BgLOG.net
By MisteriaVechna , 10 July 2018
Ех, гордей се Земьо, че те гази тая хубост ненагледна, както ненагледа, така и не наумува на! Сите млади са красиви цветя, то младо ли е, окото радва!
  Шеташе Радина омайница из двора бащин, реди песни на цветята, усилва им така багрилата. Премиташе тесните пътечки с последните слънчеви оттечки, смееше се, измисляше приказки, когато нещо изтропа. Подскочи и сърчицето, захлопа чак до ушите. Заозърта се изплашена, като кошута и не смееше да помръдне, взря се в здрача, видя сянка, без да знае дали ѝ се струва. Сянката седеше, и Радина седеше. Тя помръдна, и сянката с нея мръдна. Замръзна и кожата в средата на юли, мравки я защипаха, все едно е ровила в мравуняк.
       - Има ли някой? - едва го изрече и сянката тръгна към нея.
  Отвън се чу колело да потропва. Познато беше това леко поскърцване от комшийското возило, сянката мигом изчезна. Пешо- умникът довтаса.
     - Как си Радино, пак ли тормозиш цветята, стига си им пяла, че вече кандисах да слушам, ами излез с мен на разходка, искам нещо да ти покажа! 
   От малък я дразнеше Пешо, беше известен нахалник, Радина се фръцна сърдито и хлопна пред него портата. Минаха два дена и случката се повтори. Приготвила се беше Радина с една голяма сопа, скрита в лехите. Бързо я грабна и смело тръгна насреща, тамън да посегне, да удря и луната силно просветна. Насреща сияеше Тервел, сякаш е призрак от приказка. Не вяраше на очите си Радина, откога го следеше тайничко с поглед. Сам е дошъл при нея! Без думичка да си кажат, знаеха, за какво е там. И двамата!
Legacy hit count
218
Legacy blog alias
79801
Legacy friendly alias
Радина-D37BB497EE2C460684A539CA61DE51AE

Comments

By Boromir , 30 April 2008
Цяла година  не съм писал в тази тема, и то не поради липса на добри филми или време, а заради патологичен мързел...  :lol:


Но сега смятам да обърна внимание на един съвсем нелош филм. Става дума за "28 weeks later", или продължението на зомби-хорър-екшън-и-прочие "28 days later". За мен и двата филма са истинско попадение за осквернения от неща като "Resident Evil" и "I am legend" жанр на survival-horror филмите. Първо защото в тях личи и повече класа, и повече стил, дължащ се в немалка степен и на факта, че англичани са начело на творческия екип.

 Освен това избирането на пасторални английски пейзажи или на красивия Лондон за арени на апокалипсиса носят една неочаквано уместна оригиналност. Но не в това се крие истинското качество на филма. То е в синтезирания страх, струящ много по-силно от потоците инфектирана или не кръв по екрана. Филмите от подобен род вече отдавна няма как да предложат нещо революционно ново и това в известен смисъл е добре, защото когато създателите на филма знаят какво искат самите те и какво очакват зрителите от тях, могат да се концентират върху изпипването на детайли. И тук е силната страна на филма.

 Като се започне от актьорския състав - Робърт Карлайл (Дон), отхвърлил предложената му роля в първия филм, сега е извънредно убедителен в сериозен диапазон от емоции - от полудял от страх беглец през щастлив баща, от изпълнен с угризения и съжаление човек до напълно озверелия заразен, дал начало на изтреблението.
 Останалите актьори не са особено известни, но ще отбележа Катрин МакКормак (Алис, жената на Дон), която ми е любима още от "Смело сърце", Джереми Ренър (ъм... снайперистът с добро сърце) и симпатичната млада синеока дама Аймъджин Пуутс (хубаво име?!), дала адекватен облик на Тами (дъщерята на Дон и Алис).

Разбира се, в такива филми актьорската игра не е особено важна, защото "героите" просто мрат като мухи по дългия път от точка А (напълно завладяното от зомбитата място) до точка Б (безопасното място, което зомбитата ще завладеят напълно в продължението). "28 седмици по-късно" не остава по-назад от този утъпкан маршрут - има ги добре познатите шепа оцелели, които или загиват в ръцете и зъбите на заразените, или са застреляни от разни войници с неизменната задача да "овладеят положението". НО все пак, в този филм има нещо повече - бълбукащият страх, който се предава под формата на гъделичкащ съспенс през повечето време и под формата на стреснато подскачане, когато някое зомби с рев пробие стената и се стовари върху някого.

 Ще отбележа и наличието на слабости в сценария, особено сцените с отровния газ, които леко развалят впечатлението, както и други моменти, които можеха да се доизпипат. Има и тук-там по някоя дразнеща картина, като например хеликоптер, летящ над теоретично напълно опустошена от вируса и обезлюдена Англия, но с идеално оформени и окосени (вероятно от зомбитата) полета и ливади. Но като цяло замисълът и изпълнението са много добри.

 За музиката могат да се кажат само добри думи - тя допринася за качеството на филма и има немалко сцени, особено сцени на бягство, където само отличният саундтрак съпътства сюжета, а традиционните писъци на зомбитата и жертвите им са в напълно приемливо количество.

 След всичко, изписано дотук, не мога да не спомена отново, че филмът ми хареса, и то доста много ми хареса. Достойно продължение на предшественика си и силно препоръчително заглавие за феновете на зомби/апокалиптични и пост-апокалиптични филми. А и не само за тях, предполагам.

Оценка: 7.5/10


П.П. И да, финалът е отворен.
Legacy hit count
939
Legacy blog alias
19048
Legacy friendly alias
-28-weeks-later-----28-седмици-по-късно---2007-
Филми
Коментари

Comments2

Eowyn
Eowyn преди 18 години
Драго ми е да те видя тук пак, но филма ще го пропусна, нещо не ми е по душа:)
Teri
Teri преди 17 години и 11 месеца
Браво! Много хубаво описание! Ще го гледам! Помня първата част, беше наистина запомняща се!

Добре дошъл отново :)


By aragorn , 23 June 2006
Уважаеми читатели,
Имам удоволствието да ви представя последната част от поредния разказ, написан с общи усилия!
Насладете му се, като го прочетете от начало до край!
А това е краят !Smile
Legacy hit count
987
Legacy blog alias
7701
Legacy friendly alias
В--Окото-на-тигъра---край
Купон
Забавление
Литература
Музика
Нещата от живота
Смях до дупка! :)

Comments

By aragorn , 25 April 2006
Беше приказна бяла нощ. Висулките се изнизваха изпод стрехите на схлупените къщурки, а пухкав снежец се сипеше от няколко дни. Забързани минувачи сгушваха премръзнали ръце в джобовете на балтоните си, увиваха се във вълнени шалове и нахлупваха калпаците си. Тук-таме малки дечица се замерваха със снежни топки и правеха снежни човеци и бели замъци.
В едно китно селце, недалеч от Панагюрище кипеше живот.  Лицата на дечицата руменееха, малките им ръчички премръзваха, търкаляха големи бели топки от сняг. Мекият снежец трупаше нежност, снежинките се спускаха ефирно и щипваха бузките на хлапаците... (ВЕСКО)

Въпреки, че беше събота, в къщата на чичо Петьо и леля Пенка настана суматоха.
Още по тъмно, след звъна на стария будилник, цялото семейство трескаво се заприготвя за голямото събитие. Беше „Малката Коледа”, както наричаха на село денят, в който колеха прасето.Този ден се превръщаше в празник за цялото семейство. Главата на семейството имаше възможност да докаже, че не напразно е заслужил уважението на близките си като тегли ножа на „Гошо”. Домакинята на къщата шеташе изпърво около „майсторите - колячи”, а после и край трапезата и всички виждаха колко е оправна и цъкаха с език, а дечурлигата прекарваха целия ден в препускане из двора, весели игри и похапване – я на пърлена кожичка, я на печена зурла или опашка от прасето.
Чичо Петьо стана пръв и чевръсто се заоблича. После потри ръце и добави няколко цепеници в жарта на почти угасналата печка.След това отиде до прозореца, дъхна няколко пъти върху замръзналото стъкло и го потърка с крайчеца на ръкава, за да погледне какво е времето навън...
„Тоя сняг яко ще натрупа, ама поне ще омекне времето! Трябва да почистя и да скалъпя навес, преди да са дошли майсторите”- помисли си чичата. И като наметна кожуха се отправи към мазето, за да потърси из рафтовете по-голямо парче найлон.
След около половин час навесът беше готов, ножовете- наточени, а „майсторите”– Тош, ГьореАта и домакина – вече на по една греяна.Чичо Петьо остана малко изненадан от това, че Гьорето сутринта цъфна на вратата освен със задължителните „хирургически инструменти” и със старото си чифте на рамо. Ама си замълча – не само защото коляча беше странна птица, но и за да не му троши хатъра преди „операцията”.
По някое време тримата се спогледаха и като по команда оставиха напръстниците на импровизираната маса и се отправиха към кочината в дъното на двора.Гошо си нямаше и най-малка представа, че изтичат последните минути от мирното му свинско съществуване и скоро чистата му незлоблива душица ще се отправи по дългия път към Свинския рай.
Чичо Петьо се наведе и открехна бавно портата на кочината, после почеса Гошо зад ухото и се отмести, за да мине прасето покрай него.Както във всяка друга дейност, и в коленето на прасе си има майсторлък – добичето не трябваше да се плаши, докато се извежда от кочината и до последния момент не биваше да разбира каква е работата. Така самата операция протичаше бързо и безболезнено, а и адреналинът в кръвта му беше далеч по-малко. Кървавиците ставаха по-вкусни.
Да, ама не! Днес явно не било писано всичко да мине по мед и масло. Децата бяха излезли зад къщата и като видяха Гошо да се показва от кочината, се развикаха и той се стресна.
След това започна интересното! Чичо Петьо се опита да хване прасето за ухото и да го поведе към двамата майстори за да го довършат. Гошо обаче явно подразбра каква е работата - като видя свирепите физиономии и заплашителните пози на майсторите Тош и ГьореАта, той се отскубна от ръцете му и с един лек финт, на който би завидял дори Марадона ги заобиколи и се отправи в свински тръс към другия край на двора.
- Мамка му и прасе! – изкрещя разярено ГьореАта, докато се изправяше и изтупваше ръкава на вълнената си фланела. Явно, минавайки край него, 140 килограмовият шопар го беше закачил и бутнал в снега.
- Заобиколете го и го подкарайте към мен, ще го затиснем до кочината – като един същински Наполеон даде нареждания чичо Петьо.
Тош и ГьореАта с викове, подсвирквания и ръкомахания подкараха клетото животно обратно към кочината.Шопарът, макар и скопен, не мислеше толкова лесно да се сбогува с животеца си – първо тръгна на зиг-заг из двора, а след това със скоростта на болид от Формула 1 се отправи фронтално към третия майстор. Чичо Петьо стоеше разкрачен и до последния момент не разбра какво е намислило прасето. А когато го осъзна - вече беше твърде късно!
Гошо мина на 5-та бърза и като повдигна зурла докато минаваше между краката му, го отпрати във въздуха.Когато чичо Петьо след зрелищно премятане падна на земята, разбра защо играчите по американски футбол излизат на терена с наколенки и кори навсякъде по тялото. Е, опитът понякога се добива и чрез болка – особено по нашите географски ширини…
Както и да е – другите двама му помогнаха да стане, а после – след още няколкоминутна гоненица, хванаха Гошето и набързо му теглиха ножа.
След това чевръсто разпънаха краката на прасето и като го положиха по корем, затъкнаха кочан царевица в дупето му и го покриха обилно със слама от предварително подготвената за целта бала.
Децата в къщата обичаха тоя момент. Когато покриха прасето със слама, те се яхнаха отгоре му и сред викове и смях го „яздеха за здраве” минута – две.След това започваше втората част от ритуала – първото пърлене.Всички се отдръпнаха настрани, а чичо Петьо драсна клечка кибрит и запали стиска слама, с която после подпали прасето от всички страни.Сламата бързо пламна и в двора замириса на опърлено.В следващите секунди се случиха няколко неща.
Първо се чу канското квичене на 140 килограмов шопар.После душата на Гошо – явно още неотлетяла където й е мястото се върна в тялото му и даде сили на уж мъртвото прасе да скочи на крака и с още горяща върху туловището му слама да се втурне отново из двора.
Децата изпищяха отново и отпрашиха покрай къщата към улицата, чичо Петьо се хвана за главата, невярващ на очите си, а Тош, отворил широко уста за малко не изпусна чашката с греяната ракия.Единствено Гьорето не изгуби самообладание – втурна се като младо момче към сливата, където преди беше окачил чифтето, взе го, нагласи приклада на рамото си, прицели се и …Пра-а-а-ас! – с един изстрел повали квичащата и горяща грамада.
В тоя миг на ъгъла до къщата се появи и леля Пенка, стресната от врявата в задния двор и писъците на децата.
„Ух, да ви се не видяло и майсторите! Една работа не можете да направите като хората, ако няма жена да ви стои на главите!” – мислеше си тя, докато пишман – колячите повторно разпъваха вече предалия окончателно Богу дух Гошо. (АРАГОРН)

 
* * *

Полянката в малкото селце, която в по – топли дни се ползваше като футболно игрище, беше покрита с четиридесет сантиметров сняг. От двете й страни гордо изпъкваха снежни крепости. Замъкът в източната част беше около метър и половина висок, сглобен от четири едри топки и допълнителни странични прегради. В една от тях дори бе издълбан авариен изход, широк около половин метър, но напълно достатъчен за едно десет годишно дете да се изстреля като светкавица оттам, в случай на опасност.  Вражеският лагер от западната половина на полянката не отстъпваше по нищо. В допълнение, той беше прикрепен към външната част на една от гредите, служещи за врата, когато се играеха футболни мачове и имаше малко скривалище за снежни топки, издълбано в една от едрите буци. Дори Калоян, който беше в трети клас бе взел едно вълнено парче от тавана на баба си и го беше овърглял в сняг.  От грубата, сива вълна вече нямаше и следа – бе се преобразувала в камофлажен парцал, който бе окачен над дупката, и който перфектно скриваше запасите от снаряди...
- Ей, ако чичо Петьо не се беше напил лани и не беше направил само едната врата, сега и нашият замък щеше да е по – стабилен! – обърна се Антон към Паца, която в недоумение изгледа как една топка параболично прелетя над двадесет метра и прасна Тони право в главата.
Чичо Петьо беше съдържателят на кръчмата в селото, която носеше странното название „Кой´т ни пий в кръчмата, пий в Аптеката“, и заради което вече повече от половин година баба Цеца го подиграваше където го срещне. Причината беше, че аптеката се държеше от жена му – Пенка и беше част от същата тази кръчма, само че бе разположена в задната част, а именно - в дуваря...
- Той каза, че ще я направи, ама друг път! – опита се да защити баща си, Паца, докато помагаше на Тони да изтръска снега от врата и главата си. – Даже горни греди щял да сложи!
- Ами, ще сложи той! – Тати казва, че чичо Петьо като се напие, най – много да направи вратите триъгълни! – сопна й се Тони и се огледа дали Калоян и Боян не бяха наоколо. Уви – нямаше ги никакви. Вражеският лагер беше привидно заспал и около крепостите не се мяркаше жива душа. В същото време чичо Петьо наблюдаваше как се забавляват дечицата от вратнята на къщата... (ВЕСКО)


- Деца! Снежни игрички! – промърмори чичо Петьо и тръгна към задния двор, следвайки тънката кървава вадичка по заснежената пътека. Двамата майстори, Тош и ГьореАта, засукали мустаците по запотените лица, клечаха и пърлеха прасето. „Мамка му, и прасе…” - помисли си чичо Петьо кисело.
Пенка мразеше суетнята около прасето. Селско й беше някак, кървища, миризми, кой ще я чисти тая пуста мръсотия! Пенка беше аптекарка,  което на село значеше почти докторка, а и обичаше чистичкото, наготово… Нали си беше и от Сопот, някак панагюрското село бе дребно място за големите й мечти. Ама, на, Петьо, с тоя фасон я грабна, а сега… - кръчми, аптеки, прасета. Пфу! Ще им даде тя да се разберат на всичките!
Извади чичо Петьо дребното запотено шишенце от джоба си, дръпна жадна глътка от ракийката, като се огледа крадешком да не го изненада Пенка в гръб, както винаги...Не че бе лекичка стъпката й, ама в тоя сняг кой щеше да я чуе!
 „Ех, майстори са тия двамата прасари! Пак ще ми оберат карантията, мамка му и прасе!” – залутаха се мислите му.
- Ей, момчета, я по-сериозно! Така както сте го подхванали тва прасе, май с Пенка ще го дооправяме после! Я, си гледайте качествено работата! Че и виното както сте наченали….
Тош го погледна начумерено и продължи да си пърли. Хубаво момче беше той, майстор, и си разбираше от работата, а и кротък беше. ГьореАта, обаче, щото на по-старите им кипи кръвта, се надигна, поизпъна отмалелия си кръст, изгледа свирепо кръчмаря и нагло надигна каничката с винцето. Червено, ама твърде резливо някак. „Мамка му и скръндзата е тоя Петьо, к'во вино... половин ден му клечим тука, пък той на шеф ща ми са прави…” – помисли ГьореАта и му тегли една здрава наум. Дип, че Пена си я биваше, инак да му е теглил сиктира…
Пенка погледна прасарите, въздъхна, набърчи нос, щото тя тия селски истории мноооого ги недолюбваше. Баница трябваше да му вие на тоя селяндур по обичай! Да му се не види! Ама, нали беше тарикатка, звънна един телефон на кака Тана, Гьоревата булка, и я намаза със сладки думи:
- Ох, како Тано, помагай, миличка! Че с това рамо дето ме е стегнало хич не мога кори да точа! А и тук весело ще стане, прасето като сложим да печем, пържолки, пръжки  – к’во ща правиш самичка там, я ела тук да си месим заедно….
Тана това и чакаше. И без това й беше чоглаво дето ГьореАта по цял ден клечеше да пърли прасетата на чуждите булки. Грабна кожухчето без ръкави и право у Петьови.  Чичо Петъо не я долюбваше Тана, много й знаеше устата и все го клъвваше я за туй, я за онуй. Ама, нали неговата Пена си падаше гражданка, все някой трябваше да й помогне, да я понаучи, да й посвърши работата, че тя докторка се бараше с тая аптека… Що ли не извика сестра си Еовина, от Карлово,  да върти аптеката - пусто, на нея да я беше дал! По добре щеше да се справи. Тя не че и Еовина беше лесна, пък и с тоя нов мъж вече хич не си падаше да си идва у дома често, ама поне една кръв бяха... Щяха да се разберат някак... „Пусти гражданки, да ви се не види, макар!” – рече си наум чичо Петьо.
Навън беше бяла приказка. Снегът бавничко натрупваше. Децата вече бяха изградили десетина снежни човеци, и сега шумно се валяха в снега.  Велина беше обула новите си ботушки, които много й отиваха на якето. Паца се почувства някак втора ръка, щото майка й я беше курдисала да играе с по-старите дрешки.
Изведнъж се разнесе глъч откъм пътя. Чичо Петъо обърна глава и се загледа…. (ТАНИЧКА)


                  част 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10 , 11, 12, 13 , 14 , 15 , 16


Legacy hit count
4477
Legacy blog alias
6204
Legacy friendly alias
В-едно-селце-близо-до-Панагюрище
Забавление
Култура и изкуство
Невчесани мисли
Нещата от живота
Разкази и поредици
Литература
Любими автори
България
Български език и литература
Възпитание
Български език

Comments4

veselin
veselin преди 20 години
Ееее, братко Горни, голямо мерси!!!
Така се смях сега като препрочитах..... :) Уникален е този общ коледен разказ!
aragorn
aragorn преди 20 години
Ха-ха, какъв майтап само! И аз го бях позабравил - какви сме ги дробили само! :))) 
aragorn
aragorn преди 8 години и 4 месеца
Всички линкове са оправени. Приятно четене, малки и големи коледари! :)