avatar
0 0 гласа

Радина

Ех, гордей се Земьо, че те гази тая хубост ненагледна, както ненагледа, така и не наумува на! Сите млади са красиви цветя, то младо ли е, окото радва!
  Шеташе Радина омайница из двора бащин, реди песни на цветята, усилва им така багрилата. Премиташе тесните пътечки с последните слънчеви оттечки, смееше се, измисляше приказки, когато нещо изтропа. Подскочи и сърчицето, захлопа чак до ушите. Заозърта се изплашена, като кошута и не смееше да помръдне, взря се в здрача, видя сянка, без да знае дали ѝ се струва. Сянката седеше, и Радина седеше. Тя помръдна, и сянката с нея мръдна. Замръзна и кожата в средата на юли, мравки я защипаха, все едно е ровила в мравуняк.
       - Има ли някой? - едва го изрече и сянката тръгна към нея.
  Отвън се чу колело да потропва. Познато беше това леко поскърцване от комшийското возило, сянката мигом изчезна. Пешо- умникът довтаса.
     - Как си Радино, пак ли тормозиш цветята, стига си им пяла, че вече кандисах да слушам, ами излез с мен на разходка, искам нещо да ти покажа! 
   От малък я дразнеше Пешо, беше известен нахалник, Радина се фръцна сърдито и хлопна пред него портата. Минаха два дена и случката се повтори. Приготвила се беше Радина с една голяма сопа, скрита в лехите. Бързо я грабна и смело тръгна насреща, тамън да посегне, да удря и луната силно просветна. Насреща сияеше Тервел, сякаш е призрак от приказка. Не вяраше на очите си Радина, откога го следеше тайничко с поглед. Сам е дошъл при нея! Без думичка да си кажат, знаеха, за какво е там. И двамата!