаха да я напускат. Принудителната самота я изнервяше. Компанията на мустакатото човече не я удовлетворяваше, красноречивото му мълчание, което (както й се струваше, докато беше под въздействието на напитката) казваше повече от думи, вече започна да я притеснява. За момент й се стори, че стените на лисичата стая се накланят и я притискат.

Кои бяха тези, които я отвлякоха, каква беше тяхната цел, бяха ли приятели, или.... това беше поредния капан на Теус?

Габриеле си помисли за младия Кало: още почти дете, какво правеше сам в тъмната гора? Дали и той беше отвлечен и сега се измъчваше в някоя друга стая, може би съвсем наблизо?

Мисълта за това я замая, и пред погледа й изплува един мечтан образ – лицето на любимия й Арагорн. Той сякаш й каза: “Ще успееш, моя мила, не се предавай! Даже и сега ти не си сама. Не се отказвай, не забравяй колко много зависи от теб!”

Габриеле тръсна глава. Не беше време за сладки мечти. Тя ще се измъкне от това място и ще се добере до Мейкърсвил, каквото и да й струва това!

В този миг вратата на стаята се отвори.

<<Предишна                                         Следваща>>